5.10.2006 г., 8:06 ч.

Пилешка история 

  Проза
1186 0 2
16 мин за четене

Пилешка история

 

(приказка за възрастни)

 

Имаше едно време едно дребно и невинно същество, което се наричаше лястовичка. Така поне й викаше старата бабичка, която най-редовно хвърляше житени зрънца на милите птиченца – задето й пееха така сладко следобед, докато си почиваше. И те, птиченцата, лястовичките, се радваха, когато видеха бабината ръка да носи зрънцата, и се събираха и почваха да чуруликат, а тя им говореше: „На баба птиченцата, елате тук, баба ви носи зрънца!”, а те сякаш разбираха какво им говори и започваха да прииждат. И понеже бабичката беше много болна, едвам ходеше, те вървяха към нея уверени и спокойни, а тя все тъй им се радваше.

Така си минаваха дните. Бабата все тъй ги учеше и те свикнаха да я слушат, а следобед й пееха така чудно, че тя милееше, сгушена на кушетката в малката й стаичка. Но като минават дните, менят се и нравите, всичко се мени. Така се измени всичко наоколо – наидваха камиони, замърси се свежият въздух, ала лястовиците все тъй си виеха гнездата край бабината къща – за да са близо до нея.

Една от лястовиците обаче беше по-специална – тиха, кротка, с нежен поглед и прекрасно оперение – същинска красавица. И тя бе по-специална не за друго, а задето имаше малки – нали знаете – от онези мили голи птиченца, които още не съзнават опасностите на живота и си мислят, че ще бъдат вечно щастливи под майчиното крило. Другите лястовички й завиждаха, защото бе съумяла да опази яйчицата си и сега си имаше скъпоценни рожби.

И тъй като бяха съвсем скорошни пиленцата, майка им не знаеше с що друго да ги нахрани, освен с малко от зрънцата, които милата бабичка им хвърляше всеки ден. Завистта обаче си беше свила гнездо точно над нейното и сега над главата й тегнеше огромна сянка, която тя още не съзираше.

Рожбите й не спираха да крещят: „Мамичко, гладни сме! Олеле, мамичко, много сме гладни!”, а тя ридаеше ли, ридаеше. Сърцето й се разкъсваше при само една тяхна сълза или дума, изречена с такава жал и болка. Нямаше друг избор, освен да отиде при дружките си и да поиска малко от зрънцата, които хвърляше добрата бабичка всеки ден.

-         Моля ви се, дружки, милички, дайте ми три-четири зрънца да занеса на рожбите си, много са гладни и мене много ме боли да ги гледам такива! Моля ви се, дружки... – в гласа й се долавяше такова страдание, че думите са безполезни.

-         Ха-ха, глупава птица, че кой те е карал да мътиш?! Нашите ги открадна онзи проклетник соколът! А и защо точно ние да ти даваме от зрънцата, иди си намери други... Да не мислиш, че някоя от нас ще ти даде, друг път. – обади се една от завистливите й приятелки.

-         Но защо, милички, аз нищо не съм ви сторила, милите ми рожби умират от глад, а аз нямам що да им занеса... Добре, щом е тъй, нека да направим така – аз ще взема моя дял и ще им го занеса.

-         Ах, скъпа, ха-ха, ама ти нали не мислиш сериозно, че ние ще ти позволим да им занесеш от тия зрънца тука? Бабичката ги хвърля на птичките тук, така че или ги доведи, или само ако посмееш да занесеш и половин зрънце до гнездото, ще ти окъсаме цялата перушинка... Ще те убием и тогава рожбите ти ще са сирачета! – обади се кресливо друга.

-         Но защо, защо? – тя вече не можеше да удържи сълзите си и те се стекоха по мекото й коремче, където бяха попити от леките пера. – Защо не ми позволявате да занеса на рожбите си малко зрънца, да ги нахраня, те ще умрат, а аз какво ще правя тогава? Нима милата бабичка казва да не нося на рожбите си? Аз съм сигурна, че ако тя знаеше, би ви порицала за вашата коравосърдечност... Ах, милите ми! – бедната птичка се вайкаше, а сълзите се лееха една подир друга безспир.

-         Глупачка, вече ти казахме, като искаш да им носиш нещо, иди си намери другаде, а ако не искаш да ядеш дневната си дажба, с удоволствие ще си я поделим помежду си – обади се високомерно трета.

 

Изведнъж от далечината се зададоха два бели гълъба – снежно бели и на изгряващото слънце те приличаха на два златни венеца, които бяха пратени като че ли от самия господ Бог, бидейки като двете очи господни.

 

-         О, ето ги гълъбите, позволете им те да отсъдят дали сте прави и дали аз греша? Те са много мъдри, ще отсъдят правилно... – със спотаена надежда се обади ридаещата майка.

-         О, ако си мислиш, че това ще ти помогне, много си сбъркала, но щом искаш... Да бъде! – обади се царицата. – Мили наши приятели, златни гълъбчета, нашата приятелка иска да отсъдите дали ние сме прави, че не й позволяваме да носи от това жито на рожбите си, които по думите й „умирали”, и ако отсъдите, че грешим, ние ще позволим да занесе цялото жито на птичетата, съгласни ли сте?

