19.11.2009 г., 20:22 ч.

Отхвърлените - част 4 

  Проза » Разкази
628 0 1
9 мин за четене

Беше около 8 часът , когато се събудих. Татко отдавна беше тръгнал за града. Тъкмо бях започнала да си приготвям закуска в кухнята, когато чух познат звук от мотор. Това беше Сет. Идваше, както се бяхме уговорили снощи, за да ме заведе в бърлогата на "Отхвърлените". Чух как Сет спря до къщата, изгаси мотора, изкачи стълбите и почука на вратата. Усмихнах се. Днес цял ден щяхме да бъдем заедно. Кой би повярвал, че на това затънтено място ще открия приятел. На третото почукване аз вече отварях вратата.
- Здрасти, Мари! -усмихна ми се Сет.
- Здравей, Сет! - казах аз и веднага го поканих да влезе - Гладен ли си? - попитах аз и взех допълнителна  чиния и за него.
- Мхм. - засмя се той - След като се събудих, извадих мотора и направо дойдох у вас. Е, кажи ми, готова ли си за малко приключения днес?
- Сет... - казах аз - за тези приключения... Ти сигурен ли си, че там, където ще ме водиш е бърлогата на "Отхвърлените"? Имам предвид, че ако толкова се крият и са потайни, защо ти знаеш къде е?  - Погледнах го мило. Не исках да го обидя със съмнителността си.
Сет погледна палачинките, които току-що сложих в чинията пред него и замълча за миг. Чудесно! Сега го нараних. Голяма глупачка съм.
- Ако искаш, няма да ходим там. - усмихна се след секунда - Ще отидем на някое по- хубаво място.
- Сет, не исках  да те обидя. Съжалявам. - казах аз.
- Не си ме обидила, Мари. Не се обиждам така лесно, а  и бих ли могъл да се сърдя на някой, който приготвя такива вкусни палачинки. - Сет ми намигна, а после започна да гълта горещите палачинки.
Усмихнах се. Но имаше нещо, което не ми даваше мира по време на закуската. Сет не ми отговори на въпроса защо е толкова сигурен за бърлогата, а умело се измъкна, предлагайки друго място за разходки. Започнах да се чудя дали не крие нещо. Но тъй като не исках да си насилвам късмета, реших да оставя темата с нерешените въпроси за по-късно.
- Е, какво реши? - каза ми той, след като закусихме.
- Ами да отидем в бърлогата, тогава. Вярвам ти, Сет.
- Добре. Да тръгваме. - каза той и се обърна към вратата.
Заключих навсякъде и изкарах мотора си. Сет запали своя и ми извика:
- Следвай ме!
И тогава потеглихме. Беше толкова хубаво да пътувам със Сет. Той не бързаше много. Изчакваше ме. На моменти спирахме, за да се полюбуваме на събуждащата се природа. Накрая тесния път, по който карахме през цялото време, свърши. Сет изгаси мотора си и ми каза:
- Оттук нататък сме пеш.
- Много ли има още? - попитах. Идеята за вървене пеша през гората не ми хареса. Знаех, че Сет беше местен, но се притеснявах да не се загубим.
- Не много. Ако се измориш, мога да те нося. - предложи той и отново се усмихна с онази дяволита усмивка.
- Да тръгваме! - казах аз, отново прикривайки червенината по бузите си.
Сет ме поведе по една малка пътечка през гората. По пътя ми разказваше за детството си и за това как всичките си ваканции е пракарал тук. Ориентираше се толкова добре, сякаш всеки ден идва тук. Нито веднъж не се усъмни накъде да продължим. След 30-минутно вървене той спря. Обърна се и ми каза:
- Виждаш, ли онези храсти там? - посочи ми с ръка.
- Да. - казах аз. - Какво за тях?
- Виждаш ли малката къщичка зад тях?
Загледах се втренчено отново във въпросните храсти. Те бяха толкова високи, че приличаха на дървета.
- Сет, не виждам никакви къщички. - Започнах да се смея и да си мисля, че Сет си прави шега с мен, че няма никаква къщичка там, а още по-малко някаква следа от "Отхвърлените".
Сет се засмя и ме хвана за ръката. Подскочих от изненада.
