Дик и Ник седяха пред банката облечени в черни шлифери. Ръкавиците им също бяха черни, агнешка кожа. Дик беше малко по-висок от Ник и с две години по-голям. Също така, той беше лежал два пъти в затвора, а Ник само веднъж.

- Сигурен ли си, че ще стане? – попита Ник.

- Трябва да стане, братчето ми. Писна ми от джобене и малки грабежи, искам да ударим веднъж, да се разкараме от тая дупка и да започнем някъде начисто. Може би в Африка, не знам. Ще си отворя едно малко барче в ЮАР и ще лежа на плажа.

- Ако ни хванат, няма да излезем от затвора скоро, Дик.

- И пак ще е по-добре от това да се опитвам да живея на улицата с две присъди.

Ник не отговори. Бръкна в джоба на дънките, извади пакет цигари, налапа една и подаде на Дик една. Двамата запалиха и запушиха. Всеки се опитваше да се успокои. Във вътрешните им джобове имаха по пистолет, малък калибър, само с по един пълнител. Надяваха се да не ги използват, но, нали... за всеки случай.

- Остават тридесет минути, Ник. – каза Дик. Ник не каза нищо. Просто гледаше хората, които влизаха и излизаха от банката. На входа й седеше една охрана, а малко по-навътре имаше още една. Едва ли имаше много пари в тая банка, и двамата го знаеха. Само колкото да духнат от тая скапана дупка и достатъчно пари да си стъпят на краката. Дик имаше в джоба си устройство, което засича пускането на алармите. Плана беше да влязат вътре петнадесетина минути преди затваряне, да покажат устройството и да заплашат с масова касапница в случай на активиране на безшумната аларма. Ако блъфа им не минеше, щяха да се ометат по най-бързия начин, а след това да му мислят.

- Абе, сигурен ли си, че тва устройство бачка бе? – попита Дик, като сръчка Ник в рамото.

- От къде да знам дали бачка, надявам се да бачка, струва бая пари все пак.

- Никога не можеш да си сигурен.

- Тогава защо ме питаш тия глупости бе, копеле?!

Дик погледна раздразнената физиономия на Ник и нищо не му каза. Бръкна в джоба на шлифера, набара черната маска и я стисна. Това го поуспокои, той си допуши цигарата, хвърли угарката на земята и я стъпка. После започна да се разхожда наляво-надясно. Това подразни Ник и той погледна Дик с очакване и досада в погледа. Дик схвана и се спря. Изпушиха още по една цигара в мълчание, просто гледаха към банката и сигурно се молеха. Не е лошо време да започнат, все пак...

- Ей, Ник... – каза Дик си погледна часовника – Дай да влизаме, а...?

- Добре. Време е. Колата е на място, нали?

- Да. Ако се случи нещо лошо, ще можеш ли да запазиш самообладание и да не се насереш зад кормилото?

- Не се притеснявай.

- Този отговор, странно защо, ме кара всеки път да се притеснявам...

- Хайде, млъквай и си слагай маската. Като влезем ти поемаш първата охрана, а аз втората.

- Да, знам.

Двамата нахлузиха маските, на главите си и ги навиха нагоре, така че да заприличат на шапки. Кимнаха си и се насочиха към входа на банката. Дик сложи ръка на дръжката на врата, с другата свали маската надолу, както направи и Ник. След това двамата нахлуха вътре. Ник прекоси помещението с два бързи скока, като извади пистолета в движение и го насочи към охраната.

- ДАВАЙ ПИСТОЛЕТА! – изкрещяха и двамата почти едно временно – ДАВАЙ ПИСТОЛЕТА, ЧЕ ЩЕ ТИ РАЗПИЛЕЯ МОЗЪКА!

Двамата въоръжени мъже бяха абсолютно завладяни от адреналиновия ръш. Стояха разкрачени, като нервно пристъпваха от крак на крак и се озъртаха във всички посоки. Охранителите бяха мъже в напреднала възраст, които точно в този момент седяха с опулени очи и вдигнати ръце. Те бавно се пресегнаха за пистолетите си и ги поставиха на пода, след  което ги изритаха към бандитите. Май никога не им беше минавало през ума, че някой ще се опита да ограби тая банка. Единият от тях, който беше по-близо до Дик каза:

- Не искаме неприятности, моля ви, успокойте се...

