- Ще позволите ли да поканя дамата на един танц?
И двамата вдигнаха глави с лошо предчувствие. Стефан я гледаше с очакване. Магията беше отлетяла.
Запазил спокойствие, Андрей кимна с глава и погледна към Анна: - Ако дамата желае...
По бързото присвиване на очите, Анна позна, че не му е приятно, но вече беше станала. Наведе се бързо и прошепна:
- Ще се погрижиш ли за чашите? Пие ми се бяло вино.
- А на мен ми се пие друго... - промълви Андрей, но така и не довърши - Стефан я поведе към дансинга.
Музиката беше някакъв ремикс на "Бони М". Анна изтръпна - случайно съвпадение или нарочно беше избрал да я покани на нея? Това беше тяхната музика, на която едно време много танцуваха. Танцуваше все така добре, повече от добре. Не беше загубил форма. Нямаше, обаче, какво да му каже, поне не в момента. Мислите ú се връщаха към Андрей. Търсеше го с поглед - масата им беше празна. "Сигурно е за виното..."
- Нервна си - отбеляза Стефан, видял търсещия ú поглед.
- Колумб! - погледна го подигравателно Анна.
- Моля?
- Откривателят на Америка - поясни.
- Знам кой е Колумб, но не те разбирам - отговори ú той.
- Защо ме покани точно на тази музика? - подмина отговора му и рязко го попита.
- На това се справяхме най-добре! - имаше предвид музиката.
- Прав си. Но и само с това се справихме най-добре! - ударът ú попадна в целта.
- Остра си както винаги...
- Неправилно се изразяваш! - прекъсна го. - Остра съм както някога... Трябва да имаш наблюдения над някого много дълго време, за да си позволиш да кажеш винаги... А ти ги нямаш!
- И само аз ли съм виновен за това? - прозвуча като упрек.
- Не, не си само ти... но не мисля, че точно сега е моментът да го обсъждаме...
- Имало ли е за теб някога подходящи моменти, в които да обсъдиш нещо с мен? - в гласа му прозвуча странна мекота - упрекът беше изчезнал.
- Имаше! Но ти така и не ги забеляза! - беше му ядосана, защото знаеше, че е прав. Обикновено все тя решаваше какво и кога да говорят, но и той винаги ú го позволяваше. - И нищо не направи... - допълни по-тихо
- Аз да направя! - не прозвуча като въпрос, а по-скоро като неволно изтървано възклицание. Гледаше я внимателно, сякаш разбрал мислите ú или пък много добре си спомняше всичко.
- Вече не е ли все едно? - попита тя уморено.
- Може би да, а може би не. И аз вече не знам... - не по-малко уморено отговори и той.
Бързият танц свърши и когато Анна понечи да си тръгне, той я привлече към себе си.
- Не бързай толкова. Кавалерът ти ще те почака, пък и още не се е върнал на масата.
- Какво искаш? - беше притеснена.
- Искам да знам само едно - и когато тя го погледна, изстреля от упор. - Защо роди детето?
- Защото исках да го родя... - замълча. - Това не те засяга! - добави троснато като забеляза, че продължава да я гледа настойчиво, отдръпнал се леко от нея.
- Не увъртай! Това не е отговор. И много добре знаеш, че ме засяга. Мога ли поне веднъж да чуя истината.
- Истината?... Тя изобщо интересувала ли те е някога? - изрече и го погледна с някаква надежда. - ... А ти не си ли предполагал защо?
- И да съм предполагал, това няма значение. Искам да го чуя от теб! - не отстъпи Стефан.
Никога не е бил толкова настоятелен и това я вбеси. Стиснала зъби просъска:
- Защото те обичах, глупак такъв! Исках точно това дете, защото е твое! - в гласа ú се прокраднаха сълзи.
- Защо никога не ми го каза?
- Защото никога не станах нещо повече за теб!
Изгледа я неразбиращо. Отговори му, преглъщайки трудно сълзите, събрали се в дъното на очите ú:
- Никога не разбрах какво изпитваш към мен... Никога... И по-страшното е, че никога не пожелах да го узная...
