По действителен случай

Да се сдобиеш с диплома за висше образование в България, по мое време, никак не бе трудна задача. Имаше няколко сигурни варианти: да я закупиш моментално, да я изплащаш на вноски- тоест да си купуваш текущите изпити, да се явяваш от дъжд на вятър на лекции, или разбира се чрез умението да преписваш. За студентките съществуваше още една допълнителна възможност за лесно дипломиране. Тя е без коментар!
   Предполагам, че няма да засегна никого с тези факти, тъй като те са всеизвестни. Но все пак държа да отбележа, че имаше и колеги, които завършваха по честен и достоен начин. Жалкото е, че се срещаха тук- там!
Драги ми читателю, моя милост също отдаде четири години от живота си на тази тема. Посветих ги по-скоро, заради настояването на родителите ми. Те неистово държаха да взема диплома за висше образование. И аз, като техен изпълнителен син, проявих разбиране в желанието им да помогнат на чедото си по-лесно да се бори с живота. Да отбележа, че за родителите ми висшето образование бе предпоставка задължително за житейски успех! И поради това записах да следвам само и единствено от респект към тях. А и техните авторитетни професии също ме задължаваха. За голямо мое съжаление така и не успях да ги убедя, че ще си хвърлят парите на вятъра,понеже мечтата ми за забогатяване изобщо не бе свързана с България. Но от съдбата си никой не може да избяга.

    Кандидатствах само в два института, които предлагаха задочно обучение по специалността „Туризъм”. Единият беше в Пловдив, а другият- в Бургас. И слава на Господ! Изкараната от мен тройка беше напълно достатъчна, за да ме приемат още на първо класиране и в двете висши учебни заведения. Избрах да уча в Пловдив, защото е по- близо до моето родно място.
    Задочната форма на обучение се изразяваше в два семестъра годишно. Накратко казано беше напълно достатъчно да се явя само на последните лекции, за да заверя студентската книжка и да получа правото да бъда изпитан. 
   Бях на ръба да се откажа още през първата година, след като се явявах осем пъти на изпит по висша математика. Не можех да си обясня как е възможно толкова сложно учебно съдържание да бъде свързано с моята специалност. И се чудех и се маех кога ще ми бъдат от полза всичките тези формули и уравнения, които ми късаха нервичките още в самото начало на моя висш образователен път. 
   Професорът по математика си държеше на предмета и изобщо не бе склонен към компромиси. Трябваше да се реши поне една задача, за да вземеш изпита, но това при мен се оказа осем пъти невъзможно. При всяко изпитване преписвах условието на уравнението, като само променях местата на съответните неизвестни. Силно  се надявах, че след като не съм предал празен лист негово величество изпитващият ще прояви съжаление към скромните ми познания, които бяха празно множество. Уви! Този номер не минаваше. Невъзможно беше и да преписвам от някого, тъй като професорът раздаваше на всеки различни задачи. Наложи се да влача изпита до последната година,  защото ме беше срам да се явявам за кой ли пореден път. 
    И ооо, небеса! Накрая все пак го издържах, но при друг изпитващ, понеже въпросният професор се бе споминал.  Доцентката, която го заместваше ми писа тройка. Тя  възмутено ми каза, че било нахално от моя страна да се надявам на успех само с едно преписване на условието на задачата. Но в края на краищата нещата се увенчаха с положителен резултат. Преди да ми пише тройката възмутено рече:
   – Тошко,  тази твоя натрапчива нахаканост предизвиква в мен освен съжаление и известна доза смях, та затова ти пиша задоволителен, а не заради твоите математически умения!
   За голямо мое нещастие математиката не беше единствения изпит, който пораждаше родилни болки в мен. В подобни ситуации се озовах и на изпитите по Статистика и Счетоводство и контрол.
    Но късметът винаги е мой приятел! Оказа се, че преподавателката и по двата предмета е една и съща личност.