- Какво има? Да не се уплаши? - попита ме той и ме задърпа към храстите.
- Сет, къде ме водиш? - казах аз, за да прикрия вълнението си от допира на ръката му.
Стигнахме до храстите, когато Сет разтвори няколко клона и пред погледа ми се откри една малка къщичка. Не можех да повярвам, че зад непрогледната стена от листа имаше къща. Беше малка, едноетажна.
- Е, Мари, - каза Сет, продължавайки да държи ръката ми - добре дошла при "Отхвърлените"!
- Сет, - прошепнах - откъде знаеш за това място? - Казах си, че няма да говоря повече за това защо Сет знае толкова много неща за тях, но въпросът ми се изплъзна при вида на малката дървена колибка.
- Миналото лято го открихме случайно с едни приятели. Да влезем вътре! -предложи той и отново ме задърпа.
- Чакай, - казах аз - ами ако вътре има някой? 
- Не ставай смешна! - засмя се той - От година никой не е идвал тук.
Любопитството ме гризеше отвътре, но малко се страхувах. Ако наистина бяха толкова страшни, не ми се искаше да ги срещам сега. Сет забеляза притеснението ми и ми прошепна.
- Спокойно, Мари! Мислиш ли, че бих те завел на някакво опасно място? Не бих го сторил. Никога. - Последното го прошепна много по-тихо, но отново идеалният ми слух го улови.
Съгласих се да влезем и Сет без притеснение завъртя металната дръжка на вратата. Стоях до него, залепена за гърба му като сянка. Вратата се отвори. Не беше заключена. Странно. Пред нас се откри идеално подредена стая. Никога не бих предположила, че тук е живяла банда, ако не знаех истината. В центъра на стаята имаше голяма маса с шест стола. В единия ъгъл на стаята имаше бледокафяво канапе, а срещу него телевизор. По стените имаше няколко картини. Сет влезе и аз го последвах. Поогледах се и го попитах:
- Това ли е? Бърлогата на най-страшната банда, обитавала тези земи, е една стаичка с канапе и телевизор? - Една част от мен беше разочарована. Представях си какво ли не, но това... не беше изобщо в предположенията ми. А друга част ликуваше, че къщата беше празна и че никакви "Отхвърлени" не живееха тук. Бързо стигнах до този извод.
- Това е камуфлаж. - прошепна Сет. - Ако някой открие колибата. Истината е под земята.
- Под земята? - Свих вежди скептично. - Какво имаш предвид?
- Гледай!
Сет се наведе и отмести червеникавия килим от пода. На земята имаше някакъв дървен капак. Сет го отвори и под него се разкри стълбище, което слизаше надолу. Сет се усмихна победоносно.
-  Да вървим, малка страхливке!
- Сет, чакай! - извиках след него - Може да е опасно. Нека да не слизаме, моля те!
Сет се намръщи, наполовина стъпил на първото стъпало.
- Мари, искаш да кажеш, че стигнахме до тук, за да не слезем? Шегуваш ли се? Това е все едно да стигнеш до финала на състезанието и да кажеш "Ами страх ме е да победя" и да се върнеш.
- Съжалявам, Сет. Може би някой друг път.
- Е, да. В крайна сметка ти си тази, която не е слизала долу. Ти губиш.
Сет се изправи, тръшна капака с излишна сила, постави килима, както си беше и излезе. Тръгнах след него, чудейки се какво толкова сторих.
- Сет, изчакай ме! - провикнах се.
Той се обърна и по изражението му видях, че ми е простил за моментната слабост.
- Да се поразходим малко с моторите! - предложих аз.
- Не мога. С чичо ще ходим днес следобед до града по работа. Може би утре, ако си съгласна.
- Добре. А сега ще ме изпратиш ли до нас. Не съм сигурна, че запомних пътя. - Излъгах го. Бях запомнила всичко до последния детайл. Просто исках още малко да съм с него. 
- Разбира се, няма проблем.
Когато стигнахме до моторите, Сет се обърна към мен и ми каза:
- Утре ще мина към обяд да се видим. А сега едно състезание до вас?
- Да тръгваме! - извиках аз и потеглих първа.
