25.12.2007 г., 12:06 ч.

Panis Angelicus - 1 място на Фестивала 

  Проза » Разкази
6226 10 53
25 мин за четене
 

На дъщеря ми

 

Panis Angelicus

 

 

Залата бавно се пълнеше. Откъслечните и доловими думи на първите дошли постепенно преминаваха в тихо жужене, което се усилваше, набираше сила и изпълваше високия свод. Там някъде на високото, на балкона Ани седеше подпряла брадичка на парапета и наблюдаваше прииждащата публика. Разноцветната тълпа се суетеше, търсеща своите места. Имаше сериозни господа в строги костюми, за които под ръка вървяха дами с копринени рокли с голи гърбове. Имаше и младежи с джинси и пуловери. Имаше стари, имаше млади, но най-много бяха децата. Повечето от тях бяха момичета и момчета на възрастта на Ани - дванадесет-тринадесетгодишни. Може би и затова те най-много привличаха вниманието й. Взираше се в дрехите им, в прическите им, в маниерите им. Всички те бяха усмихнати, с хубави нови дрехи и изглеждаха щастливи. Ани мъничко им завиждаше. Не толкова за външния вид, въпреки че тя не беше обличала дрехи като техните толкова отдавна, а най-вече за това, че те идваха със своите семейства - с мама, с татко, с братче или сестриче, с баба и дядо. И май всичките момичета се познаваха. Поздравяваха се, прегръщаха се във възторг, целуваха се... А Ани седеше самичка над всички тях и тъжно ги гледаше. Балконът беше затворен за публика, просто не бяха продадени толкова билети и не беше нужно да го отварят. Баба й, работеща като чистачка и гардеробиерка в залата, тайно я бе пуснала да гледа концерта. Правеше го рядко, обикновено само тогава, когато балконът оставаше пуст, но това се случваше рядко...

Светлините в залата бавно започнаха да угасват. Жуженето на публиката утихна. Ани впери очи към сцената, където започнаха да излизат и да се подреждат в редици момчета и момичета, отново нейни връстници. На лицата им грееха усмивки. Бяха облечени с бели рокли и костюми, само чорапите им и лентите за косите на момичетата бяха червени с бродирани шевици по тях. Погледите им обикаляха любопитно публиката, търсейки своите близки. Намираха ги и усмивките ставаха още по-големи. В този момент излезе и диригентът. Публиката стана на крака и бурно го аплодира. Беловласият достолепен мъж разпери ръце, каза няколко топли думи към гостите по случай настъпващите коледни празници, обърна се към своите възпитаници и концертът започна. Малките хористи изведнъж станаха сериозни и съсредоточени, гледаха своя диригент право в очите и сякаш светът около тях спря да съществува. Ани гледаше смаяно от балкона тази промяна в лицата на децата долу. Маестрото замахна с ръце и залата се изпълни със звуци - жизнерадостни и живи, сякаш изведнъж всички се бяха пренесли от тази топла зала на една зимна пързалка, огласяна от детски глъч и смях. Звучаха познати детски песни. Ани ги беше пяла в детската градина, беше ги слушала и по телевизията. Едва малко преди концерта, разнасяйки по столовете на залата малките листове с програмата, беше прочела и научила, че авторът на повечето от тях е беловласият маестро, който сега енергично размахваше ръце долу, припявайки с устни на своите хористи. Ани се усмихна тъжно. Познатите мелодии й напомниха за едно друго време, далече в миналото, когато на Коледното тържество в детската градина тя беше на сцената и пееше, а сред публиката седяха и се усмихваха нейните мама и татко. Това беше последното им тържество заедно. Бяха толкова щастливи!...

Ръкоплясканията прекъснаха спомените й. Долу на сцената едно красиво русо момиче излезе пред хора. Пианистката засвири бавна интродукция, момичето запя. Залата се изпълни с високия й чист глас. Ани хвърли поглед към програмата. Panis Angelicus. Езикът й беше непознат. Не разбираше какво се пее в песента, но й звучеше сякаш някой ангел е слязъл от небето и пее песен в която й разказва за нейните мама и татко. Затвори очи и се заслуша... Panis angelicus fit panis hominum... Видя майка си и баща си такива, каквито ги беше запомнила - млади и усмихнати. Махаха й от улицата пред блока, тя им махаше от прозореца. Бяха тръгнали да доведат баба й от близкото малко градче за празника... Dat panis Caelicus figuris terminum... После те се качиха на колата и потеглиха. Ани беше настинала и я бяха оставили у дома. Една съседка я наглеждаше. До вечерта трябваше да се върнат... O res mirabilis man ducat dominum... На другата сутрин баба й се появи самичка. Разплакана... Каза й, че мама и татко са заминали далече в чужбина да печелят парички и че скоро ще се върнат... Pauper, pauper, servus et humilis... Ани не й повярва. Баба й беше облечена цялата в черно, а Ани, макар и малка, знаеше кога хората се обличат в черно... Panis angelicus fit panis hominum... Целият хор подхвана на няколко гласа песента. Звуците изпълниха всяко ъгълче на огромната зала, всяка гънка в душите на публиката... А в това време Ани летеше в синьото небе, хванала за ръце родителите си. Тримата се смееха на глас, а песента ги носеше високо над зелени поляни обсипани с цветя, над синеоки езера, над гори и планини. По бузите на момичето се търкулнаха няколко едри сълзи...