    Веднъж издебнах момент, в който тя приключи лекция с група студенти. След като ги разпусна в края на занятията, аз се появих ненадейно в залата. Директно и заявих, че съм готов на всичко само и само да ми пише две тройки и да не ме измъчва повече. Аргументирах се с тезата, че съм студент от уважение към родителите ми и я излъгах, че разполагаме със сериозен семеен бизнес на Черноморието. И поради тези причини дипломата ми е нужна за „един вид” професионален авторитет пред конкуренцията. Смаяна от тази моя директност тя ме попита:
- Тодоре, ти от кой край си?
- От сърцето на Родопите съм, госпожо!- отвърнах учудено аз.
 - Ооо, прекрасно!- възкликна тя.
 И след като разбра откъде съм изненадващо бързо ми предложи решение на общия ни проблем. Явно моят отговор, че съм от сърцето на Родопите- Златоград, предизвика в нея апетитно вълнение.
  - Тоше!- щастливо ми рече тя- Нали няма да ти е трудничко  да ми доставиш  на личния ми адрес петдесет килограма картофи,  които трябва да са от твоя  край? И не се притеснявай, ще уредим  тройките!  
   Удовлетворен от възможността да се отърва, така леко от тези изпити, тутакси и обещах, че още същата седмица ще получи най-сладките и натурални родопски картофи, които някога е яла! 
   Още на другия ден отидох до зеленчуковата борса в Кичука. И на ум не ми минаваше да и доставя картофи от родопския край. Пазарих се около половин час за това огромно количество патати. Бързо ги метнах в едно такси и ги транспортирах до дома и. Още с отварянето на външната врата г-жа Караджова ме попита учудено:
- Тодоре, как успя толкова бързо да ми изпълниш поръчката?
- С мерак, госпожо!- отвърнах неподготвен аз.
И за да се измъкна от ситуацията, с много подбрани думи и разказах, че чичо ми се занимава с отглеждане на картофи и всяка сутрин ги кара на борсата в Пловдив. Дали ми повярва не знам, но тройките бяха вписани в студентската ми книжка.  И така разигралата се  нелепа ситуация ме мотивира да завърша университета възможно по-скоро и да приключа с  тази академична пародия и повече да не се занимавам с глупости.
   Но изпитните ми мъки не спряха! След края на седмия семестър ми предстояха по-тежки изпити: този път дълбоко свързани с Туризма и едва ли щях да получа щастливата възможност да ги взема чрез „картофи” или какъвто и да е друг зарзават. 
    По „Основи на правото в туризма”, за да се явиш на изпит, задължително било да се закупи учебника от изпитващия професор.  Но с този факт аз се запознах два часа преди изпита. И с болка установих,  че само аз от групата не съм го закупил. А на всичкото отгоре на последната страница на учебника била  и изпитната бланка.  И поради това светкавично отидох в барчето и  вместо кафе си поръчах водка, тъй като вече се чувствах скъсан.     Но опре ли ти ножа до кокъла- пътища много! Изпитите три водки и две малки менти ми подсказаха начин да разреша проблема. Почувствах се като възпитаник от корпуса за бързо реагиране!
   Светкавично се докопах до библиотеката на института и взех една книга, на  която подвързах кориците с бели листове. Отпред собственоръчно написах "Основи на правото в туризма", а в долната част- името на автора. Преименуваната книга обвързах допълнително и с найлоново фолио, с което ми услужи един колега, който доста скептично наблюдаваше моята импровизация. И така книгата се сдоби с вид на прилежно подвързан учебник. Остана да копирам изпитната бланка и да се явя с колегите от групата в залата за изпита. 
    Но отново изпаднах в ужас! Професорът, който трябваше да установи степента на знанията ни заяви, че изпитът ще бъде устен. Всички бяхме шокирани, тъй като се надявахме на пищови и възможността да преписваме бързо се изпари!
    Един по един колегите влизаха и излизаха отчаяни, защото явно  бяха скъсани. Аз реших да се явя последен, тъй като се надявах алкохолният аромат, който  носих, да изветрее. Така щях да не стъписам професора още при първия контакт. И без това нямах никаква надеждица да издържа изпита. А на всичкото отгоре  оставаше и тоя да ме надуши, че съм пил толкова рано!! А пък  и не дай си Боже да разбере, че учебникът в ръката ми е фалшив!

