Срещаме много хора. Някои от тях ни правят по-слаби, чупливи и ни карат да се чувстваме като нищо... Сякаш сме нищо. Нараняват ни с думи и действия и когато заставаме пред огледалото, мразим онова, което виждаме. Дори и след като тези хора си заминат, болката остава и все още не харесваме отражението си. След това идват други хора, такива които ни карат да се ядосваме и да крещим. И те си отиват, но яростта остава. Следва ред и на другите хора, които ни се смеят, че сме долу и ни ритат. И те си отиват, но белезите и раните остават. Физическите зарастват, но душевните - не. След това идват хора, които те карат да се чувстваш специален и да заобичаш отражението си, но след това изведнъж си тръгват без дори да се сбогуват. И отново остава празнотата. И идва ред на един човек. Който знае какво е да се чувстваш като нищо, да те боли, да си ядосан и да искаш да се промениш. Знае какво е да си обиждан, пренебрегнат и ритан, когато си долу. Затова ти подава ръка, помага ти да се изправиш и ти прошепва мили думи, които те правят щастлив. Отиваш пред огледалото и виждаш, че този човек си ТИ.