 

* * *

 

Отвори вратата на общата гримьорна и прибута вътре количката с метлите, кофите и парцалите. Бяха си разделили с баба й няколкото гримьорни след като публиката, а по-късно и хористите се бяха разотишли. Тази се падна на Ани. Тя се вмъкна след количката и замръзна. Вътре върху тоалетката до огледалата седеше прихлупило лице едно момиче. Тялото й се тресеше. Май беше една от хористките. Беше с джинси и пухкаво зимно яке, но на пода лежеше рокля като тези на хористките. Ани не знаеше какво да направи. Поколеба се, но набра смелост и се приближи. Докосна рамото на момичето. То подскочи стреснато, обръщайки се с лице към Ани. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи.

- Плачеш ли? - Ани реагира спонтанно. И тогава я позна. Пред нея стоеше солистката, изпълнила онази божествена песен - Ти?! Това си ти!...

- А ти коя си и какво правиш тук? - момичето насреща й беше придобило смръщена гримаса и видимо не беше доволно, че я бяха уловили в миг на слабост.

- Аз съм Ани. Чистя тук.

- Децата не работят като чистачки! Защо ме лъжеш!?

- Не те лъжа! Помагам на баба. Тя е чистачката, аз само й помагам.

Непознатото момиче се извърна с гръб към нея и започна да подсушава със салфетка сълзите и носа си.

- Защо плачеш? Ако... ако имаш нужда от нещо, кажи...

- Не плача! - грубо я прекъсна непознатата - Влезе ми нещо в окото...

- Доста си закъсняла. Другите откога си отидоха...

- Не е твоя работа! Не бързам за никъде!

- Не те ли чакат родителите ти? Стана доста късно. Наближава полунощ.

- Ха! Родителите ми! На кого му пука! Хайде, чупка от тук! Много си любопитна!

- Трябва да почистя и да заключа. Късно е вече. Не можеш да останеш тук.

- Трябва това, трябва онова! Омръзна ми! Омръзна ми всичко! - момичето се разфуча, грабна роклята от пода и калъфа, в който я беше донесло и изхвърча ядосано от гримьорната.

- Чакай! - Ани се опита да я спре, но непознатата не се обърна. Някъде в далечината на коридора ядосано се захлопваха врати, а ехото раздразнено повтаряше трясъците им. Ани въздъхна и се огледа. Видя бродираната диадема за коса, паднала до тоалетката и я вдигна. Помириса я. Ухаеше на скъп парфюм. Изпита непреодолимо желание да си я сложи. Миг по-късно вече беше на главата й и се оглеждаше в огромното огледало. Плетената лента беше широка и красива. Избродираните шевици грееха в коледно червено. Едва сега забеляза колко много прилича в лице на току-що изхвърчалото от стаята момиче. Ех, ако можеше и да пее като нея! Този ангелски глас! Какво ли не би дала да го има и тя! Ани си представи, че е на сцената и запя онази песен. Как беше името й? Panis angelicus. Не си спомняше думите, но пееше мелодията с „На-на-на" извисявайки глас. Вратата се отвори и прага се показа баба й, красноречиво сложила ръце на хълбоците си.

 

* * *

 

