П А Р Т Н Ь О Р И  – друг миг от пролетта

                                                                                   Първо повярвай в партньора си,

                                                                                    а не, че смъртта е неизбежна.

В известно кабаре в Бейрут  влязоха двама млади мъже с  атлетическо телосложение. Единият – Доминик (така пишеше в паспорта му), беше висок, с  черна коса и тъмнокафяви, почти черни очи. Другият - по паспорт Жан, беше малко по-нисък, също черноок и късо подстриган. И двамата бяха облечени в  безукорни маркови костюми, които стояха като излети върху мускулестите им тела.

Посрещналият ги келнер ги настани на една отдалечена от подиума маса и попита:

“С какво мога да бъда полезен на господата?”

“Бутилка дванайсет годишно уиски “Дъмпъл”, лед, сода и ядки.”, кратко  отговори Доминик.

“И пакет дълъг “Кент”, добави Жан.

Въпреки климатичната инсталация, в кабарето беше сравнително топло, но  те не свалиха саката си, както повечето посетители в кабарето, а само ги разкопчаха. Иначе не можеше и да бъде. Под мишниците им лежаха заредени пистолети без включен предпазител, които само за части от секундата можеха да се окажат в ръцете им.

Келнерът донесе поръчката и когато завърши  сервирането погледна Доминик и му направи едва забележим знак, след което безшумно се отправи към бара. Жан с професионална сръчност сложи по три бучки лед в чашите, сипа от уискито, наля сода в другите две чаши и тихо каза:

“Сега вече можем да пийнем. Въпреки всичко, успяхме.”

“Прав си, успяхме”, отговори Доминик.

Отпиха от уискито, взеха си от разнообразните ядки, запалиха по цигара и замълчаха. Гледаха съсредоточено чашите си, като че ли очакваха някакъв отговор от топящите се кубчета лед. Но вместо отговор се чуваше само едва уловимия пукот на леда. Двамата обаче не преставаха да гледат кубчетата лед, пушеха цигарите си и продължаваха да мълчат. Просто не можеха да откъснат мислите си от съвсем пресния спомен  в една  далечна европейска страна.

На летището в Бейрут минаха бързо и без усложнения през граничния и митнически контрол и веднага бяха погълнати от навалицата в залата за посрещачи – малко преди тях бяха кацнали и други самолети.  

Жан отиде да търси количка за багажа, а през това време, използвайки старата и вече отдавна позната от филмите и криминалетата, но все още ефикасно действаща, “неволна” грешка, в навалицата бяха разменени  две еднакви дипломатически  куфарчета “Самсунайт”. В „новото”, също бронирано  куфарче на Доминик, имаше папка с тривиални бизнес- документи, мъжки несесер, а под тях  три пистолета с по три пълнителя и препаски, както и три нови паспорта. В левия външен джоб на сакото му вече имаше ключ за кола, чиято марка и контролен номер бяха  изгравирани на месингова плочка, закачена към ключодържателя, на който освен този за колата имаше и два секретни ключа. В паспортите имаше печати от гранични пунктове на различни държави, както и такъв, според който притежателите на паспортите са влезли преди три дни в Ливан, но от Сирия.

Продължавайки да гледат чашите си, двамата мислеха за раненият си партньор, един от най-добрите специалисти по микроелектроника. Отново отпиха чашите си, запалиха още по една цигара и продължаваха да мълчат.

“Дааа, жалко за Пиер.”, едва чуто каза  Жан.

“Не можахме да го опазим, но се надявам скоро да се оправи. Все пак го оставихме при сигурни хора.”, също полугласно промълви Доминик.

“Всъщност, ако той не беше забелязал внезапно появилия се гард на излизане от сградата, сега и тримата щяхме да сме в хладилните камери на тамошната морга. Може би трябваше да вземем бронежилетки.”

“Да, може би трябваше да пристигнем с БТР или танк?”, опита се да се пошегува Доминик, но след това продължи сериозно:

„Нека да оставим анализите за после, а сега да помислим за по-конкретни, а защо не и за  по-приятни неща.

Жан отново сложи по три бучки лед в чашите, и наля уиски от бутилката. Отпиха без да разменят и дума -  двамата мислеха за едно и също нещо. След минута Доминик каза:

“Келнерът ми даде знак, че тук има някой, който ни е забелязал. И знаеш ли кой е той?”

“Да, това е Джон, който седи на централната маса пред сцената. Просто не можехме да не го забележим, както и той нас.”

