Няма нищо... нещата са такива...

Тя опита да заплаче, но малко сълзи можеха да се отронят от очите. Не беше забравила как, но просто... Животински инстинкт...

Онова, което те кара да заплачеш, докато пиеш онази чаша чай. Ей така - изведнъж. Заради спомена, че е имало някой, който да те кара да плачеш. Който успява с действието и бездействието си да те кара... да чувстваш. Да си объркан.

Объркване... не е полезно, болезнено е... да чакаш, да ти излизат новини, да използваш онова "Казвам ти, дъще, сещай се, снахо", а снахата (той) да не се сеща. Всички думи ли си отиват...

И остава умора, от непрекъснатото говорене, вадене на думи и чувства на показ, прибавяне на коментар или започване на разказ - там, откъдето вече няма смисъл.

Това  е объркването, това е... и расте...

Повтаря си - "Просто преживей деня" и спира...Така е по-добре за него. Ще се оставя да ме изпие... до край.