На другия ден Ани вървеше по мъгливите софийски улици и оглеждаше с нескрито любопитство лъскавите витрини и забързаните минувачи. Всички те се щураха насам-натам награбили пълни торби и пакети. До Бъдни Вечер оставаха броени часове и всеки, който не беше успял да купи подарък за най-близките си, бързаше да го направи. И Ани беше между тях. Беше се измъкнала от вкъщи за да намери нещичко за единствения й близък човек - нейната мила баба. Искаше й се това да е нещо неповторимо, нещо хем свързано с Рождество, хем което да показва обичта към баба й. Беше виждала преди време на една витрина един красив кристален ангел, когото можеше да закачат на елхата. За нея баба й беше ангел и искаше да й го каже по този начин. А и от кога не бяха купували нова играчка за елхата! Наистина всяка година увиваха по някой орех в станиол или закачаха курабийки, но истинските играчки бяха онези, които бяха купували толкова отдавна с родителите си. Когато преди време видя кристалния ангел за първи път, бързаше и не беше видяла цената му. Имаше няколко смачкани спестени левчета, които беше изкарала, връщайки празни бутилки, намерени в мазетата на блока и тайно се надяваше парите да й стигнат. Магазинчето беше някъде тук. Ето го! Ани се приближи, потропвайки с премръзналите си крака и залепи лице на стъклото. Вътре беше най-приказното царство за коледни украси! Какво ли нямаше! Усмихнати червендалести Дядо Коледовци, сериозни снежни човеци, тъжни елени, дяволити мечета, официални пингвини, ярки коледни звезди, стотици блестящи топки, опънати разноцветни гирлянди, примигващи лампички, купчини изкуствен сняг... Но точно най-отпред, по средата на витрината летеше нейният кристален ангел. Крилете му пречупваха многоцветните светлини и сякаш той се носеше върху пъстра дъга... Ани му се любуваше със захлас. И тогава някакво невидимо въздушно течение безпардонно завъртя картончето, на което беше написана цената на ангела и тя се обърна с всичките си озъбени четири цифри към момичето. Наистина някаква миниатюрна точица се мъдреше по средата им, но въпреки това числото беше зашеметяващо и няколко пъти по-голямо от спестяванията на Ани. Усмивката изчезна от лицето й, погледът й стана празен. Просто стоеше с лице до витрината и гледаше в нищото. Ушите й бучаха, бузите й пламнаха, една горчива мисъл аха да се прокрадне в мислите й, но тя упорито се съпротивляваше. Не искаше да повярва, че любимият й човек може да остане без подарък...

Вратата на магазина се отвори, блъскайки звънчетата наредени отвън. Една ръка се показа, хвана Ани за изтънялото палтенце и бързо я придърпа в топлия магазин.

- Наблюдавам те от десет минути. Стоиш като хипнотизирана отвън и се каниш да се разтопиш в мъглата! Не бих го допуснала! Не и поне докато не ми върнеш диадемата! - насреща й стоеше и се усмихваше снощното разплакано момиче. Солистката!

- Ти?!...

- Е-е-е! Това вече сме го чували! - момичето се заливаше от смях - Измисли нещо друго! Ако ти е трудно, ще ти подскажа. Името ми не е „Ти!", а Симона. Всъщност със ситни букви е избродирано от вътрешната страна на диадемата, която носиш. Но можеш да ме наричаш и Мони.

- Аз съм Ани... - промълви го тихо, свали червената лента от главата си и я подаде на солистката - Щях да я върна, наистина!

- Вярвам ти. Бих ти я подарила, но не е моя - на хора е. Униформа, няма как... Ето! Да не ти замръзнат ушите! - Симона свали плетената си маркова шапка и нахлупи на главата на Ани - Хайде! Усмихни се! Да не са ти потънали гемиите?

- Не, но... - Ани сведе поглед.

- А да има нещо общо стъкления ти поглед с този стъклен ангел, който така втренчено зяпаше през последния четвърт час?

- Не! Не!... Да... И не е стъклен, а е кристален...

- Кристален?! - Симона се разсмя на глас - Наистина ли го мислиш? За трийсетина лева!? Убиваш ме! Ха-ха-ха!

- Престани! - Ани се обърна рязко и понечи да излезе от магазинчето, но момичето, с което току-що се беше запознала, настойчиво я хвана за ръката:

- Извинявай! Не исках да те обидя. Казах го просто така. Виждала съм истински кристали и... Но дори и от стъкло е красив...

- Бях решила да го подаря на баба ми по случай Рождество. Само че ще трябва да търся нещо по-евтино... нещо друго...

- Това ли било?! Колко не ти достигат? Мога да ти услужа.

- Не, не! Не мога да го направя. Ако разбере баба...

- Май доста обичаш и слушаш баба си? На някои им казват мамино момиче, ти да не си бабино момиче?

Ани тъжно извърна поглед през витрината към оживената улица.

- Иска ми се да съм мамино момиче, но мама е... Баба ми е единствена на света... Живеем самички с нея.

Усмивката замръзна на лицето на Симона.

- Извинявай! Не знаех. Съжалявам... Хайде да се махаме от тук! Ще измислим по-хубав подарък за баба ти. Я виж, слънцето пробива мъглата, сега ще се стопли навън. Искаш ли да прескочим до парка? Ще обсъдим какво да направим!

- Ами...

- Хайде, хайде! - Симона хвана под ръка Ани и я поведе навън. Един едър мъж се отдели от щанда с играчките и тръгна след тях.