“Точно така. Интересно какво ще предприеме сега? При всички случаи вече е информиран за изчезналата документация.”

“Мисля, че преди всичко той би  трябвало да си припомни, че точно ние с теб го спасихме от  професионално разфасоване.”

Двамата отново млъкнаха. Споменът ги върна към един друг случай, разиграл се в една близкоизточна страна, когато...

“Имаш право. Колкото и да е странно, в нашата професия все пак има някаква етика.”,  каза Доминик.

В това време светлините угаснаха, след което с намалена мощност светнаха многобройни цветни прожектори, насочени към сцената. Започваше програмата на кабарето. По специална въжена линия бавно започнаха да слизат големи кошници, обсипани с цветя. Щом докоснеха пода на сцената, двама яки, голи до кръста мъже, ги откачаха от въжето и бързо ги нареждаха една до друга. Когато и последната зае своето место, светлината се усили и от кошниците изскочиха  шестнайсет безукорно подбрани момичета “топлес”. Публиката беше в екстаз и бурно аплодираше дългокраките хубавици с прекрасни гърди. Доминик вече бе виждал този номер и си припомни как само преди месец беше в същото кабаре, но с други хора и по друг повод.

В това време пред тях застана човек на средна възраст, но в отлична физическа форма и на перфектен руски език каза:

“Добър вечер. Дали господата ще имат нещо против, ако седна за малко при тях?”

“О, това е добрият стар Джон! Здравей. Радвам се да те видя. Разбира се, че за теб винаги ще се намери място.”, отговори „изненадан“ Доминик, ръкува се с новодошлия и му посочи свободния стол.

Келнерът, който ги обслужваше, сякаш изникна от земята и попита:

“Мога ли да направя още нещо за господата?”

“Още една чаша,  лед и истинска хаванска пура.”, отговори Жан, след което се ръкува с Джон.

“Аз също се радвам да ви видя. Не мислете, че съм забравил добрите стари времена.”, каза Джон и се настани на посочения от Доминик стол.

Келнерът донесе поръчката и мигновено изчезна.

Джон подряза пурата, запали я и доволен пусна кълбо пушек. В това време  Жан сложи лед и сипа уиски в чашата на Джон.

“Е, момчета, да пием за вашия голям удар.”, каза Джон и вдигна чашата си.

“За какъв удар става въпрос?”, запита наивно Жан.

“За документацията, която успяхте да задигнете от центъра. Да не би да не знаете, или вече сте забравили?, усмихнато отговори Джон.

“Джон, нещо ни бъркаш с някого, или си пийнал повечко. По-добре да пием за нашата среща.”, отговори на свой ред  Доминик.

Тримата отпиха от чашите си, след което Джон се усмихна свойски и тихо каза:

“Добре, момчета. Трябва да знаете, че чичо Джон никога няма да забрави как само преди година го спасихте от онази касапница и затова не настоявам да ми потвърждавате нещо, което и без това вече знам. А то гласи, че от един супер секретен научноекспериментален център в Западна Европа е отмъкнат комплект от документацията на едно от тайните изобретения, което вече е тествано и е доказало по безспорен начин зашеметяващи резултати. С него  Западът щеше да изпревари с години Източния блок в много важна област. Трима от нощната охрана на центъра, съставена от високласни гардове, са простреляни и в момента са в критично състояние. Проникналите в центъра са били трима, единият от които е бил сериозно ранен. ”

Доминик и Жан стояха с безизразни лица, като че ли това не се отнасяше за тях. Джон дръпна яко от пурата и пущайки кълбо ароматен пушек, продължи:

“Шефовете са бесни. Сигурен съм, че поне половината от екипа на центъра вече са арестувани, на първо място тези, които са имали достъп до самата документация, хората създали охранителните системи и инженерите по тяхната поддръжка, защото дублираните, независими една от друга  охранителни системи и то последно поколение, заедно с наблюдаващите камери са били неутрализирани. Дори  супер защитите на един от сейфовете, в който е имало пълно копие от  документацията и сложният му  код не са помогнали срещу отварянето му.

Досега се твърдеше, че едно неразрешено влизане в “Леговището на вълка” – бункерът, построен специално за Хитлер, щяло да изглежда като забавна разходчица, в сравнение с проникването в центъра. И досега се чудя на лекомисленото пренебрежение на нашите шефове относно вашите реални възможности. Вярно е, че вече беше изтекла доста информация за това откритие, но досегашните опити на ваши колеги от други страни да се доберат до него по обичайните пътища се провалиха. Затова и се е преминало към силов метод, който също щеше да се провали, ако не сте получавали актуализирана, с  висока степен на секретност информация от вътрешен и то не случаен човек. Така или иначе, но нашият провал в случая е колосален и тепърва ще хвърчат глави.”