- Защо?
- Защото се страхувах да не разбера, че не ме обичаш!... - и допълни. - Можех да понеса да те обичам, можех да понеса да родя детето ти, но не можех да понеса да чуя от теб, че не ме обичаш,... затова! - гласът ú се прекърши. - Заведи ме до мястото ми,... моля те!
Мъжът се поколеба, но прекъсна танца и я поведе към мястото ú.
- Но това не е последният ни разговор? - Не получи отговор. - Нали?
- Да... добре. - Искаше по-скоро да седне. Напрежението я беше изтощило. - Както искаш... - каза, но никога преди не беше му говорила с такова примирение.
Изпрати я до масата. Беше все още празна. Анна имаше чувството, че ако не седне веднага, ще падне - нямаше сили за нищо. Беше отмаляла от усилието да се овладее и да не даде воля на сълзите си.
- Да поседя ли с теб, докато дойде кавалерът ти? - тихо я попита Стефан - досещаше ли се какво ú е или беше само знак на учтивост.
- Не, благодаря,... а и той идва - беше видяла Андрей зад гърба му.
- Ще ти се обадя утре.
- Да. Добре - не можеше да реагира адекватно. Беше съсипана.
Андрей се беше приближил съвсем до масата. Очите му замятаха мълнии като видя пепелявото лице на Анна.
- Какво се е случило? - и след като никой не му отговори, попита: - Анна, зле ли ти е?
Тя замълча, наведе глава и бързо покри лицето си с длани. Не плачеше, но можеше всеки момент да си изтърве нервите и да го направи. Само това липсваше.
- Какво ú направихте? - обърна се той към Стефан.
- Нищо - хладно отговори другият.
- На това нищо ли му казвате? - едва се сдържаше да не го хване за яката и да го разтърси. Ядът му беше избил в очите и беше готов да го удари. - Може би сгреших, когато Ви съчувствах, след като Вие, изглежда, не знаете какво значи това! - гласът му клокочеше от гняв. - Махайте се! - изръмжа Андрей.
- Това не е Ваша работа! - отговори предизвикателно Стефан. - Сам казахте, че не Ви дължа обяснение...
- И явно сбърках! - не му позволи да довърши, усетил как гневът го заслепява.
Другият продължи, сякаш нищо не беше чул и обръщайки се към Анна с някаква неопределена усмивка, каза:
- Ще ти се обадя утре, както се разбрахме - в гласа му се прокрадна леко превъзходство, но може и така да ú се беше сторило.
- Добре - каза му тя машинално, гледайки по-бързо да се отърве от него.
Беше открила лицето си и наблюдаваше напрегнато сцената между двамата мъже. Ненавиждаше такива сцени, особено когато се разиграваха на публично място. При цялото си притеснение или може би точно поради това, успя да забележи любопитните погледи на хората от съседните маси. Видя и Николай, който се приближаваше към тях и ú стана още по-неудобно - идваше ú да потъне в земята от срам.
- Махайте се или искате аз да Ви изхвърля оттук!? - Андрей беше побеснял и независимо, че говореше тихо, погледът му го издаваше, че може да го направи всеки момент.
- Успокой се, Андрей, нищо не се е случило - опита се да намали напрежението Анна. Обърна се примирено към Стефан и в гласа ú прозвуча искрена молба да си тръгне. - Върви си сега... обади се утре, ако все още желаеш да разговаряме.
Николай стоеше вече до тях и разтревожено гледаше приятеля си. Познаваше по гневното му лице и напрегната стойка, че едва се владее.
- Някакъв проблем ли има? - попита като гледаше ту към единия, ту към другия мъж.
- Не, господинът тъкмо си тръгваше - с леден глас отговори Андрей, поглеждайки към Стефан, който тъкмо се обръщаше да си върви.
- Имате ли нужда от мен? - загрижено попита Николай, когато забеляза пепелявото лице на Анна.
- Не, благодаря, - почувства се длъжна да отговори тя. - чувствам се малко... не добре, ... може би защото от обяд не съм хапвала нищо... - излъга като дете, а и като на дете не ú повярваха.