Имах предчувствие, че този път Сет ще ме остави аз да победя и се оказах права. Триумфално стигнах първа до нас и след няколко секунди Сет спря мотора си успоредно до моя. Награди ме с ослепителната си усмивка, за което той не разбра.
- Честито! Мисля, че имам сериозен противник. - засмя се той.
- Мисля, че тази победа ми беше подарена.
- Ха-ха-ха, не се подценявай толкова. Е, вярно дадох малко от себе си.
- Искаш, ли да пием по сок?
- Разбира се. Чакам те на кея.
Беше вече почти обяд и жегата направо изгаряше всичко живо. Набързо се преоблякох в къси панталони и бледосиня риза. Надявах се това да не обърка представите на Сет за мен, но моите определено се объркаха, когато го видях излегнат на кея. До него кротко си седеше тениската му. Тялото му изглеждаше толкова изящно под слънчевите лъчи. Опитах се да не обръщам внимание на това и седнах до него.
- Този сок ме охлажда идеално. - каза Сет, докато пиеше на големи глътки.
- Сет... - започнах аз, исках да решим поне този въпрос - нали не ме смяташ за луда, че първо толкова настоявах за информация за "Отхвърлените", а после се уплаших на границата да разбера цялата мистерия около тях?
Той се засмя.
- Значи си признаваш официално, че те е дострашало?
Кимнах.
- Е, щом си го признаваш, не те мисля за луда. Всъщност, ако мога и аз да издам една тайна, в началото ми направи голямо впечатление, че не се страхуваш да говориш открито за тях. Не си като другите момичета, Мари.
Усмихнах се. Това беше първия човек, който гледаше на мен по този начин.
- Но да ти кажа, ли с кое ме впечатли първо? Още при самото ни запознанство.
- С кое? - Нямах представа какво ще отговори и зачаках, докато отпива от чашата.
Сет ме погледна и прошепна:
- С тези красиви, обаятелни очи.
Замръзнах. Сет ми говореше така, сякаш се познавахме от месеци. Дали и той ме чувстваше толкова близка, както аз него?
- Сет... аз... - Измърморих. Исках да  го попитам, но се колебаех толкова много. В този момент чухме идваща кола.
Сет наведе глава и бързо облече фланелката си.
- Май ще продължим друг път разговора. Баща ти идва, а аз ще тръгвам.
Усмихнах се и казах:
- Как позна, че това е баща ми?
- Звукът от пикапа му е толкова по-различен от тези в селото. Май ви е семейна черта да сте различни от другите.
Сет се засмя сам на себе си и се качи на мотора. Струваше ли ми се, или той бързаше да замине преди татко да се е върнал? Сякаш не искаше да го среща.
- До скоро, Мари! Ще се видим утре.
Сет ме погали нежно по главата и рязко запали мотора си. След няколко секунди вече го нямаше.Стоях пред вратата, отново вцепенена. Колата наистина беше пикапа на татко.
- Прибираш се много рано. - казах аз, докато той слизаше.
- Да. Отложихме стоките за утре. До сега бях при Франк. Поправяхме колата му  и знаеш ли какво ми каза той? Че днес си имала среща с племенника му Сет. - Татко ме погледна изпитващо, но аз вече имах подготвен отговор.
- Да, запознахме се вчера, но не беше среща. Просто се разхождахме. - Беше изключено да му казвам за колибата и "Отхвърлените". Щеше да откачи. - Имаш, ли нещо против?
- Не. - поколеба се той за миг, но после се усмихна - Няма нищо лошо да имаш приятели.
Влязохме вътре и, понеже Сет го нямаше, прекарах целия си ден в подреждане на къщата. Татко отиде за риба и аз дълго време стоях на верандата, взирайки се в далечината. Отношенията ни със Сет се развиваха много бързо. Вътрешното ми "Аз" ми казваше малко да ги забавя. Но сърцето ми вече си беше изградило друго бъдеще за нас двамата.

© Бри Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не знам защо,но всяка следваща част прочитам все по-бързо и по-бързо.Може би защото всяка следваща е по-увлекателна от предишната.Нямам търпение да прочета 5 част
Предложения
: ??:??