 

* * *

Двете момичета вървяха хванати под ръка в пустия парк. Симона оживено обясняваше:

- Цялата тази дандания около празника е толкова празна и излишна. Виж ги! Всички са се юрнали да харчат пари за скъпи и излишни подаръци! Не това е смисълът на този празник! Смисълът е съвсем друг. Но сме го забравили отдавна. Смисълът е да бъдем заедно със семействата си, да се обичаме и... и да си спомним за онзи рожден ден преди две хиляди години! Но колко от нас се сещат за това?!

- Така е...

- Ето и ти. Мечтаеш за този стъклен... кристален ангел. Добре, ще го подариш на баба си. И какво ще покажеш с това? Че я обичаш повече? Тя го знае и без него, предполагам. По-добре измисли нещо свое, нещо от сърце, нещо лично...

- А става ли песен? - Ани се спря, отстъпи крачка назад и се втренчи в Симона.

- Разбира се, че става! Една песен е чудесен подарък.

- Искам да мога да й подаря тази песен, която снощи ти изпя! - Сега беше ред на бедно облеченото момиче да се оживи - Иска ми се да мога да пея като теб! Знаеш ли снощи как ти завиждах! Какво ли не бих дала да мога поне веднъж да застана пред толкова публика и да запея като теб! Искам вместо този наистина стъклен ангел, да й попея като ангел, така както ти го направи! Знаеш ли, снощи плаках на тази песен.... Видях мама и тати... Иска ми се и баба да ги види...

- Ще те науча! Няма нищо по-лесно от това. Текстът е няколко реда. Лесен е...

- Мони, Мони! Този мъж зад нас! - Ани я дръпна за ръкава - Той беше и в магазина за коледна украса!... Май ни следи! - Ани беше забелязала едрия мъж, който ги следваше на почтително разстояние и не на шега се беше уплашила. Симона се обърна и му хвърли бегъл поглед:

- А-а... Това е Боби. Всъщност името му е Влади, но като малка вместо „бодигард" го наричах „бобигард" и така си и остана - Боби. Не се притеснявай, той е с мен.

- Ти си имаш... бодигард?! - Ани се стъписа. За пръв път познаваше човек, който има лична охрана.

- Ами... Той е повече от бодигард... Той е... цялото ми семейство - Симона се усмихна тъжно, седна на една пейка, помълча за миг-два и продължи - Боби се грижи за мен откакто се помня и откакто бебешката ми бавачка напусна... Снощи след концерта той ме чакаше отвън, затова и не се притеснявах от късния час... Май в последно време само той присъства на концертите ми. Мама и татко са разделени от години. И тази Коледа всеки от тях е далече от тук... Татко е с поредната си любовница оттатък океана, а мама уж отиде до Париж само на пазар, но снощи точно като се обличах в гримьорната, се обади, че ще остане там до Нова Година... Затова и снощи бях... такава... Боби е добряк. Заради това, че непрекъснато е с мен, дори си няма приятелка. Няма си и семейство... Ще празнуваме довечера отново самички с него в някой празен ресторант... - Симона въздъхна, а една издайническа сълза блесна в ъгълчето на окото й.

Ани седна до нея, хвана ръцете й и се взря в очите й. Това момиче изглеждащо на пръв поглед богато и щастливо, се оказваше всъщност самотно също колкото нея, а може би дори и повече. Ани имаше поне своята баба, а Симона макар и с живи родители, нямаше близки с които да посрещне Коледа... Идеята се роди спонтанно.

- Каня те довечера да празнуваме заедно Бъдни вечер у дома! Ще вземем и Боби. Баба много ще се зарадва!

- Не, не... Не бива. Коледа е семеен празник...

- Ти самата каза, че Коледа е любов! Че е празник на Този, който се е родил преди две хиляди години и когото почитаме! Идвате у дома и това е! - Ани се беше превърнала в самата решителност.

- Не е удобно...

- Нищо неудобно няма! Идвате и точка!

- Не знам... Трябва да питам и Боби. Той отговаря за сигурността... - Хвърли поглед към едрия мъж. Макар и доста далеч, той беше забелязал жестовете на двете момичета и беше разбрал за какво става въпрос. Кимна с глава.

- Ето! Той разрешава! Идвате! - Ани беше въодушевена - Но преди това ще ме научиш на онази песен. Как беше?...

- Е, добре...Ще дойдем... Благодаря!... Песента е Panis Angelicus. Повтаряй след мен! Панис ангеликус фит панис хоминум...

- Панис ангеликус фит панис хоминум...

Следващите часове Симона научи Ани да пее песента толкова добре, колкото самата тя я изпълняваше. Ани определено имаше глас, слух и талант. Беше и много добра ученичка, попиваше всичко казано от нейната невръстна „диригентка". Когато разучиха песента на един глас, Мони й показа как да не се смущава и от втория глас. Двете малки момичета запяха на два гласа, а малцината забързани минувачи в парка, се спираха и се усмихваха на този импровизиран Коледен концерт.