- Млъквай и лягай на пода – кресна му Дик в отговор – Всички долу на пода! Във вътрешният си джоб имам устройство, което засича тихата аларма. Ако устройството се разпищи, започвам да убивам хора! Не се шегувам, ако някой от вас се опита да провери дали ми стиска, ще стане истинска касапница!

През това време Ник отиде до касата и каза на едно от момичетата-касиерки :

- Ей, ти! Вдигай си задника и започвай да пълниш тия торби! – беше насочил пистолета си към нея, с другата ръка бръкна в джоба си и извати четири големи пластмасови торби. Момичето беше разтреперано и погледна Ник уплашено. Подсмърчаше и се тресеше.

- Моля ви... – продума едва.

- Млъквай и започвай да пълниш торбите! На друг език ли ти говоря, а?! – кресна ù в отговор и дръпна ударника на пистолета. Момичето сподави вик, отвори първата каса и започна да пъха в торбата банкноти. След като изпразни първата каса, Ник ù каза да продължава така докато не напълни торбите. Вече се беше поуспокоил. Имаше поне десетина души на земята. Все още не се чуваше да идват куки, но беше само въпрос на време някой минувач да схване, че нещо става и да викне полиция.

- Хайде, по-бързо! – каза Ник на касиерката. Чу се изстрел, Ник подскочи и се обърна към Дик. Той беше прострелял охраната в сърцето. Старецът беше потънал в локва кръв и предсмъртна агония.

- КАКВО НАПРАВИ БЕ, ТЪПАНАР?!?! – изкрещя Ник, който просто отказваше да повярва, че това наистина се случва.

- Ами... той тръгна да ме напада, бе, копеле...! Леле, боже...

- Тоя тип е сигурно на сто години бе, кретен, НЕ МОЖА ЛИ ПРОСТО ДА ГО ИЗРИТАШ В ГЛАВАТА БЕ?!

- УСПОКОЙ СЕ, УСПОКОЙ СЕ ТИ КАЗВАМ!!! – Дик не можеше да си поеме дъх. Никога не беше лежал за убийство. Никога не беше убивал никого. А сега беше убиец... и то заради пари. – О, боже, о, боже...

- Млъквай. Млъквай. – изсъска му Ник. – МЛЪКВАЙТЕ ВСИЧКИ, ИНАЧЕ НЯКОЙ ЩЕ ГО ПОСЛЕДВА! – хората по пода бяха изпаднали в паника. – Давай торбите! – каза на момичето.  Само три бяха напълнени. Касиерката ги подаде разтреперана, Ник ги грабна. – Давай, не те знам кво чакаш още! – каза на Дик, като мина покрай него и излезе от банката. След това двамата спринтираха 300 метра, където бяха паркирали. Влязоха в Опел Астра, и подкараха, като едновременно с това си свалиха маските. След 4-5 светофара спряха, съблякоха шлиферите, свалиха ръкавиците и ги прибраха в четвъртата торба. Сега планът беше да стигнат колкото могат по-бързо до магистралата и да се надяват никой да не е видял в каква кола се качват. Това беше последният етап от плана. Тук вече всичко висеше на косъм. Тук се намесваше съдбата.

Подкараха по улиците съвсем нормално. И двамата мълчаха. Дик гледаше пред себе си, налапал една незапалена цигара.

- Стига цикли бе, копеле, живота да не е паркет – каза Ник.

- Много ти е лесно на тебе, педерастче малко. Аз застрелях човек!

- Тва е ‘щото си супер тъп! Ама страхотен кретен, да знаеш. Не можа просто да го ритнеш в мутрата, нали... Човекът лежеше на пода, тръгнал е да става и ти решаваш „Ще го гръмна това проклето копеле!” вместо да се сетиш, че можеш да го фраснеш във физиономията! Как може да си толкова глупав бе, кажи ми! Кво правя с тебе, изобщо не знам...

- Млъквай. МЛЪКВАЙ ТИ КАЗВАМ! – Дик запали цигарата. Ник поклати глава.

- На изхода на града сигурно ще ни проверят, да знаеш. Искам да се стегнеш, иначе ще заминем и двамата в затвора. Теб ще те съдят за грабеж и убийство, а мен - за грабеж и съучастничество в убийство. Ще отвисим страхотно време в панделата, да знаеш.

- МЛЪКВАЙ ТИ КАЗАХ БЕ!

