Палячото от Даманхур

-          Стопирах първия автомобил,  благодарна съм, че спряхте… такава виелица, а акумулаторът ми  се повреди.

-          За нищо, аз пътувам по този маршрут от години, винаги помагам на изпаднали в беда като вас, не се тревожете.  - казваше  госпожа Николова, като обгръщаше с топлия си кехлибарен поглед младата си спътничка.

-          Радвам се, че попаднах точно на вас... това си е направо невероятен късмет. – отговори ù младата жена с мека чуплива коса и чип луничав нос.

-          За къде пътувахте в това тежко време, все пак? – Попита Марта Николова

-          Отивах на семинар във Варна, но колата ми не е свикнала, а и не е от най-новите модели… просто го очаквах.

-          Семинар на каква тема?

-          Свързано е с професията ми, не е интересно… но, ако държите, ще ви отговоря? – Наталия не обичаше да споделя личния си живот с непознати и неосъзнато се отдръпна на разстояние от дамата зад волана. Настъпи едно дълго мълчание. Наталия потъна в мисли за семинара и как щеше да се представи на своите колеги, а Марта не искаше да я притеснява повече, защото видя реакцията ù, когато ù зададе въпросите си.  Наталия извади лекциите и се съсредоточи в отделните моменти, когато колата се завъртя рязко и спря.

-          Извинете ме, но май прегазих нещо … - обясняваше изплашена Марта.

Двете слязоха от колата и погледнаха отзад, а там, премазан от гумите, лежеше един палячо от плат. Двете се спогледаха и въздъхнаха, че не е живо същество и в същото време се учудиха, че този палячо е на пътя.

Марта го повдигна и го закачи на едно дърво край пътя, после двете се качиха и продължиха пътя си в мълчание.

След известно време Марта пусна радиото и от там зазвуча песента на Сленг  „Мой свят”. Наталия харесваше Сленг и с удоволствие се заслуша. Следваше прогнозата за времето…

-          Много неприятно, виелицата ще продължи; слава богу, че до Варна останаха около  100 километра.

-          Да, отново много Ви благодаря!

Изведнъж колата подскочи и пак се завъртя.

-          Пак ударихме нещо на пътя,  но в този набиващ се сняг видимостта е много лоша – разтревожено заобяснява Марта. - Съжалявам за неудобството, добре ли сте, госпожице?

-          Нищо ми няма, само се стреснах.

Двете пак слязоха от колата и отидоха отзад, а там пак намериха един палячо от плат  и този път потрепериха:

-          Не Ви ли се струва странно…?- попита Наталия.

-          Разбира се, че ми се струва. – Марта отново закачи палячото на едно дърво.

Двете отново се качиха в колата и продължиха напред. Не минаха и десет километра и  пак подскочиха, този път не се завъртяха. Отново същата процедура.

-          Поредният палячо, направо изтръпвам … - прошепна Наталия, все едно се страхуваше някой да не я чуе.

-          Наистина е странно, но ще видите, че всичко има обяснение. – започна да се самоуспокоява Марта.

Продължиха пътя си и след около двадесет километра отново се повтори същото .

-          Не забелязвате ли,че палячовците са едни и същи… много интересно, да не би някой камион да ги е изръсил някак си по пътя? – се чудеше Наталия.

-          Да, това е най-вероятното. Да са някакъв инвентар или да са играчки за някои магазин и така нататък. – съгласи се Марта.

Отново се качиха на колата и стигнаха до Варна без повече инциденти.

Марта закара Наталия до хотела ù.

-          Благодаря Ви за всичко! Кажете ми колко Ви дължа?

-          Не, нищо не ми дължите, за мен е удоволствие да помогна, пък и ми беше на път. – Марта се усмихна сърдечно, докато го казваше.

Наталия влезе в стаята си, а в нея миришеше на влага. Малка стаичка с две легла. Това ù напомни, че нямаше да е сама, но Стефана се отказа в последния момент. Почти беше забравила за GSM–а си - та той изобщо не беше звънял и изведнъж, като да подсети за себе си, започна да пиука. Съобщения заваляха едно след друго. Оказа, се че явно почти през целия път не е имала обхват.

Тя позвъни в службата, първо на Стефана, естествено:

-          Ей, какво правиш, притесних се за теб. – заговори ù опушеният глас на приятелката ù -  Получихме информация, че  по пътя за Варна от един международен самолет са изпаднали пет тела, но без парашути.

-          Интересно, аз пък по пътя попаднах на четирима палячовци от плат и ги закачихме по дърветата. Сигурно са те, единият кой знае къде се е запилял…

-          Чакай, чакай последната информация е, че петото тяло е имало парашут.

-          Така ли, това вече е наистина странно…  - Наталия се зачуди каква е целта на тези палячовци.

Марта продължи да шофира и стигна до брат си и неговата хлебопекарна.

Отзад в багажника му караше от брашното, което получи като рента, но каква беше изненадата ù, когато отвори багажника и оттам изскочи един жив палячо, който  започна да ù говори със странен акцент:

-          Здравейте, аз съм пратеник на бога на шегата, за да ви изненадвам приятно. Вие сте първата щастливка, защото прегазихте моите кукли. Печелите една екскурзия до Даманхур, искате ли да се възползвате?

-          Къде е това Даманхур?

-          Това е градът на светлината, екообщност на бъдещето; там, където се намира, се пресичат  три синхронни линии и енергията е много силна. Хората живеят в хармония, намира се в предпланините на Алпите, северна Италия, долината Валкиузела.

-          Вижда ми се странно и неочаквано, все пак мисля, че няма да тръгна за никъде… - окопити се Марта. – Имам си достатъчно грижи и ангажименти, но все пак благодаря!

-          Не, вие не разбирате, ето Ви билетът; когато решите, просто се качете на самолета и ние ще Ви чакаме…

-          Благодаря, ще си помисля…

Изведнъж се чу полицейска сирена и двама полицай хванаха палячото и го помъкнаха към колата с белезници на ръцете…

Марта си помисли, че всичкото това е много странно, но вдигна рамене и влезе с брашното при брат си…

После всичко си тръгна по старому…

(хората и събитията в разказа са напълно измислени и нямат нищо общо с действителността)