- Ще донеса нещо - обърна се Николай към Андрей. - Ти се погрижи за нея.
Не беше нужно да му го казва. Знаеше, че Андрей е готов да направи всичко в този момент за Анна. Беше видял и яростта, с която гледаше другия мъж, и безсилието в погледа, с който наблюдаваше Анна. Беше му интересно да разбере какво се бе разиграло тук, но нямаше право да проявява любопитство. Оставането му би било проява на нетактичност и тръгвайки, мислено си каза:
"Като че ли точно това му трябваше на Андрей! Край на летаргията му!" - Не знаеше с какво се бе сблъскал приятелят му, но личеше, че то го беше събудило напълно... "И то как!" - усмихна се доволно на себе си. - "Ама, че беше бесен!..."
Андрей седна, несваляйки поглед от Анна. Беше бледа, разстроена... и уплашена.
- Какво направи той? - не беше любопитство, гневът още го задушаваше.
- Нищо, скъпи, нищо... - Говореше отнесено, погледът ú беше зареян на някъде.
Лицето ù изразяваше невероятна мъка. В очите ú бе легнала тънка мъгла от сълзи, които с усилие се мъчеше да преглътне. Гласът ú бе задавен, сякаш сълзите се бяха спрели в гърлото ú и не ú даваха да говори. Хапеше устните си несъзнателно и се опитваше да скрие очите си от него.
"Дали изобщо разбира какво казва?" - запита се Андрей, но обръщението ú го накара да потрепери. В него имаше и топлота, и нежност, ... и болка, която я бе отдалечила на километри или може би години разстояние. Сърцето му се сви от мъка по тази жена, на която в момента не знаеше как да помогне, а и не беше сигурен дали ще му позволи да го направи. "Няма да се предам толкова лесно, мила!... Ще те накарам да говориш, дори, ако трябва да изтръгвам дума по дума от теб!" - закани се мислено той.
Докато си мислеше това, Анна припряно отваряше чантичката си. Извади мобилния си телефон и набирайки някакъв номер, обясни:
- Ще се обадя на децата...
- Не е ли малко късно? - наближаваше единадесет.
- ... Ако изобщо ги намеря у дома. По това време сигурно още са навън... - каза, вслушвайки се в сигнала на телефона. Не. Бяха си в къщи, поне голямата ú дъщеря и когато чу гласа на момичето, очите ú отново се наляха със сълзи.
- Здравей, слънчице! - поздрави и се опита да се овладее.
- О, маминко! - нежното, както винаги, гласче на дъщеря ú прозвуча с тревога. Сълзите задавиха Анна съвсем, когато си спомни с кого бе разговаряла преди малко. - Къде си? - продължи да пита момичето.
- На едно парти, маменце! - Опита се гласът ú да прозвучи нормално, като преглъщаше с мъка. Не искаше да я притеснява, но не можа да я излъже - детето беше усетило нещо.
- Мамичко, добре ли си? Случило ли се е нещо? - попита притеснено момичето.
- Не, слънчице, не. Добре съм. - Окопити се. - Просто ми е мъчно за вас. Как сте вие?
- Добре. Сашко и принцесата са навън. - Дъщеря ú винаги казваше за малката си сестричка "На кака принцеската". - Чакам ги да се приберат.
- Слушат ли те? - попита майка ú.
- Да ме слушат? - отговори с въпрос момичето, но за да я успокои, добави: - Е, слушат по малко, нали си ги знаеш?
Анна се усмихна, знаеше колко могат "да слушат" малките. Наричаше ги малки и те, сигурно, завинаги щяха да си останат такива за нея, но бяха вече тинейджери, с очертаващи се характери и индивидуалност.
- Ти как си? - Анна продължи да разпитва дъщеря си. - Как се оправяте без мен? - Знаеше, че голямата ú дъщеря можеше да се справи даже по-добре от нея с гледането на децата - нямаше по-голямо доверие на никого другиго за това, дори на баща им... или особено на него...