- Ще пусна радиото, да видим дали някой е дал някаква информация за нас. -  Ник врътна копчето и радиото се включи. Повъртя малко станциите и попадна на новини. „Грабеж на банка, полицията е на крак, още се издирват, преглеждат се записи, подозира се, че са замесени повече от двама, глупости, глупости, глупости.” Нищо съществено. Това означава, че никой нищо не знае. Продължиха в мълчание, захапали по цигара. Дик не спираше да гледа в нищото.

- Дик, плашиш ме. Такива неща се случват. Ние сме бандити така или иначе, лошите сме.

- Ник, приятелю... аз вече не съм престъпник само за другите хора. Аз съм престъпник пред себе си, убих човек.

- О, боже, кога са ти пораснали ценности, бе?!

- Млъквай.

„Получихме сведение, че заподозрените за грабежа, извършен преди минути, се движат с червена Астра. Двамата бандити били засечени от камера, разположена близо до банката. Все още полицията се опитва да идентифицира номера на возилото, който не е бил ясно видим”

- Е, амиго... С единия крак сме в затвора. Дръж се.

Ник настъпи газта и се понесе по улиците. Вече бяха близо до изхода на града, а и се свечеряваше отдавна. Беше студена ноемврийска вечер, а те бяха заложили на губещия отбор. Отново. Някои хора просто не са родени с късмет... И дори да го знаят, чувстват се длъжни все пак да опитат, защото примирението не е приятно. Един голям залог – всичко или нищо. Съдба? Може би, а може би просто сляпа вяра и надежда в нея. Че може да поеме по друг курс, че в един момент ще реши да ти предостави възможността да успееш. Стискаш палци, казваш една молитва и скачаш с главата надолу, пък да става к’вото ще.

- Ник, дано знаеш какво правиш – продума Дик след като Ник мина отново на червено, отново с поне 120 км/ч.

- Спокойно, от тук нататък вече няма как да знаем какво правим. Просто си затвори очите и се моли и от мое име, щото аз съм малко зает в момента.

Дик преглътна и си запали още една цигара. Ник караше на зиг-заг между колите, в отчаян опит да стигне магистралата преди свинете да опънат шиповете. Разпънат ли лентата с шипове, това означаваше край. Излязоха почти на магистралта, Ник настъпи още повече газта. Скоростомерът беше заковал на 160, а всичко около тях беше размазано и мъгливо. Нежното мъркане на двигателя беше прераснало в мощен рев. На входа на магистралата Ник и Дик видяха как куките проверяват всяка кола и отместват шиповете за всяка една поотделно. Ник настъпи газта до края.

- КАКВО ПРАВИШ БЕ, ЩЕ НИ УБИЕШ! – ревна Дик.

- МЛЪКВАЙ!!! МЛЪКВАЙ!!! НЯМА ДРУГ ИЗХОД, ТОВА Е!!!

- ТВА НЕ Е ИЗХОД БЕ, КОПЕЛЕ, ЩЕ УМРЕМ КАТО КУЧЕТА!

Ник измъкна пистолета си, опря го в брадичката на Дик и каза :

- Млъквай! ВЕДНАГА МЛЪКВАЙ! Сам се забърка в тия лайна, НЯМА ДА ХОДЯ В ПРОКЛЕТИЯ ПАНДИЗ, РАЗБРА ЛИ МЕ?!

- Спри за да сляза! Моля те, спри колата! И махни тая ютия от лицето ми, да не си полудял?!

- ЛУД СЪМ, КОПЕЛЕ! ИЗТРЕЩЯХ! ДРЪЖ СЕ ЗДРАВО!

Физиономията на Ник се беше изкривила до нечувани пропорции. Беше си изгубил ума. Буквално. Може би адреналинът в кръвта му го караше да се чувства непобедим, или пък просто отказваше да приеме факта, че това Е краят. Просто няма измъкване. Дик беше пребледнял от страх. Полицаите забелязаха връхлитащото ги возило, вдигнаха ръце към него и извадиха пистолетите си. Колата профуча покрай тях, спуквайки и четирите си гуми. Куките бяха толкова шокирани, че започнаха да стрелят по търкалящата се със 160 километра в час машина, която в този момент ставаше на сол. Последното, което Дик видя, беше озъбената маниакална физиономия на Ник, преди предницата да се забие в земята и двамата да станат на кайма.