Стоя сама и си мисля за днес, за утре... за целия ми живот.
Чудя се дали някога ще има смисъл. Искам просто да съм щастлива,
не мисля, че е много. Но защо всичко се обръща с краката нагоре?
Самотата ме преследва. Вече почвам да си мисля, че на света
не е останала и капка любов за мен.
Точно, когато имах нужда от любов, се влюбих, дойде той!
Подаде ми ръка и ми се усмихна, тогава за момент се почувствах
единствена на света и ми се искаше да не свършва никога този миг...
Но както винаги - когато искаш нещо много силно, го губиш много лесно.
Така и стана с моята любов, не единствена, но незабравима. Изгубих го просто ей така, без да помисля за утре, как ще продължи животът ми без него.
А повярвайте ми, никак не е лесен. Все още не мога да го забравя и съм сигурна, че никога няма да мога.
Той беше за мен като един светъл лъч в тъмнината. Накара ме да повярвам,че има смисъл за какво да се живее и върна усмивката на лицето ми толкова лесно... както и я заличи - без да срещтне трудност. ...