Стоя сама и си мисля за днес, за утре... за целия ми живот.

Чудя се дали някога ще има смисъл. Искам просто да съм щастлива,

не мисля, че е много. Но защо всичко се обръща с краката нагоре?

Самотата ме преследва. Вече почвам да си мисля, че на света

не е останала и капка любов за мен.

Точно, когато имах нужда от любов, се влюбих, дойде той!

Подаде ми ръка и ми се усмихна, тогава за момент се почувствах

единствена на света и ми се искаше да не свършва никога този миг...

Но както винаги - когато искаш нещо много силно, го губиш много лесно.

Така и стана с моята любов, не единствена, но незабравима. Изгубих го просто ей така, без да помисля за утре, как ще продължи животът ми без него.

А повярвайте ми, никак не е лесен. Все още не мога да го забравя и съм сигурна, че никога няма да мога.

Той беше за мен като един светъл лъч в тъмнината. Накара ме да повярвам,че има смисъл за какво да се живее и върна усмивката на лицето ми толкова лесно... както и я заличи - без да срещтне трудност.

Обичах го и той мен, но любовта остана в миналото. Сега мога само да тъжа и да си спомням хубавите ни моменти заедно. Беше толкова прекрасно с него.

Всичко ви се струва тривиално и си мислите, че при всеки е така, защото просто си влюбен, но при мен не беше така, той означаваше за мен наистина нещо повече... може би, защото го срещнах в един много тежък момент за мен.

Не беше само любов,а и голямо прителство, изпълнено с усмивки, нежност и романтика.

И знам само, че не исках да го губя. Той ми даваше сили да се боря и да продължавам напред и когато го загубих, не спрях - продължих даже още по-силно и борбено към него... но за съжаление не успях да го достигна отново. Вече всичко беше свършило. Не съжалявам за нито една секунда, прекарана с него. Просто в този късен час се чудя къде ли е... дали е сам или щастлив както преди с мен. А аз съм сама и го търся отново, но него го няма никъде и знам, че без него няма и капка любов,няма нито нощ, нито ден за мен.

Чакам го само за един единствен миг да се върне сега и да ми покаже

отново радоста...

А сълзите ми не спират. Толкова съм объркана в този час, когато пак се сещам за него и си припомням, че преди 1 година по това време бяхме заедно, сгушени един в друг.

А сега съм сама, без него и без любовта ни! Казах и направих толкова много неща, но не успях да го задържа. Не съм спряла и досега да се боря за любовта му, макар да знам, че вече е безмислено. Просто искам да сме приятели, защото той ме нарани толкова много и сякаш изведнъж забрави колко бяхме щастливи.

Искам да си го върна, защото ми липсва до болка... бих направила всичко.

Звуча като някоя влюбена хлапачка и не отричам, че любовта ме кара да се чувствам точно като такава.

Обичам го с цялото си сърце, макарче отдавна не сме заедно. Но аз не съм забравила прекрасната му усмивка,нежния поглед и сладките му целувки. И не вярвам, че някога ще ги забравя. Обичам го и се надявам някой ден наистина да ми повярва, дори и да не сме заедно... просто искам да знае, че наистина това, което съм изпитвала преди и изпитвам сега е еднакво чувство на любов и че никога няма да го забравя.

Всичко, което направих за него обаче явно му се е сторило малко,

защото не пожела да ми каже нищо... а аз така копнея отново да чуя гласа му, отново да се видим късно пред блока, отново да потръпна както преди и когато ми пращаше СМС-и всеки час. Искам го отново до мен. Бих направила всичко, за да го имам отново.

Но всъщност като се замисля може и само така да говоря, но ако се върне и пожелае отново да сме заедно, аз ще му откажа, защото все ми е останало достойнство.

Не бих била отново с него, припомняйки си какво ми причини, без значение, че го обичам толкова много. Той е всичко за мен, но аз съм силна и ще го оставя само в спомените си и в някое дълбоко ъгълче на сърцето си... все пак никой мъж не заслужава толкова много!

Обичам го, но ще го забравя, за да не се измъчвам. Моята любов е толкова голяма, че по-добре да я дам на някой, който наистина ще я оцени и запази.

Обичах те, но дотук!