Очите ù

Прашно и потно време, върволица от клиенти пред камиона. Както е тръгнало, след час-два стоката ще свърши, той ще се прибере на село и ще удари една ледена ракия. Мъжът примлясва замечтано, но бързо се усеща и вика към каросерията: три килограма чушки каза госпожата, не чуваш ли, не два! И шест килограма боб – на две места по три! Слабоватата руса женица снове безсловесно между щайгите и чувалите, пълни торби, тегли ги на кантара и от време на време прокарва език по подутата си устна. Май снощи прекалих, мисли си мъжът долу и тъпче пари в чантичката, добре, че не ù насиних и окото – лошо е за търговията...

“Ама не знаех, че тука ще намеря такива хубави и евтини зеленчуци, и съм само с пет лева!” – тюхкат се пред него напращели мургави гърди. Мъжът плъзва поглед надолу по тънката талия, мислено обарва облия ханш, слиза до стегнатите закръглени прасци. После вдига поглед към лицето и се загубва в две златистокафяви очи, изпъстрени със закачливи черни точици. Хич не му идва наум да мисли: вземайте, госпожа, вземайте, после ще ми донесете парите... Четиринайсет и трийсет и пет, нищо не ми оставяйте сега, ама как ще носите сама всичко? Яката фигура с вирнат задник потъва между еднаквите сиви блокове, клатушкайки се от тежестта. След десетина минути той пак ще надникне в тези очи...

През работно време по принцип не се занимава с жени. Гледа да върви алъш-веришът и да понатрупа някой лев. Има си една парясница от съседно село, зимата често прескача до нея. Пълна програма, братче – каквото ти е кеф! Неговата ли? Че смее ли да гъкне тая суха ялова овца: три дъщери му изтърси и той тъй и не чу истинския глас на оная си работа...

Свърши бобът, госпожа, има от другия – не е по-лош. Както решите! Осем и петдесет... Мамка му на оня вампир баба Яна – никой не може да изкара боб като нейния. Той даде семе и на други: уж същата почва, водата си е вода, ама не става! Бае ли му дъртият прилеп, препикава ли го? Че и се изтарикати и взе да вдига цената!

Тая пак си облизва джуката и се тутка. Хамава пръчка, ей! Не ù стига акълът, че сега е жътвата! Ако ù фрасне един, ще се усети тя, обаче няма как – в града са и хора има. Взе я 18-годишна и още тогава си беше заплес, а той, тъпанарят, си мислеше, че човек ще я направи. За първи път я наби година след сватбата. Беше се прибрал вечерта, ревливото  бебе спеше в количката, навсякъде беше тъмно. Нямаше ядене на масата, в мивката – мръсна чиния, а интелигентката книга четеше на светлината от уличната лампа. Че като я почна! Изби ù от тъпата тиква някакъв си Пушкин барабар с поемите му и болните ù мечти за следване: блъскаше ù главата, блъскаше, блъскаше, докато стената почервеня.

Какви жени имат само хората, ама са гледали навремето! Трябва вече да дойде онази налятата с канелените очи. И тези черни точици в тях – смеят се и казват “вземи ме”. Кой я знае с какъв нещастен мухльо се е хванала: докато оня люска ракиите, тя торби мъкне. Против принципите му е да кръшка, когато е сезонът, но следващия път ще остави мърлата си на село и ще дойдат  с баджанака. Сто грама му трябват на говедото, за да си затрае, докато той се облажва със сочното парче между щайгите...

Как прилича това момиче на третата му дъщеря! Тя му е момчето: едра и чернокоса като него, басма не цепи. Слабост му е, но все майка си търси, не баща си... От известно време  всяка вечер двете говорят по телефона, нещо не е наред. Чува за някаква кисти, разни женски простотии.  Ако беше за някоя от другите две, нямаше и да трепне, ама тази му е на сърцето. Още е неженена и ако попадне на мъж, дето ù посяга, кокалите му ще потроши...

Стоката привършва и вече повява хлад, засъхва потта му и той подушва острата ù миризма. Само тези домати останаха, има и чушки към килограм. Вземайте, вземайте, всичкото си е чисто натурално. И лукът, разбира се... Пет и седемдесет и три. Заповядайте, господине!