    Но ето, че дойде и моя ред и аз влязох в залата, като гледах да не се доближавам до бюрото, а стоях близо до вратата. За мен беше по- удачно да бъда скъсан, за да не купувам скъпия му учебник, тъй като на поправката имаше вероятност да ме изпитва друг преподавател. 
   - Заповядайте, колега!- рече професорът и с ръката си ми посочи да седна на стола до бюрото. 
- Благодаря!- сконфузено отвърнах аз.
- Ооо, каква приятна изненада! Вие много старателно сте пъдвързали учебника ми! Това показва вашето положително отношение към книгите!- със задоволство каза професорът.
 - Така е, г-н Василев! Това е задължителна практика при мен. С цел да се запази по- дълго време естетическия вид на  учебниците, аз винаги ги подвързвам.
- Браво, колега! Възхитен съм от Вас и ви поздравявам за положителното отношение, което проявявате към вида на учебника ми!- възкликна професор Василев. 
  И така „моята измама” предизвика една приятна изпитна атмосфера. И тази атмосфера приключи с успешно вземане на изпита, и то с отличен. И за отбелязване това беше първата и последната ми отлична оценка. Но уви! Аз не можех да споделя резултата с моите колеги. Да нямаш учебник, да не си подготвен, да си пил алкохол и хоп- шестица! Щеше да звучи много дръзко, ако им бях споделил каква оценка съм получил.  
    След толкова комични ситуации дойде време и за държавния изпит. Имах два месеца за подготовка. За това време научих всички теми почти наизуст. Мотивацията ми,  да взема изпита успешно още от първия път, беше  да приключа с този цикъл на "образование" и да замина, колкото се може по- скоро за Германия и да не се занимавам повече с глупости.

За целта се бях  изолирал напълно и до такава степен научих темите, че и насън да ме попита някой веднага щеше да получи обширен и верен отговор. 
    И дойде негово Величество Времето за държавния изпит! Спокоен и уверен в знанията си, аз очаквах с нетърпение  да се изтегли темата и да се разбере кой ще е изпитният въпрос. И аз бях възнаграден! От всички възможни варианти се падна темата, по която бях най-подготвен. Знанията ми се побраха в седемнадесет страници, а на всичкото отгоре се стараех и да пиша красиво. Казано накратко, представих темата почти едно към едно, както я бях научил от учебника. Предадох последен изпитната работа и излязох от залата видимо доволен. 
   Предстоеше проверяване и съобщаването на оценките. Бях сигурен, че ще получа шестица- нямаше шанс за по-слаб резултат. Проверяването се забави, тъй като ни уведомиха, че оценките ще бъдат обявени на другия ден, но това нямаше кой знае какво значение, защото аз вече празнувах!
   Когато отидох на сутринта, за да разбера резултата, пред катедрата ме посрещна една колежка, която радостно изкудкудяка:
Тоше, всички сме изкарали изпита! 
  И ооо, небеса! Отново вцепенение и ужас! Когато разбрах резултатите останах втрещен! Всички бяха взели изпита с отличен, но не и моя милост. Професорът обърна внимание на изпитната ми работа. Пред  колегите заяви, че ми бил писал тройка от съжаление, защото всички издържали изпита с шестица и бил толкова доволен от цялата група, че се смилил над мен  и ми писал тройка по милост. Почервенях от яд, а може би и от срам. 
   Взетият държавен изпит ме постави в нишата на висшистите, но такъв незаслужен резил и несправедливост бяха обобщаващия  финал на моят висш образователен път. 
   Дипломата си я сложих по-късно в рамка - на показно място в моя хол, но не за да се гордея с нея.И гледайки я от време на време си задавах въпроса как се постига висшето образование в милата ни татковина и защо сме на такъв хал в почти всяко едно отношение...