Джон нито се впечатли, нито се обиди от безразличието на двамата си събеседници и продължи още по-тихо:

 “Макар и с голямо закъснение, целият Бейрут вече е блокиран. Гари, пристанища, летище, всичко е под лупа. За ваше щастие, летището е било блокирано едва след пристигането на самолета ви в Бейрут. Още едно следствие от бюрокрацията завладяла службите ни. За сметка на това със специален самолет тук пристигна цяла глутница от  най-добрите следотърсачи, които са по следите на всички пътници, пристигнали  с въпросния самолет. Дори се очакват и нови попълнения. Същото е и в още няколко града, за които са отлетели последните самолети от летището, от което сте отлетели за Бейрут, преди то да бъде блокирано и всичко да бъде подложено на най-прецизен контрол.”

Кристофър и Жан продължаваха да стоят с безизразни лица и  едва ли не с досада слушаха своя американски колега.

“И защо ни разказваш всичко това?”, спокойно попита Жан.

Джон не обърна никакво внимание на въпроса му и продължи:

“Както вече споменах, в центъра са проникнали трима души, от които единият е бил прострелян, но двамата му колеги са успели да го изнесат. Едва ли раненият се е качил на самолет. Така че остават двама. Защо тези двама да не са Даниел и Клаус, регистрирани в листата на полета. Преди и след вашия самолет на летището са кацнали и самолети от други летища,  граничната проверка, както обикновено в Бейрут, не е била щателна, а и вие явно не сте минали паспортната проверка през едно гише, така че информацията още повече се е размила. Дори допускат, че търсените двама мъже  не са се качили в един и същи самолет, ако въобще са отлетели.”

„Браво на тези момчета. Явно са били големи спецове.“, вметна Жан, но Джон не ѝ обърна внимание.

“Както и очаквах, не сте се регистрирали в никой от тукашните хотели, а автомобилът, който ползвате, явно не е от рента кар, не е и краден. Не ви питам как сте успели да се снабдите с тази кола, както и къде сте отседнали. Няма смисъл и да ме убеждавате, че в момента не носите  никаква документация. Асове като вас няма да почнат да си правят разходка с куфарче, пълно с най-секретна, при това търсена навсякъде документация. Дори съм сигурен, че тя вече не е в Бейрут.”

Моля да ме разберете правилно. Просто искам да си върна дължимото. Естествено, след като това премине и ние се срещнем отново, но не на маса, а  на барикадата, тогава вече, който е по-бърз.”

Двамата го слушаха внимателно, но по лицата им, както и преди, не можеше да се долови и най-малка реакция.

“Може ли по-конкретно Джон, или по-добре да се наслаждаваме на тези съвършени момичета на сцената?”, отбеляза Кристофър.

“Хубави момичета има навсякъде.“, отговори Джон,  отпи глътка уиски, смукна отново от пурата и продължи:

“А сега на въпроса. Опасно е да се движите с колата, с която сте дошли тук. Хрътките са навсякъде. Паркингът на кабарето също е под наблюдение. Може и да са разбрали коя е вашата кола, дори да са я минирали, въпреки че им е наредено да се направи всичко възможно да ви доставят живи. Даже и тук, след вашето идване, се бяха настанили двама от тях, но се разбрахме те, заедно с прикрепената към мен горила да отидат при входа на кабарето. За ваше сведение хрътките не разполагат с никакви подробни данни, даже и с елементарни фото роботи. Единственото, което им е известно е, че единият е малко по-нисък.”

Джон се наведе още по-ниско над чашата си, като че ли много внимателно търсеше нещо в нея, но не спря да говори:

“Повтарям, че искам да си върна жеста. Затова моля да ме изслушате много внимателно.”, постави на масата ключове за лек автомобил и добави:

“Ето ви ключовете от един черен Форд, който е паркиран откъм задната страна на кабарето, на около петдесет метра вдясно от него, така че веднага да можете да изчезнете. Резервоарът е пълен догоре. Документите са в жабката, както и два картечни пистолета. В момента с нищо не мога да ви докажа, че това не е капан, че автомобилът не е под наблюдение, или че не е миниран. Остава да ми повярвате, друга гаранция не мога да ви дам. Сигурен съм, че вече сте с нови паспорти  и  имена. Повтарям,  че летището е под строго наблюдение. Сигурен съм, че и по граничните пунктове и пристанищата ще бъдат изпратени хрътки, ако вече не са там.”