Тъмно е вече, всичко се продаде. Мамицата ù и курва, не дойде! Не му е до онези четиринайсет и трийсет и пет – чантичката прелива от пари. На себе си се ядосва, че е куха лейка. Да се еба в шарана! Откога бе, хуйо, почна да гледаш жените не в циците и в задника, а в очите? Изкуфя ли, дъртак с дъртак?

Само да продума оная, и ще я размаже. Ама тя мълчи през целия път и внимава как диша. И вкъщи на масата всичко е наред: салатата е с печени чушки, но и семка няма в нея. Изпива си чашата и тя пак му налива, ракията се изпотява и сякаш въздъхва облекчено. Да можеше и той така – тресе го бесът, трябва да си го изкара. Що пък да не чука днес? Обажда се на парясницата, а тоя боклук му вика повече да не я търси. Верни са, значи, приказките, че се е хванала с хилавото педерастче – изтърсачето на кръчмаря, дето било завършило, разбираш ли, не знам си кой университет, а още го храни баща му! Да върви и тя на майната си! И сигурно сега се хили ехидно, а черните ù татарски очи са като цепки. Верек!

Връща се в кухнята. Пиле с прясно зеле. И с копър, както го обича. Оная кога е успяла да заколи гадинката и да я наготви? Ако ù тегли един бой, ще му олекне. Или пък да вземе, че да я опъне? Не го е правил повече от десет години. Тъй и не се научи - три деца роди, а сякаш си остана девствена. Когато той посегнеше за нещо пó така, козата му с коза оврещяваше орталъка и съседите светваха лампите... По-добре сам да си лъсне бастуна!

Пета ракия. Стига толкова. Отива да се изпикае и си ляга. Негова си е спалнята – от много време смотлата спи в кухнята и до среднощ прелиства дебелите книги. Ми да чете, като толкова ù е акълът. Хладни са чаршафите, изгладени и миришат на хубаво (иначе – лобут до напикаване), обаче му се гади и му се вие свят. Мамицата ù и градска курва, така да го изклати! Ще се върне след някой и друг ден с баджанака и ще я намери. Ще ù го пъха барабар с топките във всичките дупки, за да запомни кога го е прекарала с четиринайсет и трийсет и пет!

И подът, и таванът са против него, мамка му – сменят си местата. Какви очи, какви очи – хиляда пъти да се давиш в тях и да искаш още! Знае ги тези очи, виждал ги е...

Майка му имаше същите, но все в отоци и синини. И разплакани. Тогава кафявото отстъпваше място на тъжното зеленикаво и черните точици сякаш потъваха в блато. Беше на дванайсет: прибра се по-рано, защото си беше ударил коляното. Нея я нямаше, а на масата вече го чакаха любимите пържени яйца с червен пипер и чубрица. И салата от маруля с репички и лук. Нахвърли се лакомо, яйцата бяха топли и с почти течен жълтък. Вече притъмня, а майка му още я нямаше. После видя на закачалката до вратата престилката ù, а тя никога не се разделеше с нея. Взе я. След това лежеше в леглото си, гледаше как мърдат клоните на голямата круша и хлипаше, а пияният му баща трошеше оттатък и псуваше, че курвата го е оставила с копеле и е хукнала по мъже...

Нещо го задавя. Нарязах се като свиня, да се еба в педала! Посяга към шишето с вода, но е празно. Ей сега оная мърша ще я убия! Отива в кухнята, свива ръцете в юмруци – жена му чете, нощницата ù е къса, а дългото ù бяло бедро е на морави петна от снощните ритници. Тя се вторачва в него, но сякаш не го вижда. Очите ù са заледено езеро и той потръпва от студ.

Пие вода в банята и си ляга. Никога няма да забрави мига, в който срещна майка си. Беше войник в отпуска, разхождаше се из градчето. Напълняла и променена, с чужд мъж, а между тях вървеше 7-8-годишно момче. Прониза с поглед щастливите ù очи – златистокафяви с весели черни точици. Не го позна и той я намрази завинаги...

Самотата го залива, нахлува в него, изпълва го и руква изпод стиснатите му клепачи.  Пак е дванайсетгодишен пикльо, но сега я няма майчината престилка с мириса на готвено и на сълзи.