12.06.2008 г., 16:10 ч.

Писмото... 

  Проза » Писма
1316 0 3
3 мин за четене
 Хвърлих това писмо в морето. Облечено в бутилка... Хвърлих го така, както хвърлих душата си на вятъра, когато започнах да те обичам...
      Вълните поеха леко. Гальовно. Приютиха самотата и във вълшебна люлка от бяла пяна и мирис на морски цветя. Тя се понесе щастливо. Отпусната. Предадена. Oмиротворена. Без да търси бряг. Без да търси смисъл. Без да осмисля всъщност колко абсурдна и опасна е ситуацията.
       Не съжалявам за думите, за клетвите и за сълзите. Беше прекрасно. Бяхме живи Тайната караше сърцата да препускат бясно във вълшебното опиянение на екстаза. Нашата тайна. Колко сила имаше в нея. Колко воля изстискваше от младите ни тела. Колко усилия за да я опазим. Нашата тайна. Толкова скрита за околните и толкова очарователно опасна за нас. Тя караше очите ни да се смеят високомерно, защото криеха желанието. Всяка грешна искра избягала в ириса ми те караше да потръпваш. Виждах. Всяка секунда караше погледа ти да става все по - искрящ и все по - изискващ. Синьото ставаше стоманено в усилието да ме накараш да се подчиня. Нали, любими? И аз го правех. С нетърпение. Изисквах да бъда твоя. Да извия гърба си като котка и да го опра най после в гърдите ти. Да почувствам силата ти... 
        Помниш ли ръцете ни сключени под масата? Тайно... Тихо в безвремие. А сърцата се гонеха в шеметен бяг. Страхът ги пришпорваше. Думкаха в ушите ни. Това беше възбудата, мили, да не бъдем разкрити. Помниш ли докосванията ми? Леки, като криле на пеперуда. Нежни, пърхащи... Усещаше ме всеки миг, всяка секунда. Познавах. Затваряше очи, а тялото ти се напрягаше. Изопваше се, като тетива под усилието да уловиш допира за който знаеше само ти. И аз...
        Улавяше диханието на тялото ми. Оплиташе всяко ухание на кожата ми в мрежите на желанието си и застиваше... Също като звяр, принудил яростта си да се притаи за да изчака удобния момент да улови плячката си. Познавах безпогрешно тези моменти. Раменете ти широко изпънали тениската, поели тежестта на обичта която нямаше право да изкажеш. Аз никога няма да забравя това. Нямаше търпение да откраднеш част от мен и да я оковеш завинаги във веригите на волята си. В желанието да бъда винаги твоя.
Знам, че помниш парфюма ми. Все още те кара да настръхваш. Да ме търсиш в тълпата. Да се оглеждаш в непознатите очи. Знам че обезумяваш от болка, когато ноктите на спомените се забиват в сърцето ти. Знам колко е трудно да забравиш, да изтръгнеш от съзнанието си спомена за този аромат. Той оставаше с дни по голата ти кожа. Обичаше да спя на възглавницата ти, а после, в нощите да се опиваш от мисълта че аз съм била там... И да прекрояваш желанието си.
Впиваше прегладнялото синьо на погледа си в мен. Как гореше... Как разтапяше съпротивата на разума ми. Как стенеше тялото ми, как крещеше за допира ти. За ласките ти. Какъв дявол ме хващаше в ръцете ти? Безсрамна, неистова. Желаех да се разтопя в теб, да се излееш в мен, да сме едно цяло. Завинаги спрели в безвремието на похотта си. Свързани безсилно в ленената сила на завивките, споени с мокротата на телата си, обезсилени от щастието да се отдаваме един на друг. Ти в мен, аз в теб. Колко пъти сме запивали така любими? Сърцето ми спираше от щастие тогава...
          Никога не се осмелихме да потърсим отговора. Да, мили, знам че и ти си се питал хиляди пъти... Ако бях аз, а не тя? Ако беше ти, а не той? Колко нощи спирахме в сънищата си, на кръстопътя? Хванати за ръце подминавахме табелата на укорите и хулите и продължавахме напред. Заедно, както винаги сме мечтали. Както никой, никога не посмя да признае на другия. Удушени от вината. Омаломощени от мисълта, за другите, които спяха спокойно докато ние се блъскахме бясно в чаршафите. Колко нощи бяха, скъпи? Безсънни, тежки, самотни, макар и не сами?
          Казваха, че никой не може да те укроти. Казваха, че мен не може никой да ме опитоми. Лъвът мърка тихо до своята лъвица, но двамата са разделени от камшика на дресьорa. Откраднахме цялото щастие на този свят, любими. Откраднахме късче от рая. Доказахме, че той съществува. Сега ни разделя морето. Понесло към теб признанието на изгубената ми душа. Обичам те и винаги ще те обичам. И винаги ще го казвам когато се смеят тези две сини очи... Когато ме прегръщат малките ръце, за да ми дадат сила да гледам напред. Когато синът ни ми казва че съм целия свят за него... Така, както веднъж ми го каза ти...

© Деси Мандраджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • DaisyWalker (Дейзи ),
    Тройката стоя доста дълго под разказа и онова, което липсваше беше точно МНЕНИЕ. Имаше оценка, но не и мнение. Това не се случва за първи път. Системата в сайта е такава, че след като прочете, читателят има 4 възможности:
    да напише оценка и коментар,
    да напише само коментар,
    да напише само оценка,
    да отмине без оценка и без коментар.
    Когато се пише ниска оценка без коментар, това СПОРЕД МЕНЕ значи само едно – недоброжелателност.
    Всеки може да не хареса нещо – хората имат различни вкусове. На мене също ми се е случвало. Тогава се въздържам от коментар, защото не смятам моето мнение за меродавно и разбирам, че произведението може да се хареса на друг. Когато ми хареса пиша оценка или коментар, или и двете. Каква е целта, когато някой поставя ниска оценка, без да напише аргументите си? Да помогне на автора? Как ще стане, ако той не чуе защо съответния "оценител" не е харесал произведението му?
    Въпросите ми са риторични, написах ги “за разнообразие” и защото имам право на своето мнение, което не крия.
  • Проследявайки пототка на душевните си терзания винаги съм считала че това е най-искрения и силен стон на сърцето ми. Пресилен, натруфен, жалостив, хленчещщ, това съм аз. Мелодраматична може би, романтична винаги... Може би съм искала винаги да бъда разбирана и винаги подкрепяна, но знам че опира до невъзможност или неискреност в някой. Уважавам правото на всеки да хареса или не, жалко ми е ако не е почувствал искреността в думите и копнежа по истинската, изгубена любов. Вярвам, че е единствена и пожелавам на всеки да я изпита!
  • Не обръщай внимание на анонимната тройка - причините могат да са различни - завист, ненавист, ревност, страх. Истината е, че пишеш хубаво, имаш стил. Поздравления!
Предложения
: ??:??