Човекът беше уморен,

Много уморен в началото не вечерта.

През този ден загуби много,

легна рано и заспа.

Заспа един човек.

Събуди си се същият, 

но  в съвсем различен свят, 

който никога не беше забелязвал.

Виждайки всички тези неща, които ме плашат до смърт, разбирам, че съм завършен егоист. Майка ми дойде да ми го каже. Каза ми го със сълзите, които заливаха като реки подпухналите и очи.

Същите очи, които целувах под ярката светлина на нашата лампа, в нашия дом. Целувах ги, мълвейки:

Извинявай

Извинявай

Извинявай

а раницата тежеше на гърба ми, като тонове несбъднали се вечери

отново и отново, и отново.

Докато усетих, че целувките са се изчерпали.

Тогава най - накрая позволих на умората да подкоси краката ми, паднах на колене до леглото ѝ

(всички онези четиридесет и пет сантиметра, които ни откъснаха една от друга, от това което можеше да бъде и причиниха това, което е ти мечтаеше ти)

и просто прислоних чело до мократа и шия, знаейки че винаги ми е било простено, чувствайки се у дома си, докато тя повтаряше с онзи неин уязвим и топъл глас

( господи, как боли)

"Ще отбележим този ден, каквото и да ми коства"

( ти направи достатъчно, направи толкова много)

Денят, който исках да прекарам с онези хора, който си представям от месеци. Месеци, през които понякога ми се обаждаше от чужди номера и плахо питаше:

       - Ще те видя ли скоро?

       - Да, ще дойда, след два-три дни...

Събуждам се с чело, притиснато в стената.

Стискам очи, не искам да ги отворя, не искам да стана. Но чувам, че трябва. Трябва да разпънем леглото, за да може майка ми да легне до мен. Дошла е и са я пуснали, дошла е без да се обади и сега е

тук! защо не се обади? Защо? Не, недей, сега не е удобно - щях

Чувам стъпките и зад гърба си. Чувам гласа ѝ и мога да го разчета (тя умее да пази самообладание) Задава въпроси, за да се ориентира в ситуацията. 

А аз стискам очи и юмруци. Отблъсквам ръката, която се опитва да махне одеялото от главата ми и потъвам по-дълбоко в него:

Ако аз не я видя, няма а ме види и тя;

Ако аз не виждам и тя ще загуби зрението си.

О, няма да види къде съм и няма да види в какво превърнах живота си.

Не може да погледне в очите ми, не може да види душата ми.

Няма Прошка.

Поглеждам през нашия прозорец, в нашия дом.

Лилавият сумрак навън е по - гъст в стаята.

На прозореца свети луминисцентен надпис

ТЪРПЕТЕ                     ТЪРПЕТЕ

ТЪРПЕТЕ                     ТЪРПЕТЕ

ИЗТЪРПЕТЕ СИ ПОСЛЕДСТВИЯТА!

 Не мога дишам.

Почти успявам да отворя очи.

Почти.

Задухът ме грабва в желязната си лапа и дърпа обратно към откровението.

Правя нов опит

Успях! И този път успях

Събуждам се с чело притиснато в стената.