Слушаше гласчето отсреща и то ú действаше като балсам върху наранената душа. Болката отлетя някъде надалече и остана само копнежа да види децата си по-скоро, да ги прегърне и да им каже колко много ги обича...
Андрей мълчаливо наблюдаваше лицето на Анна. Видя в началото сълзите, които се бяха появили в очите ú, усети треперенето на гласа ú и накрая непреодолимото желание да е при децата си. Докато разговаряше, чертите на лицето ú се отпуснаха, усмивката ú стана толкова топла, че можеше да сгрее чаша ледена вода. В очите ú грееше такава светлина, сякаш слънцето беше изгряло в тях.
"Тази жена обожава децата си" - помисли си и неговата собствена болка, потопена на дълбоко, пак изплува. За няколко кратки мига се остави на нея и пропусна останалата част от разговора.
- ... И, ако има нещо, ми се обадете... - сепна го вече по-бодрият глас на жената. - До скоро, съкровище,... много ви обичам... - замълча, заслушала се в думите на дъщеря си... - И вие ми липсвате много,... нали знаеш, че за мен няма по-голямо богатство от вас!... Да, обещавам,... ще се обадя пак, чао - каза тя накрая и прекъсна връзката. Въздъхна толкова дълбоко, сякаш искаше да изхвърли цялата болка и мъка, обсебили тялото ú.
- Как са? - попита по-ведро Андрей.
- Добре... - и се усмихна така, че той разбра къде е в момента - ... липсвам им... И на мен много ми липсват... - погледна го. - Те са най-скъпото нещо, което имам и с което никога не бих искала да се разделя!... - и сякаш на себе си прошепна: - Не зная какво бих правила без тях?... - Вгледа се в него: - Ти имаш ли деца?
Въпросът беше повече от естествен, но го свари неподготвен. Не можеше да ú каже само едно "да" - тя не би се задоволила единствено с него. Знаеше, че подробностите биха я разстроили отново. Беше разбрал колко е чувствителна и каза с преднамерено весел тон:
- Да. Те са при майка си... Разведен съм. - Каза и демонстрира липсата на брачна халка, показвайки ръката си.
Беше го подозирала - някои негови думи и реакции при разговорите им ú го бяха подсказали, но не беше им обърнала особено внимание, заета със себе си и собствените си проблеми. Сега ú проблесна - припомни си как на няколко пъти чувствата ú бяха резонирали в него. Тогава си помисли, че е било съчувствие, но сега разбра, че е имало и нещо много повече. "Гласът му преди малко, не беше ли изкуствено весел!" - припомни си. Не знаеше дали да го попита направо или да си замълчи. Този мъж не ú беше съвсем безразличен, но не знаеше как да подходи към ситуацията в момента.
"Не искаш да го нараниш с някой нетактичен въпрос или се страхуваш да не се разочароваш от него?..."
Преглътна въпросите си и мило попита:
- Ще ми разкажеш ли някой път? - можа само това да каже.
- Някой път... - отговори Андрей, но се упрекна: "Не успя да я заблудиш."
Беше ù благодарен, че не настоя за повече обяснения и реши да смени темата.
- Защо не хапнеш? - посочи изпратеното от Николай блюдо.
Беше го донесъл един от сервитьорите, докато тя разговаряше с дъщеря си.
- Ако ми правиш компания! - погледна го ласкаво тя. - Я, виж колко вкусотии ни е изпратил приятелят ти, да не говорим, че ме е надценил... - и като посочи препълненото блюдо се разсмя. - Аз да не съм слоница?
- Не! Не си! По-скоро бих казал, че си лъвица! - погледна я с предишната закачливост, но по очите му разбра, че го мисли сериозно.
- Да си виждал някога лъвица да плаче? - надсмя се над себе си, като се сети за предишната си слабост. Не беше свикнала да я виждат такава и сега се чувстваше неудобно пред този мъж, когото не познаваше добре,... но много харесваше.
- Да плаче ли? Не, но съм виждал да реве!... - разбираше неловкостта ú. - И представа си нямаш как може да смрази кръвта ти такъв рев.
- Ако съдя по думите ти, ти изглежда си виждал? - прозвуча като любопитство.