- Много добре! Мисля, че вече имаш най-добрия подарък за своята баба! - Мони се усмихна на новата си приятелка.

- Благодаря! Без моята най-добра учителка нямаше да се справя! - Ани я прегърна - Обаче би било добре да знам за какво се пее в песента. Знаеш ли как се превежда? Звучи като нещо ангелско.

- Леле, как можах да забравя! И аз съм една учителка! Маестрото първо ни превежда песните, за да знаем за какво става дума и какви чувства изразяват. Чакай да си спомня!... Ангелският хляб е дарен на всички хора, този хляб е от дар от рая. О чудо! Тялото на Бога ще нахрани дори най-бедните и скромните от неговите чада...

- Много красиво! Точно като за Рождество! А като стана въпрос за хляб, не си ли гладна?

Ани бръкна в джоба на палтото си и извади найлоново пликче. В него имаше филия, поръсена с шарена сол. Раздели я на две и подаде половината на Симона. На свой ред новата й приятелка затършува по многобройните джобове на скъпото си яке, намери шоколада, който търсеше, разчупи го и го сложи на пейката между тях.

- Ето, че си имаме и гарнитура за хляба!

Звънък смях огласи парка. Двете момичета отхапваха ту от хляба, ту от шоколада. Мони опитваше за пръв път суха филия с шарена сол, а Ани не беше хапвала истински шоколад май от детската градина. И ако някой минувач попиташе в този момент двете момичета „Коя е най-вкусната храна на света?", то двете биха отвърнали в хор: „Хляб и шоколад!"...

 

* * *

 

В мъгливата, студена нощ един случайно прелитащ покрай прозорците на скромния апартамент ангел дочу необикновени звуци. Любопитството му надделя, той се спря, разтопи с дъха си ледените листа по стъклото и надникна вътре. Какво бе безкрайното му учудване, когато видя това, което ставаше зад прозорците. Една възрастна дребна жена, един двуметров ниско подстриган здравеняк и две малки руси момичета пееха с пълен глас коледни песни. Те се държаха за ръце около трапезата с постни ястия. В последно време пеенето вкъщи не беше твърде срещаща се гледка. Напротив, май за ангела това беше отдавна забравено преживяване. Очите и на четиримата певци блестяха. Дали от отблясъците на запалените коледни свещи, дали от изпитото от възрастните вино, или нещо друго, но този блясък излъчваше любов и светлина. И тъй като ангелът беше бакалавър точно по Любов и Светлина, но се готвеше в най-скоро време да защити магистратура, реши да поостане и да види как ще се развият събитията зад прозорците на апартамента. За всеки случай извади от гънките на робата си свитък пергамент и перо и започна да записва случващото се вътре.

Когато едното от момичетата реши да поднесе своя коледен подарък на баба си и запя с висок глас, някакво странно въздушно течение се появи изневиделица. Мъглата се разнесе бързо, а ангелът усети, че не е самичък. Огледа се. Зад него във въздуха летяха още десетки ангели, които любопитно надзъртаха през прозореца, търсещи с поглед тази, чийто божествен глас ги беше събрал тук от близо и далеч. Между тях имаше какви ли не специалисти - по Любов, Милосърдие, Приятелство, Мъдрост, Хармония, Надежда, но и неколцина по Музика. Техните доволни усмивки на специалисти красноречиво говореха за естеството на изпълнение на малката певица. Дали от близостта на пърхането на множеството крила, дали от нещо друго, но във въздуха се появи първо самотна перушинка, после още една, и още една, и още една... Неусетно перушинките порастваха и се превръщаха в снежни парцали. Те падаха бавно и тържествено, събрали в себе си цялата чистота на ангелските криле. Или може би събрали чистотата на детския глас и душа? Снежните парцали падаха и покриваха олющените керемиди, мръсните улици, кофите за боклук, вехтите коли по тротоарите. И всичко ставаше приказно бяло и чисто, а в среднощната тишина над тях се носеше ангелският глас на момичето...

Късно досред нощ двете момичета си шушукаха в леглото на Ани. Когато сънят вече оборваше клепачите им, Симона тихо прошепна:

- Това е най-красивата Коледа в живота ми! Искам и ти да я запомниш като такава!

- Аз вече я запомних. Май вече си намерих истинска приятелка!

- Аз също. И затова мисля утре да й поднеса своя коледен подарък...

- Какъв е той?

- Изненада е. Утре ще видиш!

Прегърнаха се и заспаха усмихнати и щастливи. Ангелът, както всеки дипломиран бакалавър по Любов и Светлина, можеше да чете мислите и душите на хората. Той успя да разгадае изненадата, която едното момиче се готвеше да направи за другото. Отрази я в записките си и също се усмихна. Беше повече от доволен. С това, което беше описал в пергамента, магистратурата му бе вързана в кърпа. На тръгване духна в стъклото, но може би защото беше твърде развълнуван, вместо ледени листа, по стъклото се появиха малки и големи сърчица. Ангелът не забеляза това, а разпери криле и отлетя, а зад гърба му сърцата бавно запълзяха и по прозорците на съседните апартаменти, прехвърлиха се оттатък улицата по стъклата на съседната кооперация, от там и по останалите прозорци...

