8.01.2015 г., 0:00 ч.

Отшелник (глави 3 и 4) 

  Проза » Повести и романи
414 0 1
5 мин за четене

III


Поредният ден, поредният звън на алармата и поредния изнурителен ден в училище... Или поне така си мислех. Всичко вървеше нормално, тоест скучно, докато не дойде време за голямото междучасие. Отидох в столовата като всички, но не бях гладен и просто реших да продължа да чета книгата, която взех вчера. Бях по средата на един ред, когато нещо в мен започна да шепне "Погледни нагоре. Вдигни поглед над книгата." и отначало не му обръщах внимание, докато не попаднах на следната бележка между страниците на книгата, изписана с четлив женски почерк - "Погледни нагоре." Това естествено ме заинтригува, веднага започнах да си представям какво може да се случи, когато погледна нагоре, но не успях да помечтая много, когато една нежна ръка свали книгата ми - това беше момичето от библиотеката!
Отблизо изглеждаше още по-красива - дълбоките и сини очи контрастираха с огнено червената ѝ коса до степента, в която те омагьосват, имаше най-сладкото носле, което бях виждал и аленочервените ѝ устни бяха като от друг свят.
Усетих, че колкото и да се любувам на това лице, няма да успея да усетя цялата му красота само с поглед....
- Обичаш да го караш бавно, а?
- Не разбирам какво искаш да кажеш....
И в този момент тя се приближи до мен, и сякаш времето се забави, усетих лекия  гъдел от косата ѝ по бузата ми и я чух да ми прошепва, последвано от горещия въздух по ухото ми: "Прочети бележката и следвай сърцето си." Почудих се каква бележка и тогава усетих лекото шумолене на немного дебел, доста сгънат лист хартия в ръката си - явно това беше бележката, за която ми говореше тя.
След като се увери, че ми я е дала, тя се отдръпна, погледна ме дяволито и си тръгна. Аз, все още шокиран, осъзнавах все повече и повече, че започвам да се влюбвам в това момиче и така и не помислих за бележката. Но нещо ме изкара от потреса - нисък вой, идващ сякаш изпод земята се разнесе наоколо след това се извиси и се разля в столовата - това беше сирената на училището! Всички се разбързаха да вземат нещата си, но аз си вървях нормално - нямах нищо важно, а това беше просто учение и тогава усетих как някой ме хваща подръка и ме води нанякъде. Обърнах се и видях, че това е тя - червената ѝ коса рязко се отличаваше на монотонния фон от безразлични лица.
- Накъде ме водиш?
- Така и не се запознахме като хората.
И тогава тя се усмихна - сякаш едно ново слънце изгря вътре в самата столова - усмивката ѝ беше най-красивото нещо, което съм виждал.
Докато се усетя, бяхме пред училището и тогава започнаха да се случват странни неща... 

IV


Огненочервената ѝ коса контрастираше ярко с пролетния фон наоколо - тъкмо раззеленили се дървета, цъфнали цветчета и летящи птички наоколо. Огледах се наоколо - навсякъде буеше растителност, природата се съживяваше след дългата студена и самотна зима. Върнах погледа си отново към червенокосото видение насреща ми, и отново се зачудих - какво е това, което виждам? Беше ли нещо реално? Не беше ли просто една измислица на мозъка ми, продукт на еднообразното сиво ежедневие - косите и разсичаха скуката и еднообразието наоколо, бяха като една глътка свеж въздух насред задимената стая, наречена живот. Но имаше нещо така реално в нея... нещо, което невероятно бързо разбиваше пелената на унеса, изкарваше ме от мечтите ми и ме връщаше в реалността.
- За какво си се размислил толкова?
- Не знам откъде да започна... Наречи ме глупав или луд, но имам невероятно предчувствие за теб, че ще промениш живота ми, че ще ме извадиш от този сив Ад, наречен живот....
- Отново ли с тези проповеди и молби? - чух някъде зад гърба си,
- Ако не се изкараш сам от този "сив" Ад, никой няма да те изкара, може само да те насърчава или да ти каже нещо мъдро, но сам трябва да издрапаш оттам.
Обърнах се и там видях почти двуметров млад човек с леко набола брада - мощната му фигура вдъхваше респект и увереност, а в погледа му - в тези невероятно пъстри и ярки, дори живи очи, сякаш тежеше мъдростта на вековете.
- Е, момчета, аз ще тръгвам - ще се видим утре.
Тази фраза ме порази като гръм от ясно небе, веднага усетих как след тази освежаваща глътка въздух, отново се потапям в сивото еднообразие и сякаш тя не си тръгваше само за един ден, а за цяла вечност... 
- За какво си се размислил, момче? Виждам, че изпитваш нещо към това момиче и със всичкото ти говорене преди, че тя ще те издърпа от този твой Ад. Отиди, тичай - догони я, не оставяй щастието да ти се изплъзне току-така и повярвай ми, дай любов и ще получиш любов, дай щастие и ще получиш щастие. А сега бягай като вятъра след нея, настигни я, кажи ù това, което все още не си осъзнал, че чувстваш спрямо нея.
Какво се случваше? Допреди няколко дни бях отегчен до смърт, а сега започвах да се... влюбвам? И дори се появи някакъв човек, който да ме наставлява. И този негов поглед - сякаш ме пронизваше, разбираше какво чувствам, за какво се притеснявам, сякаш можеше да чете мислите и чувствата ми. Трябваше да разбера кой е той, и най-вече кое е моето призрачно видение, което започваше да променя живота ми.
И тогава сякаш мислите ми приеха форма, против моята воля - всички тези въпроси, които се блъскаха в главата ми, сякаш от цяла вечност излязоха под формата на един-единствен въпрос:
- Какво се случва? Кой си ти? Откъде знаеш това?
- Точните въпроси в точното време... Виждам защо те е избрала. Виж, колкото и да се чудиш какво се случва сега, всичко ще се разкрие пред теб с времето. Сега знай само две неща - това не е случайно и... ОТИВАЙ ДА ДОГОНИШ СВОЯ БИЛЕТ КЪМ ЩАСТИЕТО!!!
Викът му прозвуча като гръм от пистолет и ми напомни за близкото минало, когато тренирах лека атлетика в отчаян опит да се откъсна от скуката. Така и не успях, но все още в редки случаи можех да бягам ужасно бързо, стига да имах стимул.
Краката ми сякаш се задвижиха сами - беше странно, сякаш той не извика, а ми преля енергия с тези си думи и успя да събуди нещо в мен, което не подозирах, че съществува.
Това беше душата ми, събудена за живот от този вик, който не беше само вик. Беше невероятно - тялото ми се движеше самò, не усещах умора. Сякаш можех да бягам с векове. Бях чел за това - моментът на вдъхновение, пълно единение между душа и тяло. В този момент времето се разтяга и ти се струва, че можеш да бягаш вечно, че си непобедим. Докато осъзнавах това, започнах да забелязвам нещо друго - аз бягах без посока, следвах интуицията си. Откъде знаех накъде е тръгнала? Откъде знаех, че ще я догоня?

 

© Алекс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??