Събудих се по никое време през нощта и повече не можах да заспя. Това, естествено, можеше да се очаква, защото вчера проспах целия следобед, после само изтичах няколко километра в близката горичка, изкъпах се, хапнах и пак се бухнах в завивките. Сега обаче се кокоря в тъмното и се чудя какво да правя през остатъка от нощта, защото за сън и дума не може да става. Поиграх си малко с идеята за още едно кросче, но ме домързя. Накрая реших да намина покрай Сянка и да го видя дали спи - той в повечето случаи е буден по това време - и заедно да си измислим някакво занимание.
Мислех си, че съм овладял добре бързото придвижване през пръстените, но явно съм бил в грешка, защото вместо у Сянка, се озовах в някакъв парк, който в момента бе пуст, ако не броим тук-таме по някоя лампа, които май трябваше да осветяват, но всъщност правеха мрака още по-плътен. Не че имах проблеми с тъмното де, иначе що за вълк щях да съм?
Сега обаче си имах други проблеми за разрешаване и докато се чудех къде да търся някой, когото да попитам къде съм, за да мога да се върна обратно вкъщи, дочух тихи стъпки, идващи по алеята в моята посока. Тихи за човек де, иначе си бяха бая шумнички по вълчите стандарти. Реших да се скатая извън кръга светлина, хвърлян от близката работеща лампа, докато разбера кой идва насам. Беше Сянка, нарамил някаква раница и целенасочено крачещ нанякъде. Значи все пак съм попаднал точно там, където ми трябваше, явно Ръмжачът ме е обучил по-добре, отколкото предполагах. Човекът спря точно пред мен и ми махна за поздрав, аз му кимнах в отговор и тръгнах след него, чудейки се как ли ме е забелязал в тъмното.
Спътникът ми сякаш нямаше търпение да стигне до целта си, а в погледа му, който хванах за кратко, гореше вече така добре познатия ми леко налудничав пламък, което пък ме накара да подуша по-внимателно около него и, както очаквах, да усетя леката миризма на газ. Ясно. Сянка трупна раницата си на земята и започна да си подготвя такъмите. През това време се огледах наоколо, за да си избера място, откъдето да зяпам шоуто - намирахме се на почти кръгла каменна сцена пред голям паметник, извисяващ се високо в небето.
- Тук палих за първи път - наруши най-после мълчанието спътникът ми - Ето ей там вляво.
- Ахам - промърморих, докато се настанявах достатъчно далеч от него, за да не пострадам случайно от огъня.
Сянка танцува с огъня много време, поне един час. Въртя едни неща, за които вече знам, че се наричат пой-пой и едно друго нещо, което вече го знам като нунчаку. Сигурно щеше да продължи и повече със заниманието си, но му свърши горивото. Сега с доволна физиономия си прибира такъмите в раницата, а около него се разнася леката миризма на газ и опърлено.
- Как ме забеляза? - реших да разбера отговора на въпроса, който ме човъркаше от както се срещнахме.
- А?! - отсъстващо ме зяпна Сянка.
- Там на алеята - започна да обяснявам - Как ме забеляза в тъмното?
- Ти си тъмно сив вълк, Но Щен Вълк, а беше застанал пред чисто бяла стена - каза той - Освен това вдигаш много шум, когато пътуваш из пръстените...