Джон погледна в страни, без да си движи главата и още по-тихо продължи:

“Разбира се, пред местните власти операцията е представена като хайка за залавяне на  крупни наркотрафиканти. На местната полиция е наредено да ни оказва пълно съдействие. Въобще  оставането ви тук ще става все по-опасно, а измъкването ви от Ливан все по-трудно.”

“Много мило от твоя страна, Джон. Искрено ти благодарим. А какво ще стане, ако някой каже, че си идвал при нас?”, попита Жан.

“Това е мой проблем. Просто ще кажа, че съм видял двама мои познати от   „приятелска страна“ и съм изпил чаша уиски с тях. А и какво ми пречи, ако въобще се стигне дотам, да съм им забравил имената, които и наистина не знам.”, отговори Джон и след секунди мълчание продължи:

“Предполагам, че ще се опитате да се изнесете в Сирия, което е едно добро решение, най-вече защото там, както знаете, не само сме недолюбвани, ами направо мразени и ще имаме твърде големи проблеми, докато в Ливан имаме пълна свобода на действие. Разбирам, че има важна причина, поради която досега не сте се изнесли в Сирия, но повтарям, че оставането ви в Бейрут е равносилно на гибел.

Както ви казах, предполагам, че контролът по границата – по суша и море, също ще бъде  засилен. Говори се за организиране и на междинни контролни постове. Не ви съветвам да се опитвате да влезете в някое от “приятелските” ви посолства, защото и те са под наблюдение. Както и сами се досещате, за залавянето ви е определена огромна сума. Е, аз ще си ходя. Благодаря за пурата и уискито.”, след което едва чуто добави:

“Когато видите, че излизам от кабарето, не е лошо и вие да изчезнете. Дано следващата ни среща  бъде пак на маса, а не на “фронта”, където добрите обноски не са на мода.”

Когато Джон се отдалечи, Жан каза:

“Даа, дотук добре, а оттук нататък каквото сабя покаже.”

“Сабята остави, но откровено казано, аз вярвам на всяка дума, която каза Джон. Даже и предположението му за Сирия е вярно. Естествено, не можехме да почнем да му обясняваме  защо не сме тръгнали веднага за Сирия. Но в момента въпросът наистина е как да се доберем до там. Прав е, че колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Но как?

За летището или за някое посолство трябва да забравим. Вариантът по вода също е много комплициран, въпреки че и той е подготвен. Остава ни по суша, но това за съжаление в никакъв случай няма да бъде като обикновен излет.”

“Дали все пак не е по-добре да вземем синия форд? Явно, че вече трудно ще се доберем до нашия автомобил, а и не бива да рискуваме. Жалко за хубавите ни дрехи, но все пак поне си имаме куфарчета. А от старите паспорти и ключовете за колата и квартирата трябва да се освободим незабавно.”, каза Жан.

“За форда си прав. Прав си и за старите паспорти, които досега можехме да унищожим, но нямаше как да се простим с „имената” си – не можехме просто да ги хвърлим някоя кофа за смет. Сигурен съм, че кабарето се наблюдава и отзад, но се надявам да е с по-малко хора”, обади се Доминик.

В това време пристигна келнерът и попита имат ли нужда от нещо.

“Сметката, ако обичате.”, отговори веднага Жан.

Келнерът започна да прибира празните чаши и чинийки, говорейки тихо на френски:

“Човекът, когото чакате няма да дойде. Пред входа има полицаи, които проверяват всеки влизащ и излизащ. Има и двама американци, които участват в проверките, а трети с двама полицаи е на паркинга. Предлагам да ви изведа от аварийния изход. Когато платите сметката идете в тоалетната и ме чакайте там.”

Келнерът тръгна към бара и след секунди се върна със сметката, сложена в красива малка папка с емблемата на кабарето. Без да погледне сумата, Жан постави в папката няколко банкноти от по сто долара, както и ключовете от тяхната кола и квартирата.

Когато видяха, че Джон става от масата, Доминик взе ключовете  оставени  от Джон и двамата с Жан, с куфарчета в левите си ръце, спокойно се отправиха към тоалетната, където скоро влезе и келнерът.

“Следвайте ме!”, кратко  каза той и отключи една съседна врата. През коридори с дежурно осветление и две междинни врати, които келнерът също отключи, те излязоха на един покрит вход.

