Първият път като видях Паруш в същност видях първо една помпа на пътя. От ония крачните, алуминиева, хубава, голям размер, вече ги няма по магазините, а и да ги има ще са много скъпи.
Пътят за село минава през гора, стара, тъмна, и точно поради това там карам бавно, защото не знам какъв звяр може да ти изскочи.
Та видях помпата отстрани на пътя, и поради това, че си падам малко клошар, друг път ще ви обяснявам що книги съм измъкнал от казаните, намалих, спрях и си я взех.
Продължих. След двеста метра гледам една торба с македонки - лежи си кротко на банкета. С бележката на тях, пресни, пресни. Едни такива апетитни. Взех ги, разбира се. И продължих. А после гледам една торба с инструменти.
В това село ми върви да намирам неща от всякакво естество.
Още като дойдох първият път намерих една двайсетлитрова бака на чешмата извън селото, а в баката, пълна догоре с вода -  един десет килограмов шаран. Седи и ме гледа. На чешмата - никой.
Взех го за добър знак, но шарана не взех, че ако си го е забравил някой, току-виж и бой съм ял.
Та така, карам си аз, а гората свърши.
Обаче аз си мисля, че тука ми мирише на престъпление от общ характер, или пък по невнимание, щото толкова багаж на пътя...викам си блъснали са го човека, и сега е някъде из драките в банкета. Обърнах и тръгнах да търся.
Стигнах края на гората, завих, и пак по пътя.
По едно време гледам как една къдрава глава се изправя отстрани и се подава от треволяците, щото пък там те са до кръста.
Жив е бе, викам си, и спирам.
След главата бавно, и недотам уверено се подава и една капла, после вилка, ха  - цяло колело метнато в канавката, и Паруш, който се мъчи да го изправи.
Ама то колелото голямо, тежко, то като не си пил ще ти е трудно, пък като си пил - хептен.
Помогнах, доколкото мога, и дружно се изправихме.
Аз съм Паруш, каза той.
Така се запознахме първият път.
В същност всеки път се запознавахме наново, защото той всеки път беше порядъчно къркан, и нямаше как да ме помни.
Затова всеки път се здрависвахме здравата, сърдечно и по няколко пъти като на партийно събрание. От целувките страняхме.
А Паруш един такъв здрав. В ръцете като керпеден.
    -Блъснаха ли те, питам го аз.
     -Цъ, отвръща той, но ме заслепяват фаровете на насрещните коли, беше станало вече вечер, и аз падам настрани, оправдава се той -  Имам кокоша слепота.
Знам, и аз съм така някои вечери, като прекаля.
    -Слушай Паруш, викам му тия неща да са твои?
Ухили се като младенец.
     -Въй, без малко да ги загубя...
Уверих се, че е наред, после ръкостискане, прегръдки без целувки, и се разделихме. Той в едната посока, а аз в другата.
От тогава няколко пътя го взимам по пътя, защото той ходи и без колело, но състоянието му в този часови пояс е все едно и също, и като ходи лакътуши като меандрите на Арда в Източните Родопи.
Паруш е бачкер.
Гледа умно, не досажда, а разсъждава.
Интересува се от събеседника, разпитва.
Получава се разговор.
И двамата сме закъснели пътници.

Някакви смотани самотници.
За това и се засичаме все по здрач в гората.
Аз понеже правя една къща на село, и все не ми стига времето, и докато другите хора са хванали жените си за... на приказка, аз тогава прибирам алата, и хващам пътя за града.
А той - явно удряше по едно след работа, и тогава тръгваше.
Днес беше косил нивата на някакъв руснак от съседното село, и  балирал сеното. Щото руснакът пък гледал коне на Пода, така се казваше метността, и му трябвало сено.
Утре щял да ходи на нивите на някакъв общински съветник, дето нямал образование, но пък имал пари бол, и бил изкупил всички апетитни парцели наоколо.
Как да не пиеш.
Оставих го пред тях. Къщата няма как да не я запомниш.
Входната врата беше направена от предната част на ЗИЛ, оградата от камък слепен с червена глина, а дървената барака отзад по нещо ми напомняше на индиански бивак.
Може би поради самотното дърво на двора, широката гледка, и залязващото слънце.
Паруш продължава да говори, не му се слиза.
-Виж, Паруш, викам му, гладен съм като вълк, дай да се разделяме.

Защото пък аз като огладнея и сам не мога да се позная.
- Верно, късно е, отвръща той и изскача като тапа, но на забавен каданс.
Маха ръце зад колата, и преди да потегля дочувам:
   - Пожелавам ти незабравимо пътуване!
Имах си аз, хиля се, ако срещна още двама, трима паруша по пътя... и в кърпа ми е вързано.

Обаче думите останаха да ме човъркат и да ми ехтят...докато не ми се избистри.

Има ли по-хубаво пожелание за човека, мисля си...едва ли.

Едно незабравимо пътуване...

Най-хубавото нещо на света.