Суетата ми дръзко потропва на високите си токчета. Целува страстно отражението си по витрините. После замира, почти в транс, усетила внезапно топлите му устни върху челото си. Той е вятърът, прегърнал есенните листа в хладна феерия. Той е истината, проблясваща в очите ми след първата сълза. Той е топлината, разляла се по тялото ми от горещата целувка.

Той е всичко.

Той е навсякъде.

Аз съм само отражение. От два до пет съм слънчева, от шест до три съм себе си. И винаги толкова негова. Винаги стихнала. Винаги немощна под силата на крилете му. Той е ангел. Аз съм само величието на една кратка любов, изгубена в чуждата песен. Разтварям се и се възраждам като феникс, изтлял в представите за една наивна емоция. Така ми харесва.

Кафето също е хубаво. Силно и ароматично. След минута ще отпия бавно и ненаситните ми устни ще целунат хладния, изкуствен порцелан. Дежурно ще преглътна и с усмивка ще се вместя в кошницата със спомени, която нося със себе си дявол знае от колко години.

Тук ме целуваш.

Там те обичам.

Някъде по средата се караме, но за малко.

И всичко започва отначало. Суетата ми отново потропва на високите си токчета, а косите ми летят по улицата, подобно влюбени минзухари. Ще премълча кошмарите си и ще кимна за поздрав на някой манекен от витрините. 

Замислям се.

Кога за последно бях манекен от витрина...?