- Да, и не би ми се искало да видя отново. - Той демонстративно изигра ужас от спомена.
- Разкажи ми...
Разговорът неусетно бе тръгнал в безопасна посока и докато се хранеха, Андрей и разказваше случката с лъвицата. Беше банална, но комична история - от тези, които се случват на новаците заради собственото им самочувствие и неопитност, но я разказа по такъв начин, че накрая в очите ù се бяха появили сълзи от смях.
Разказваше как при едно от пътуванията си трябвало да предаде нещо на някакъв български зоолог, който правел изследвания в Африка. Мястото, където живеел този човек не било далеч и нямало много да се отклони от собствения си маршрут, затова поел ангажимента. Само дето никой не го предупредил, че въпросните животни, които изследвал ученият, били лъвове. Имаше чудесно чувство за хумор и докато се представяше в светлината на безразсъдния глупак, сам не разбра как и неговото напрежение беше отлетяло със смеха ú. Описваше ú природата и приповдигнатото си настроението тогава, докато търсел мястото. Така попаднал и на лъвицата...
Продължи да разказва цветисто, като все повече се вживяваше в тогавашното си преживяване... Когато стигна до мястото, където от страх се бе покачил на дървото, без да знае как и без в този момент и през ум да му мине, че лъвовете се катерят по дърветата, Анна през смях му махна с ръка да спре.
- Чакай, не си чула най-смешното... Лъвицата се оказа нещо като опитомена, но аз все още не го знаех тогава. И докато си стърчах на дървото, а тя се беше излегнала под него и от време на време ми хвърляше по един поглед, се появи някакъв човек... Изглежда, в страха си дори не съм забелязал откъде. Заговори ми първо на английски, но аз така се бях уплашил, че успях само да кажа името на зоолога. Човекът ме погледна и явно разпознал сънародник, ми заговори на чист български: "Господин Д... ли търсите?" Отговорих му утвърдително и размахах пакета в ръката си, а той най-спокойно ме попита: "И защо си мислите, че ще го намерите на дървото?", сякаш не виждаше лъвицата долу.
Анна щеше да се задави от смях. Представи си този едър мъж, покачен на дървото и с уплашено и глупаво изражение да размахва пакет.
- Доставки по клоните на дърветата... - не довърши тя, превивайки се от смях.
- Смешно ти е, но питаш ли на мен какво ми е било тогава! Оказа се, че съм попаднал точно на човека, когото търсех. Беше голям шегаджия и като ме видял на дървото, решил да се помайтапи с мен...
- А лъвицата?
- Лъвицата се оказа много стара, много болна и опитомена, доколкото тези животни могат да бъдат опитомявани... и най-вече нахранена. Грижеха се за нея в лагера на зоолозите... Голям смях беше,... особено, когато сам се сетих, че лъвовете се катерят по дърветата ...
Така ги завари Николай - заливаха се от смях, а Анна правеше опити да попива сълзите от очите си, преди да са размазали грима ú.
- Изглежда храната действа! - пошегува се той.
- Амиии, храната! - за миг овладяла се, отвърна Анна, но като погледна Андрей отново се разсмя.
- И какво толкова смешно Ви разказа?
- Ти... на ти, моля, - уточни Анна. Беше добър приятел на Андрей и нямаше нужда от такава дистанция. - Че е смешно, смешно е, но се съмнявам дали е истина?
- Разказвах ù за лъвицата... - поясни на приятеля си Андрей. Николай също избухна в смях.
- Можете, - поправи се - можеш да му вярваш... - и като се опита да сдържи смеха си, допълни: - От тогава не е стъпвал и в зоопарк... - Шегуваше се, разбира се, но му беше приятно да ги гледа как се смеят.
- Може и да не е стъпвал в зоопарк, но подобна история четох в една фантастична книга, само дето, като че ли не се разказваше за лъвица...
Андрей не я остави да довърши:
- Сигурно и господин професорът я е чел,... макар че лъвицата си беше съвсем истинска и едва ли е имала представа за това... - погледна я по такъв начин, че тя отново се разсмя.