“Късмет”, каза келнерът и мигновено изчезна.

Вместо надясно, където вече бяха забелязали форда, те тръгнаха наляво, пресичайки косо улицата.  Внезапно от отсрещната пряка улица пред тях изскочиха двама полицаи, нещо, което не ги изненада кой знае колко.

“Моля, последвайте ме!” каза единият от тях на френски, а вторият с изваден пистолет застана зад тях. Не беше никакъв проблем да се справят незабавно с двамата полицаи, но не предприеха нищо и покорно тръгнаха след първия от тях.  Той се насочи към една кола със запалени фарове, които ги заслепяваха. Когато приближиха колата, все пак успяха да видят, че от нея излиза цивилен мъж с пистолет в ръка и тръгна насреща им.

“Сега”, каза  Доминик и за секунди проехтяха четири изстрела.

Цивилният се просна с разбит череп на улицата. Двамата полицаи също лежаха с простреляни десни рамене и стенеха от болка. В това време от автомобила изскочи втори цивилен, който в движение вадеше  пистолета си. Заслепен от фаровете, Доминик не успя да го види веднага и стоеше в целия си ръст на около петнайсет метра от него. Мъжът, изскочил от колата вече вдигаше ръката си в която проблесна пистолета му.

Но пред Доминик вече беше застанал Жан с вдигнато на гърдите си куфарче. Почти едновременно проехтяха два изстрела. Цивилният до колата се свлече на земята, а Доминик усети как Жан рязко се блъсна в гърдите му.

“Как си?, почти извика Доминик, който освен сблъсъка с Жан не бе усетил никаква друга болка.

“Добре съм. Бързо към форда.”, задъхан отговори Жан.

Двамата се спуснаха към колата и след минута бяха вътре. Доминик запали мотора, включи фаровете и с пълна газ се изнесе от мястото. Познаваше града достатъчно добре, за да се ориентира как най-лесно може да излезе от него. Мощната машина работеше като часовник и Кристофър с усилие успяваше да укроти натъпканите в мотора й стотици конски сили. Излязоха от града без проблеми.

„Представяш ли си каква какафония е настъпила около кабарето?“, попита Доминик.

„Настъпила ненастъпила, ние вече сме извън блокадата, която организират сега, нещо, което за известно време ще им отвлече вниманието.“, отговори Жан.

След около четиридесет километра Доминик отби по едно странично пътче, изгаси фаровете, изключи двигателя, запали вътрешната лампа и се обърна към Жан:

“Дай сега да видим  как си.”

“Трябва първо да отворя куфарчето си.”, отговори Жан и набра шифъра му.

Куфарчето му обаче за пръв път заяде. По средата на капака му имаше дупка. Той провери още веднъж шифъра и дръпна капака му по-силно. Този път то се отвори.

“О, Санта Мария1”, извика Жан.

Куршумът беше пробил капака и се беше сплескал в бръснача му, без да пробие дъното, но дървената кутия на самия бръснач беше на трески. Двамата гледаха всичко това и не вярваха на очите си.

“Надявам се най-после да престанеш да ми се присмиваш, че се бръсна с бръснач и никога не се разделям с любимия си “Солинген” – скъп подарък от дядо ми.”, усмихна се Жан.

“Напротив, ще поръчам една прекрасна пластика от позлатен бронз.”, сериозно отговори Доминик.

“И какво ще изобразява тази пластика?”

“Ами това няма да бъде от тези пластики, за които не можеш да се досетиш какво означават, а съвсем реалистична фигура, представляваща твоя светлост с вдигната ръка, държаща бръснач “Солинген”, модел 1930 година. Този бръснач ти спаси живота, а ти спаси моя. Благодаря ти, партнер.”, разчувстван отговори Доминик и му подаде ръка..

“Хайде, хайде. Като се приберем, ще пийнем по този повод.”, отговори Жан и стисна по мъжки подадената му ръка. След това провря кутрето си в дупката на капака и допълни:

“С много мощно оръжие е стреляло кучето, за да може да пробие толкова лесно капака. Като нищо е могъл да пробие и дъното и да ме застреля в сърцето. Срещу това оръжие едва ли би ни помогнала и бронежилетка. Куфарчето обаче трябва да се хвърли, но не сега, а по-нататък, защото тук ще оставим само старите паспорти.”

