- Искаш да си отида? - попита той с тъга в очите.

- Не! - отвърна момичето с нотка тъга. - Не искам да си тръгваш... Искам да ме разбереш. Остани с мен, споделяй радостите ми, утешавай ме, прегръщай ме, целувай ме. Обичай ме такава, каквато съм. Обичай ме, когато се събудя, когато съм ядосана, когато не знам какво говоря. Не си тръгвай след глупав спор. Не ме изоставяй слаба, разбита на малки парченца. Доближи се, обвий ръцете си около мен и ме съживи отново.

-Не мога да го направя. Ту ме обичаш, ту ме ненавиждаш. Обади ми се, когато разбереш, какво искаш. Недей да губиш времето и на двама ни.

  За първи път тя се чувстваше безпомощна. Не искаше да загуби човека, на когото беше дала цялото си аз - времето, душата, сърцето. Сега тя разбра, колко е богата всъщност - имаше човек до себе си, когото го беше грижа за нея. Въпреки неразбирателството помежду им, тя държеше много на него. Имаха своите красиви мигове. Не можеше да отрече, че това момче я беше научило на всичко в живота. Тя разбра какво притежава всъщност. И сега, когато той си тръгваше, тя разбра, че не го е ценяла достатъчно.

  Но такива сме ние - разбираме какво имаме, едва когато го изгубим, и често даден човек си тръгва, защото е не наранен, а недооценен от нас.

  Оценявайте това, което имате в момента. След минути може животът ви да се преобърне и да изгубите всичко.