Падналото слънце
И днес закъснях. Докато отлеем втория калъп, пристигна и доставката на новото
количество гипс. Бързах, но закъснях. И когато си тръгнах, слънцето вече беше
слезнало толкова ниско, че приличаше на нещо голямо и узряло. С усещане за теб в сърцето си и букет диви цветя бързам да се прибера у дома. Прескачам стъпалата, бутам тихо вратата и внимавам да не те стресна.
Когато те виждам...
С гръб към мен си и нещо подреждаш. Оправяш възглавниците с привични движения. Оголените ти ръце с красивите си очертания са единственото най-светлото петно и в сумрака на стаята приличат на бели гълъби. Гледам само тях и нещо много топло и мило се влива в сърцето ми. Усещам как ръката ми, с която държа букета, започва тихо да плаче. Прошепвам задавено: "обичам те!" Обръщаш се и очите ти разсипват дъга от настроения. Господи! Как искам само ти да ме гледаш!... И да виждам само в теб, от изненадата и всеопрощението, до тихото обичане и веселите пламъчета как изглеждам. Косата ти ръси светли петна с цвят на канела, когато се движиш. Слънцето е паднало зад рамото ми и ти светиш цялата в позлата. Всичко у теб свети, ненагледна моя! Светлината извира от теб и кара очите ти да се смеят. Спираш пред мен и уж ме укоряваш, а гласът ти е нежен - от прошка до усмивка и сълза:
- Тасооо, миличък! Виж се на какво приличаш! Целият си в гипс...
Обгръщам те с душата си и всичко онова, което е останало от мен. Колко много изгубих, докато вървях към теб и ме намериш. Гушвам се в косата ти. Ухаеш на дом и нещо толкова топло, за което имам спомен, но незнайно как съм забравил или изгубил някъде. Ръкавите на тънката ти жилетка са небрежно запретнати и разкриват красивите ти ръце. Прегръщаш ме и се притискаш до мен. Опитваш се да почистиш полепналия гипс. Попаднали в златния сноп от слънцето, прашинките танцуват и светят... Ръцете ти също светят и не мога да откъсна поглед от тях. Като хипнотизиран съм... Виждам нежния светъл мъх, от
който те изглеждат като праскови. Със сляпата си нежност ги целувам и - не знам защо - искам да се разплача. Но вместо мен, плачат само ръцете ми.
- Тасо, едничък мой... Умори ли се много днес, миличък...
Казваш го толкова тихо, все едно чувам сърцето ти да го казва.
На нослето ти има бял прашец. Целувам те. И в краткия миг преди наистина да ослепея, премалял, виждам отражението си в очите ти. И падналото слънце зад мен е тук в стаята, заедно с аромата от букета диви цветя. И всичката любов, която искам, е в очите ти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тасо Всички права запазени
