Отиващият си живот
Тъмна беше нощта. Уличните лампи леко блещукаха. По тихите улици се чуваха стъпки. Бавно приближаваха. Под светлината на лампата се появи фигура. Лекият вятър галеше лицето ù а червената ù коса леко се вееше. Въздишка се чу. Младата девойка беше отегчена. Седна на една пейка и зачака.
Така стоя дълго време, но нито един човек не мина. Последва втора въздишка. Отегчението нарастваше с всяка изминала минута. Виждаше се ясно в нейния поглед. Животът, който тя живееше, беше скучен, а скуката я убиваше. След малко тя стана и и продължи по пътя си.
След около час тя стигна до един парк. Легна на земята. Така тя прегръщаше живота и смъртта. От устата ù излязоха тъжни думи. В този момент тя си взимаше последно сбогом със света. По бузата ù се стече една сълза, но не сълза от мъка или тъга, а от радост. Животът ù беше един ад. Ръката ù трепереше. Силата и решителността, които ù трябваха, в момента липсваха. Леко прокара ръката си в джоба и изкара едно шишенце. Присви очите си и изпи съдържанието. "Сбогом на всички и съжалявам за грижите, които ви създадох. Животът ми свърши, но вашият тепърва започва."
На сутринта по новините съобщиха за тежко болно момиче, извършило самоубийство.
© Мария Желязкова Всички права запазени