 

* * *

 

На Коледа градът осъмна в бяла премяна и със заскрежени със сърца прозорци. Дори и най-възрастните старци не помнеха такова чудо.

Двете момичета се събудиха, но улисани в неспирни момичешки разговори, не забелязаха сърцата по стъклата. Бързо се приготвиха и заедно с Боби минаха през къщата на Симона. Трябваше да вземат униформата й за хора, защото по обед започваше големият Коледен концерт в НДК. Детският хор трябваше да закрие концерта. Симона обеща да вкара Ани зад кулисите и да види отвътре как изглежда огромната зала. Всъщност приятелката й не беше виждала залата дори и от страната на публиката. Когато пристигнаха, концертът вече беше започнал, но до финала имаше още време. Влязоха в съблекалнята, където се приготвяха малките хористки. Някои от тях бяха вече с униформи. Носеха се смях и закачки, никой не обърна внимание на непознатото момиче. Симона подаде бялата рокля на Ани:

- Обличай я! Бързо! След малко излизаш на сцената вместо мен!

- Какво?! - Ани се вкамени. Не вярваше на ушите си. Очите й се бяха разширили, гледаше невярващо новата си приятелка. Наоколо разговорите и смехът престанаха, настана тишина. Всички бяха чули думите на Симона и гледаха с недоумение случващото се.

- Това е моята коледна изненада за теб! Моят подарък за теб! Помня какво ми каза в парка. „Какво ли не бих дала да мога поне веднъж да застана пред толкова публика!" Ето че сега можеш да застанеш пред още по-голяма публика и да почувстваш какво е!

- Но...

- Няма „но"! Пееш по-добре от мен. Маестрото недовижда. Хич няма и да забележи размяната. Поне докато не запееш. Тогава и между четиридесет хористи ще забележи непознатия глас! Но ще бъде късно! Хайде! Завършваме с „Многая лета". Знаеш я. Снощи я пяхме! А заедно с хора ще пеят и всички участници преди нас, публиката също!

Ани стоеше вцепенена. Наоколо непознатите момичета се раздвижиха. Някои окуражително я подкрепяха, други гледаха уплашено. Маестрото щеше да се ядоса не на шега! В това време Симона не си губеше времето, а разкопчаваше палтото на приятелката си. Едно-две момичета се втурнаха да помагат. След няколко минути Ани беше с бялата рокля, червените бродирани чорапи и диадема, леко пребледняла, но решена да приеме предложеното й предизвикателство. Какво пък, може би това щеше да бъде единствената й предоставена възможност! Стоеше пред огледалото и се оглеждаше. С роклята, с прибраните от диадемата руси коси, тя наистина приличаше много на Симона. Май беше готова! И тъкмо навреме. След малко трябваше да излизат на сцената.

Десетките прожектори я заслепяваха. Не виждаше публиката, но я усещаше. Тя беше някъде там, в сянката под прожекторите, втренчила любопитен поглед точно в нея, очакваща да види първото й появяване на сцена! Поне така й се струваше на Ани. Беше я обхванала сценична треска. Дори и не чу, когато конферансието обяви следващото изпълнение. Но когато момичета зад гърба й я сръчкаха и конферансието отчетливо повтори „Panis Angelicus. Музика Цезар Франк. Солистка Симона Симеонова", Ани изведнъж осъзна, че това е истинският подарък на приятелката й. Страните й пламнаха, ушите й забучаха. Нямаше време за колебание! Сега тя беше Симона Симеонова и това беше нейната песен! Не усети как излезе най-отпред, откъде мина, как намери микрофона... Но когато чу първите звуци на пианото, когато по-скоро усети, отколкото видя жеста на маестрото, тя в миг излезе от вцепенението и запя. Първите няколко такта гласът й потрепери, но набирайки сила и височина, загуби представа за времето и мястото, в което се намираше и остана само с песента. От този миг Ани забрави за публиката, забрави за маестрото, забрави дори и за Симона. От този миг тя пееше само за своите родители, които сега бяха ангели някъде там горе. Вторачила поглед между светлините на прожекторите, тя ги търсеше. Търсеше ги, за да им разкаже колко много й бяха липсвали през годините. Но ги търсеше и да им благодари, че бяха изпратили своя „ангелски хляб" по едно момиче, което може би щеше да остане нейна приятелка завинаги. Търсеше ги да сподели с тях този най-светъл и щастлив миг в своя живот...