“Наистина невероятна история. Ако някога я разкажем на някого, той естествено ще си помисли, че става въпрос за нещо, което сме прочели в някакъв наивен криминален роман, или сме видели на филм.”, каза Доминик, изгаси осветлението, излезе от колата и тръгна напряко на пътчето.

Жан го последва и продължи:

“Да си мислят каквото щат, важното е, че отново отървахме кожите. А и едва ли някога ще седнем да разказваме нашите преживелици, повечето от които наистина няма да могат да се поберат в главата на човек, който не е преживял нещо подобно.”

“Така е. Представяш ли си как, като съберем любимите си компании, вместо вицове, закачки и песни, започнем да им разказваме даже и част от това, което сме преживели? Или ще помислят, че съчиняваме нескопосни измислици, или ще изпаднат в ужас, а най-вероятно ще приемат, че нещо ни хлопа,. Да не говорим за жените ни, на които първата им работа ще бъде да припаднат. А сега да действаме!”

Отместиха един от многото големи камъни отстрани на пътя и оставиха под него старите си паспорти и новия паспорт за Пиер. Двамата се погледнаха и почти едновременно промълвиха:

“Сбогом, Даниел.”

“Сбогом, Клаус.”

Откъде можеха да знаят, че още няколко пъти ще им се налага да се прощават с имената, които бяха носили и за които и най-близките им хора си нямаха понятие.

Качиха се отново в колата, но  преди да потеглят, видяха светлини, навярно от  много силни фарове и чуха рев на форсиран мощен двигател.

“Сигурен съм, че това са те. Отиват на граничния пункт, за който сме тръгнали. Ще ги пуснем да минат и ще се лепнем зад тях. Приготви картечните пистолети и отвори предните стъкла.”, тихо каза Доминик, сякаш се страхуваше да не го чуе някой.

Ревът на мотора се приближаваше и не след дълго по главното шосе профуча голяма лимузина.

Кристофър запали двигателя, включи фаровете, бързо излезе на главния път и с пълна газ пое след отдалечаващият се автомобил.

“Хайде сега, кончета, покажете на бате си Доминик на какво сте способни.”, каза той и ласкаво погали арматурното табло.

Дистанцията скоро започна да се скъсява. Пред тях се движеше Шевролет последен модел. Явно, човекът, който шофираше, не познаваше добре пътя, защото често натискаше спирачките, а Кристофър нарочно караше на дълги светлини, с което допълнително  затрудняваше шофьора пред него. Знаеше, че скоро започва стръмен участък с много опасни завои. Предната кола непрекъснато превключваше светлините, давайки по този начин да се разбере, че колата след нея трябва да превключи на къси светлини.

Хората в шевролета, поради мощните заслепяващи ги фарове на форда не можеха да видят каква кола се движи след тях, но вероятно   допускаха, че става въпрос за  друг   автомобил с техни колеги, въпреки че никой не беше им казал, че е изпратена и друга кола.

От сигнализирането на предната кола нямаше никакъв ефект и Доминик продължаваше да кара на дълги светлини. Дистанцията се скъси дотолкова, че двамата успяха да видят , че шевролетът е с дипломатически номера, най-вероятно на американското посолство.

Когато започна изкачването и се явиха острите завои, автомобилът пред тях започна да се мята наляво надясно като пиян. В това време от единия от десните  прозорци се подаде цев на оръжие и бе пуснат цял откос, но във въздуха, явно за предупреждение. Все още не смееха да стрелят по форда, опасявайки се, че могат да убият свои колеги, въпреки че вероятността в него да има такива клонеше към нула. Всъщност това беше тяхното категорично и последно предупреждение за хората от следващата ги кола.

Жан постави в скута на Доминик единия от картечните пистолети и се  подаде през страничното стъкло. Приготви се да стреля и то  не във въздуха. Но не се стигна до стрелба. Заслепен от мощните фарове на форда, шофьорът на шевролета загуби контрол над колата и тя полетя в пропастта.

Никой нямаше да разбере как и защо е станало така. И наистина, в съобщенията по-късно само се споменаваше за нещастен случай с кола на американското посолство.

Пътуваха, без да си говорят. Накрая Жан наруши това дълго мълчание:

“Мисля, че онези две момчета бързо ще се оправят.”

“Да ти призная и аз си мислех за това. Че ще се оправят, няма съмнение. От такива рани никой не е умрял и то в модерен град. Дано само да не сме им раздробили ключиците. Пожелавам им бързо оздравяване.”, съчувствено каза Доминик.

“И аз. И то най-искрено.”, добави Жан.

