Скъпа моя Ема,
Стрелбата спря за малко, за да дадем шанс на тактиците ни да покажат уменията си. Възползвам се от това кратко прекъсване, за да ти напиша първото си писмо от бойното поле. В момента се намирам в окопа, над главата ми от време на време профучава някой заблуден снаряд, но това не бива да те притеснява - тук го намираме за нормално и дори вече се плашим от тишината.
Противно на очакванията ми, много лесно свикнах с обстановката. Да ти е направило впечатление, че голяма част от мъжете на нашата улица липсват? Да, всички сме тук и дори станахме по-близки от когато и да било. Всъщност, ние постоянно сме заедно. Храним се, спим един до друг, споделяме спомените и мечтите си, бием се рамо до рамо... Правим планове и мечтаем за живота ни след тази ужасна война. Чувството ни за хумор стана малко странно, дори мога да го нарека зловещо. Питър е намислил да погоди много гаден номер на Кейт: когато се приберем у дома, той смята да използва останалата маскировъчна боя, да боядиса кожата си черна и да връчи на съпругата си бележка, с която уж от щаба я уведомяват за смъртта му, а после да й каже какво става всъщност. Опитвам се да го разубедя, но ти знаеш колко е упорит. Кейти е прекалено чувствителна и се съмнявам ,че „шегата" ще й се стори смешна. Ако беше преживяла това, което се случва на нас сега, може би щеше да се смее.. Защото на нас ни остава само това - да се смеем. Запасите ни от надежда, че ще се измъкнем живи и здрави, са силно намалели. Дори полевият свещеник, отец Бейкън, почти загуби вярата си. Не е лесно да затваряш очите на 20-годишни момчета, да погребваш по няколко в един гроб, за да има място за десетките други и в същото време да проповядваш и вярваш, че Бог е справедлив. Знаеш ли, Ема, тази война е безсмислена. Край мен загинаха толкова много хора, че започвам все по-често да си задавам един въпрос: дали не грешим? Вчера залових един войник от вражата армия в хранителния склад. Беше съвсем младо момче, с трескави, гладни очи и мръсна униформа. Трябваше да го задържа и да го отведа при офицерите, отнасяйки се с него като с военнопленник, но вместо това му дадох малко провизии и му помогнах незабелязано да напусне лагера ни. Войникът в мен негодуваше срещу това престъпление, но аз бях щастлив - поне този ден това момче нямаше да умре от глад. а и имах ли право да постъпя по друг начин? Та враговете тук сме ние - Майкъл, Питър, отец Бейкън, аз... Целият свят ни обяви за миротворци, но в очите на хората тук ние сме просто убийци. Защо конфликтите между държавите не се решават с игра на дама, например? Нужно ли е да умират хиляди хора, само защото някой държавен глава е скучаел и, за да има какво да прави, е обявил война на друг? Това е лудост, Ема! Луди сме и ние, които се бием за измислена кауза. Това е първата и последна война, в която участвам - кълна ти се!
Надявам се скоро този ад да свърши. Липсваш ми, мила! Поздрави Кейт и Софи от Питър и Жак!
Обичам те:
Виктор
p.s.: Редник Виктор Колинс бе убит 4 часа след като изпрати писмото си. Той бе записан като номер 45 328 - и, за жалост, не беше последната жертва в поредната война...
© Марина Петкова Всички права запазени