- ...Panis angelicus fit panis hominum,
Dat panis Caelicus figuris terminum.
O res mirabilis man ducat dominum,
Pauper, pauper, servus et humilis ...

Хорът зад нея подхвана припева, а Ани хвърли крадешком поглед настрани зад кулисите. Там Симона й се усмихваше, без да крие щастливите си сълзи, а устните й шептяха „Честита Коледа! Честита Коледа!"...

 

* * *

 

http://www.youtube.com/watch?v=Fr9Do5ZxPZA&feature=related

 

 

© Пер Перикон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • КРАСОТА!!!
  • Емоционален и майсторски написан разказ - почти завиждам, напълно благородно. Поздравления!
  • Благодаря за невероятното изживяване.
  • Това е една от малкото творби която е влязла в сърцето ми и го е разтреперила до такава степен, че да немога да отлепя очи от нея . . .
    Супер е ! ! ! Думите са излишни. . .
  • Нямам думи! Много рядко решавам да напиша нещо, а сега всички превъзходни степени ми се струват нищожни...
    Поздравления!
  • Каквото и да кажа, ще се повторя! Само бях чувала за теб, а сега те докоснах. Вълшебен разказ си написал!
    Поздрави от мен!
  • Лел ман ти цял роман си написал...Бр
  • Перперикон, нямам думи, с които да изкажа вълнението си от разказа, вълшебните мигове, които изпитах докато го четях и благодарността си към теб, че го сподели с нас... Поздравления за първото място!
  • Толкова чисто и искрено... Една истинска, Ангелска Коледа! Съпреживах всяка дума от този разказ.
    Благодаря ти, Пер!
  • Нечувана, Невиждана, Ангелска Коледа!!!
  • Красиво!
    Много!
    Благодаря, Пер!
  • Прекрасно, удивително и забележително!!!
    Благодаря ти за удоволствието което изпитах докато четях!
    Много успехи за напред ти пожелавам!
  • Не знам колко пъти се разплаках сигурно 5 или 6
    и ще закъснея даже курсовата си работа да предам ама не можах да се откъсна от този разказ...
    много ми хареса
    заслужава 1во място!
  • Невероятно красив, силен и въздействащ разказ! Съвършено изпипан отвсякъде! Донесе ми настроение, но и тъга. ПОЖЕЛАВАМ ТИ МНОГО ЛЮБОВ И МНОГО КРАСОТА ПРЕЗ НОВАТА ГОДИНА!
  • Наистина Коледа е в сърцата!
    Благодаря ти за красивия разказ!
  • Знаех че това ще ме просълзи и разтърси, затова дълго не се решавах да прочета...
    Невероятно много чувства: нежност, болка, обич и красота носи разказа ти.
    Безмълвна съм...

    Топлина, обич, радост и красота нека има в душите ни.
    Щастлива и благодатна, изпълнена с много поводи за усмихване да е високосната 2008 година за теб и всички около теб.

    Поздрав и усмивка.
  • Ти ни дари един прекрасен разказ! Благодаря, че ни напомни какво празнуваме всъщност.
  • За мен ти си някой световноизвестен писател, който пише под псевдоним. Ако не е така, то ще станеш!!! Късмет през Новата 2008 Година!!! Бъди щастлив!!! За разказа...ОТЛИЧЕН!!!
  • Прекрасен разказ !!!
    Мойте поздравления Пер ,заслужено първо място !!!
    Честито Рождество !!!
    Щастлива Нова Година!!!
  • Толкова пленяващ разказ наистина!
    С право е и на първо място на фестивала!
    Защо чак сега намерих време да го прочета, голям пропуск!
    Поздрави!Весело прекарване в новогодишната нощ!!!
  • Прекрасно!!! и аз съм разплакана...
  • Не е хубаво да плачеш докато си на работа, а ти направи точно това с мен - разплака ме с невероятния си разказ!
  • !!!
    Разплака ме човече..., невероятен разказвач си!!!
  • Плаках, плаках, плаках...!!!
    Наистина си Велик!!!
    Благословен бъди, бъди щастлив!!!
  • Пер, както винаги си изключителен разказвач! Благодаря за върховните емоции и духовна наслада! Весели празници, приятелю!
  • И най-скъпият подарък на Коледа не може да компенсира липсата на любов.ЛЮБОВТА ще се зарадва, само ако получи любов!Чудесен разказ!Поздрави!
  • Благодаря ви, мили хора!
    Вашите топли думи са най-големият подарък за имения ми ден!
    Честито Рождество на всички!
  • Е, да не може само ужаси. И от такива разкази има нужда. Много ми хареса, наистина явно вдъхновението те е било прихванало като с клещи и не те е ,,пуснало" докато не си стигнал до края на разказа. Няма и следа от творческа криза. Оф надявам и с мен да се случи скоро. Поздрави.
  • Това беше най-красивият и разстърсващ разказ,който съм чела някога!
    Плаках и се радвах заедно с героините ти!
    Благодаря ти!
    ЧЕСТИТА КОЛЕДА!
  • Дълго време се чудех какво да напиша, и как да изразя емоцията която ми предостави този необикновен разказ.. Но не мога да намеря думите , с които да го опиша най-точно.. Каквото и да кажа ще изглежда недооценено.. И затова ще запазя прекрасното усещане за себе си, както вярвам всички които са чели този разказ са го запазили
  • Благодаря ти за емоцията. Толкова чистота, доброта и отзивчивост може да има в детската душа. И колко жалко, че хората порасват и понякога забравят за нея. Чудесен разказ!!!
  • Коледа е любов!Разказът ти прилича на една ангелска приказка,изпълнена с вълшебства!Поздравления !!!
    Тялото божие за бедните,смирените,робите...Весели празници!
  • Много талантлив разказ! поздрави
  • Благодаря за красивото чувство,
    което се породи след прочита на разказа ти!
    Поздрав!
  • Просто няма какво да кажа...Наистина най-хубавата история която съм чела някога... и сто 6-тици няма да са достатъчни за разказът ти !!!
  • Прочетох със сълзи на очи тази
    трогателна красива история.
    Наистина Коледно вълшебство,
    разказано от майстор разказвач.
    Ръкопляскам ти с възхищение и обич.
  • ОЧАРОВАНА СЪМ!
    ВЪЛШЕБНО ОПИСАНО ПРЕЖИВЯВАНЕ!