Когато наближиха границата,  Доминик отново отби от пътя - този път за да се освободят от пробитото куфарче и оръжието, което можеше да доведе до сериозни проблеми на границата, а  и се надяваха, че повече няма да им е необходимо. Жан обаче взе бръснача, парче от раздробената му дървена  кутия и още някои дреболии и помоли Кристофър да ги сложи в неговото куфарче.

В градчето преди границата спряха встрани от пътя. Избърсаха волана, арматурното табло и дръжките на двете предни врати, след което излязоха от колата, заключиха я, а ключовете  пъхнаха под ламарината  на близката до пътя барака.

След това спряха едно такси, явно връщащо се от границата. Беше нов лъскав мерцедес.

“Бихте ли ни закарали до Дамаск? Колата, с която пътувахме, ето я там, се повреди и шофьорът отиде да търси сервиз, но всичко сега е затворено и едва ли ще я оправи скоро.”, каза на френски Жан.

“Няма проблем. Двеста долара и то в предплата.”, отговори шофьорът използвайки ситуацията, за да повиши цената.

“Съгласни сме”, отговори Жан и му даде парите. “Ако пристигнем навреме в Дамаск, ще получиш още петдесет долара.”

“Спокойно може и предварително да ми ги дадете, защото освен че познавам отлично пътя, но и граничарите ме познават, така че няма да висим по граничните пунктове.”, направи своя коментар шофьорът, предоволен от сделката и след кратка пауза продължи:

“За първи път виждам толкова автомобили на границата, чакащи за излизане. Тарашат всичко.”

След това, виждайки, че освен едно куфарче с тях няма нищо друго,  попита:.

 “Къде ви е багажът?”,

“Добре, имаме ви доверие и затова ето ви сто долара, без да  връщате рестото. С него можете да почерпите приятелите си на границата. Важното е да не закъснеем за срещата в Дамаск. А багажът ни е в колата, но казахме на шофьора да я заключи, защото кой  знае кога ще се върне, а ние излязохме да търсим такси. Той и без това ще дойде в Дамаск, така че куфарите ни във всички случаи ще пристигнат там. Да тръгваме!”, каза Жан и двамата с Доминик се качиха в таксито, мислейки си неспокойно, че може би преждевременно се бяха освободили от първокласните си оръжия. За разлика от тях, шофьорът беше толкова доволен, че започна да си тананика някаква мелодия.

Когато пристигнаха на границата се убедиха, че наистина има опашка от много чакащи за излизане от Ливан автомобили. Шофьорът обаче въобще не се съобрази с това положение. Без каквото и да било двоумение и без да се  нареди зад чакащите автомобили, той мина покрай тях и спря направо пред проверяващите граничари, помоли пътниците си да му дадат паспортите си, след което излезе от автомобила. Дежурният офицер се зачуди като видя таксито, остави колата, която проверяваше в момента и се обърна към шофьора:

“Нали преди малко каза, че това ти е последният курс за тази седмица и ще си дадеш малко почивка?”

“Така е, но видях тези мои стари и много скъпи приятели, чиято кола е закъсала, а те имат спешна среща в Дамаск и просто не можах да им откажа.”, усмихнато отговори шофьорът и сърдечно се ръкува с него.

Доминик и Жан успяха да забележат как в ръката на граничаря премина някаква банкнота.

Офицерът доволен бръкна в джоба си, след което пое подадените му два паспорта. Той ги прегледа, сложи им печат,  но задържа погледа си на паспорта на Доминик, след това го погледна и попита:

“Вие не минахте ли оттук преди около месец?”

“Точно така. И вие пак бяхте на работа. Радвам се да ви видя отново.”, бързо и спокойно отговори Доминик, щастлив, че офицерът така и не погледна за предните му влизания и излизания в и от Ливан.  За името не се безпокоеше, защото старото му име не бе записано никъде.

“Е, след месец ви чакам пак. Пожелавам ви добър път.”, каза офицерът, направи знак на митничаря да ги пусне и отиде при другите пътници.

Вече бяха напуснали ливанската територия. На сирийската граница също минаха почти транзит.

Двамата си отдъхнаха. Опасността вече беше зад тях и те с удоволствие запалиха по цигара, мислейки си за преживяното в Ливан.  Явно инструкцията за засилен контрол на граничния пункт вече е била получена, нещо, което се доказваше и от многото автомобили чакащи за излизане, но пък не видяха „външни” хора сред проверяващите – навярно точно те бяха изчезнали в пропастта. Естествено,  най-голяма заслуга имаше шофьорът на таксито и най-вече близките му отношения с дежурния офицер. Може би…, но скоро се отказаха от този анализ, който всъщност наистина вече беше излишен.