-         О, ято непослушни певци, какво пак сте надробили? – запита шеговито единият гълъб.

-         Ето какво, бедни приятелю, аз имам три рожби и искам да им занеса своя дял, за да го изядат, понеже умират от глад, но те не ми позволяват, понеже старата бабичка го била давала само на птиците, които са тук, а моите мили дечица още не могат да летят, твърде малки са... Моля ви, кажете прави ли са те, трябва ли моите рожби да загинат, за да задоволят тези завистливи приятелки капризите си, трябва ли? – мъката се отпечатваше във всяка изречена от устата й дума.

 

Двата гълъба полетяха и кацнаха на един покрив, където стояха никой не знае колко време, а после отново долетяха със същата грациозност на полета, със същата напетост. Явно бяха решили.

 

-         Е, приятели, какво решихте, каква е съдбата на рожбите ми? – запита с неясно чувство майчицата.

-         Съжалявам, птицо, но те имат право, щом зърната са посипани тук, те трябва да останат тук... Но ти не се отчайвай, все ще намериш нещо да отнесеш на рожбите си, ако ли не – доведи ги тук, другояче не може... – думите на двата гълъба прогърмяха в ушите й, тя се зашемети, не можеше да повярва, че това се случва.

-         О, не, защо трябва светът да е такъв, защо трябва несправедливостта да е единствената властница на звездите, земята, морето...  – потокът от сълзи беше нескончаем, всички те се стичаха по малкото й личице и завършваха в меката й перушинка.

 

Птиците се разотидоха, зърната от житото вече бяха изядени; тя така и не бе получила своя дял, той се беше разпределил, между другото.

 

-         Приятелко, не плачи, ние знаем, че това, което сторихме, ти причини болка, но такъв е новият ред на света... И ние бяхме длъжни да се съобразим с него. Споделяме болката ти. Мислиш ли, че не знаем, че това им решение е абсурдно, че те са просто едни завистливи малки птици, които никога не ще познаят щастието? Мислиш ли, че не ни заболя като осъзнахме какво ще трябва да направим? – двата гълъба бяха застанали от двете страни на ридаещата майка и искрено й разкриваха чувствата си; само вятърът им бе свидетел сега.

-         О, мили приятели, знам, че вие не искахте да ме нараните, но... Рожбите ми сигурно ще загинат, кажете ми, мъдри гълъбчета, що да сторя, за да ги спася?

-         Иди на две реки оттук и ще намериш чудна полянка, на която също една бабичка хвърля житни зрънца – вярно, на кокошчиците, но те никога няма да ти откажат, те не са завистливи животинки... – посъветваха я мъдро гълъбите – Бягай, върви, че времето изтича...

 

Тя вече летеше, когато те изричаха тези думи, от дребните й уста се откъсна едно твърде далечно „благодаря”, но поне беше искрено и те го знаеха.

Точно когато прелетя над втората рекичка, тя видя чудната полянка и хиляди житни зрънца. Тази гледка я изпълни с радост, сега вече можеше да нахрани рожбите си, да успокои плача им и да ги загърне под крилото си. Кокошчиците наистина нямаха капка завист у себе си и й позволиха да вземе колкото си иска, а също така и да идва всеки ден да носи, защото те знаеха колко е прекрасно да имаш рожби, които са тъй скъпоценни.

Тя мигом се понесе на нежните криле на вятъра, полетът й беше изпълнен с трепет, с вълнение, което тя не скриваше, а изразяваше в чудни песни, които се носеха из горите и планините и нежно галеха полските цветя.

 

-         Не! Не, не и рожбите ми, не, не милички, не... – гласът й беше пронизващ, разнесе се из цялата гора, всичко потръпна в миг; небето се смрачи.

 

Милите й рожби бяха мъртви. Добрият Дядо Господ ги беше прибрал при себе си, за да ги предпази от ужасните ръце на завистта, която се ширеше из целия свят.

Зрънцата, които тя носеше в устата си, се посипаха в гнездото, а тя се извиси нагоре, нагоре, достигаше до небето, можеше да види целия свят, и сетне погледът й стана страшен, ужасно грозен, втренчен в огромния куп избуяли тръни. И тя се засили към него, летеше бясно, неудържимо, летеше като обезумяла. Сетне миг на спокойствие. Сърцето й бе раздрано от хилядите безжалостни бодли, които разкъсаха нежното й оперение. Няколко капчици алена кръв потекоха и обагриха изсъхналата трева. И всичко отново беше спокойно.

На другия ден нямаше нито една лястовичка пред къщата на старата бабичка. Бабичката също я нямаше – вече беше мъртва, бяха я погребали, а къщата скоро щеше да бъде продадена.

 

Игривият вятър се виеше покрай клоните на дърветата, провираше се между храстите, търсеше си нови и нови пътечки, нови и нови забавления. Едно житено зрънце, което се беше скрило под листенце на провисналия малинов храст, бе понесено във вихър от вятъра. И всичко отново беше спокойно.

 

01.08.2006 г.

© Иво Емануилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??