    Весела Коледа!
  • Благодаря за този подарък, Пер...!
    Не знам какво друго да кажа...
    Весели празници!
  • Възхитена съм!
    Весела Коледа!
  • БЛАГОДАРЯ на всички ви!
    Вече писах, че ако разказът се е получил, то е защото го писах с много любов! А музиката звучеше в мен и около мен. Ето още едно също много добро изпълнение на песента:
    http://borko.data.bg/Music/CHRISTMAS-2006/Celtic_Woman-A_Christmas_Celebration-2006/10_celtic_woman_-_panis_angelicus.mp3
    Весела Коледа на всички!
  • Просто нямам думи,каквото и да напиша,няма да е достатъчно. Ти си наистина ангел.
    Едно голямо Поздравление ПЕрперикон .Вълшебно разказваш
    Честита Коледа разбирателство ,спокойствие и здраве в твоя живот.
    Весел празник
  • БЛАГОДАРЯ ТИ РАЗКАЗВАЧ, ИЗУМИТЕЛЕН!КАК МЕ ПРЕНЕСЕ
    В ДЕТСТВОТО, С ЧУДНИТЕ ПРИКАЗНИ ИСТОРИИ, КОИТО НИКОГА
    НЕ СЪМ СЕ СЪМНЯВАЛА, ЧЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ СЛУЧАТ ВСЕ НЯКОГА!
    И ЕТО СЕГА...БЛАГОДАРЯ ТИ!!!
    ПРЕКРАСНА КОЛЕДА!!!
  • Вълшебство в думи!
    Това е смисъла на Коледа...
    Безмълвна съм!
  • На Коледа се случват чудеса!
    Чудото е в нас, само трябва някой да ни подаде ключа за него и то ще литне, като приятелство, като надежда, като любов, като състрадание, като добрина - като бял ангел!
    Браво!
    Честита Коледа!
    Желая ти много любов и сбъднати желания!
  • Невероятен разказ, Пер! Носи магията и красотата на Коледа! Благодаря ти за сълзите в очите ми в момента! Весела Коледа!
  • !!!
    Ооо, Боже...!
    Безмълвна сън!
    Плаках, усмихвах се!
    Плаках, усмихвах се!
    Не мога да го опиша, но ти благодаря за този разказ!
    ........
    Честита Коледа, Пер!
  • Поздрави, Пер!
    Великолепен, емоционален разказ!

    Весели празници!
  • АПЛОДИСМЕНТИ!!!
    ВЕСЕЛА КОЛЕДА!
  • Затрогващ разказ!!! Проникващ в най-тайните кътчета на душите ни! Сърдечен поздрав! Желая Вдъхновение и през Новата година! Англеският хляб е дарен на всички хора!
  • Господи...не мога да коментирам...
    Весела да бъде и за теб!
    С любов!
    Жени
  • Божествен разказ, написан с много обич =) ! Доказва, че на Коледа стават чудеса...

    Честито Рождество Христово !!!
  • Чудесен разказ!Поздрави и весело коледно настроение!
  • Вълшебен разказ! Вълшебен!
    Чуден разказвач си, Пер!
Предложения
: ??:??