Пристигнаха в Дамаск и казаха на шофьора на таксито да ги остави пред известен хотел, нещо, което той и направи.

“Много сме ти благодарни, че успя да ни докараш в Дамаск навреме. Затова ще получиш още петдесет долара като допълнителен бонус, които моля да приемеш.”, съвсем искрено и признателно се обърна Жан към шофьора и му подаде банкнотата. Трогнат от този, неочакван за него жест, той пое банкнотата.

“И аз ви благодаря за голямата щедрост. А ако и в бъдеще ви потрябва кола за Сирия, или Ливан, ето ви моята визитна картичка. По всяко време можете да разчитате на мен. Ако се наложи, веднага ще дойда от Бейрут да ви взема и то при специална тарифа.”, каза шофьорът, подаде им картичката и след като си стиснаха сърдечно ръцете, си тръгна.

Влязоха в хотела, наеха си по една стая и се качиха да се освежат. Жан си взе бръснача, крема за бръснене, четката и пастата за зъби и всеки влезе в стаята си. След около половин час отново бяха долу, но вече избръснати и свежи като утринна роса. Обмениха пари и отидоха в ресторанта, където, без да бързат закусиха богато. След това изпиха по две кафета, но без цигара. И двамата не пушеха до обяд. Единственото изключение бяха цигарите, които изпушиха призори, след пресичането на сирийската граница. Те обаче не се разстроиха от това единствено нарушение на принципа си - за него имаше достатъчно стабилен аргумент.

Отидоха в най-изисканият магазин и си купиха по един елегантен куфар, както и подаръци за близките си. Жан не пропусна да се снабди и с дипломатическо куфарче “Самсонайт”, разбира се, също бронирано, въпреки че той вече нямаше доверие в неговата броня. Купи си и нов бръснач “Солинген”, но не модел 1930 година, какъвто не можаха да на мерят и в посетените от тях  антикварни магазинчета. Посетиха и други магазини, от които напазаруваха разни, типични за Дамаск неща. Намериха магазин с маркови дрехи, от който пък си купиха по един елегантен костюм, вратовръзки, ризи, бельо. След това се върнаха в хотела, взеха по един душ и се преоблякоха. Уредиха сметките си, поръчаха такси и когато то дойде, тръгнаха за летището.

“Брей, ами сега?”, едва ли не извика Жан.

“Какво има?”, разтревожен попита Доминик.

“Как какво, забравихме да отидем в посолствата ни, дори  не се обадихме по телефона.

“Леле, малеее! Загазихме го яко.” извика и Доминик, но веднага и двамата избухнаха в такъв бурен смях, че шофьорът така се стресна, че едва не качи таксито на тротоара.

Смяха се дълго и искрено. Причината за този смях беше много елементарна -  защото винаги “ставаше така”, че “не им оставаше време” да изпълнят строгите разпоредби, съгласно които,  всеки новопристигнал в чужбина сънародник, е задължен да се представи пред посолството лично или ако е в далечен град – по телефона.

“Е, ще им изпратим картички за Нова година. От нас да мине.”, предложи Жан и отново смях.

Личеше, че вече няма и грам напрежение в тези мъже със специална закалка. Скоро се качиха в самолета,  който щеше да ги отведе в родината им. В първа класа бяха само те двамата и затова, а може би и не само, бяха ухажвани от красивите стюардеси.

Както обикновено, на летището не ги чакаше никой.

Взеха едно такси, казаха някакъв адрес и потеглиха към града.

“Кефалек, партнер?(Как си, партньоре?)”, смеейки се попита Жан на арабски.

“Шукрам, коис.(Благодаря, добре.), отговори с усмивка Доминик.

“Кулю коис, кулю тамам.(Всичко е добре, всичко е точно)

“Вие араби ли сте?”, попита ги шофьорът.

“Араби сме, но знаем добре и вашия език, така че не се опитвай да ни будалкаш с цената на превоза. И без това ще получиш добър бакшиш и то във валута.”, отговори му Жан, което накара и тримата искрено да се разсмеят.

Така завърши поредната  “командировка” на двамата мъже, този път до Сирия. Всъщност, те наистина идваха от Дамаск. Дори и съдържанието на куфарите щеше да докаже на близките им, че това наистина е така.