- Ще ми позволиш ли да поканя дамата на един танц? - попита Николай.
- Ако е само за един! - отвърна през смях Андрей.
- Толкова ли трудно ще го преживееш, ако са повече?... - запита през смях приятелят му. - Не бъди такъв голям егоист,... пък и аз съм безопасен - и видял изражението на Анна, добави: - щастливо женен.
- От къде си? - попита я Николай, когато започнаха да танцуват.
- От едно малко градче в Родопите - и след като му съобщи името на градчето, уточни - не съм родена там, но там живея... - Поколеба се, но допълни: - Бях малко поомъжена за родопчанин... - пошегува се Анна.
- А сега вече не си?
Анна кимна мълчаливо с глава, потвърждавайки предположението му.
- Предполагам имаш работа и за това си все още там? - продължи да я разпитва той.
- Не съвсем. Вярно, че обичам работата си, но бих могла да я върша и на много други места.
- И с какво точно се занимаваш?
- Малко е сложно за обяснение. Общо взето с това да предпазвам работниците от работодателите и работодателите от работниците...
- Наистина е сложно... Да не си юрист?
- Не. Не съм.
След като тя не каза нищо повече за професията си, Николай смени насоката на разговора.
- Не си ли мислила да се върнеш в родния си град?
- Не, дори и през ум не ми минава.
- Защо? По-голям град, с повече перспективи...
- И с много по-голяма безработица... - тонът ú беше сериозен. - Не... Пък и много обичам Родопите, и най-много хората от този край. Невероятни са...
- Добри хора има навсякъде... - прекъсна я Николай.
- Така е, но не е важно количеството на добрите, а количеството на лошите.
- Не е ли все едно?
- Не - и след като видя учудването му, усмихната каза. - Проста математика или по точно аритметика на комплексните числа... Няма само добри и лоши хора, има и такива по-особени, наричам ги "имагинерни", по подобие на чисто имагинерните числа. Нито добри, нито лоши, както няма добри и лоши числа, но това са хората, живеещи сами в собствения си "имагинерен" свят, далеч от реалностите на обикновените простосмъртни хора, - замисли се за момент. - ... които от никого не се интересуват, освен от себе си. Те не правят зло, защото смятат, че стоят над тези неща, но и добро не вършат, защото презират да си цапат ръцете с "простолюдието",... а и никой не ги търси за помощ, точно поради това... Тях също не мога да ги отнеса към добрите... Сложно е, ако трябва да ти го обяснявам с математиката. Достатъчно е да знаеш, че при степенуване и от втора, и от трета степен имагинерната единица има отрицателен знак...
- Разбрах... И смяташ, че лошите хора в Родопите са по-малко, отколкото другаде?
- Да. Убедена съм в това. Живея с тях повече от двадесет години. За мен са най-невероятните и изключителни хора!
- Какво толкова изключително има в тях?
- Не бих могла да го кажа с две думи. Трябва да поживееш с тях, за да го разбереш,... но аз лично, никъде другаде не съм срещала толкова голяма доброта и топлина у хората. Говоря за обикновените хора,... по-голямо гостоприемство,... невероятна готовност да ти се притекат на помощ,... може би, защото поколения наред са страдали... - замисли се. - Силната болка прави човек съпричастен към болката на другите. И по-силен,... дотолкова, че да може да надскочи егоизма си, когато е необходимо...
Трудно се огъват - продължи да говори за родопчаните. - и трудно се променят, но винаги те приемат такъв, какъвто си. Когато трябва да оцелеят, са гъвкави като върбови клонки, но когато трябва да устояват себе си, са корави като суха буковина. Опитвал ли си се някога да забиеш пирон в изсъхнало парче от бук? - попита и когато той не отговори, тя продължи. - Или пирона се огъва, или дървото се пука,... такива са и те. Горди хора, с традиции, които поколение след поколение предават на децата си, заедно с родопските носии и песните си... - И внезапно сетила се нещо, изрече: - Вглеждал ли си се в борова гора? - не беше въпрос, имаше нещо друго предвид и Николай замълча. - Там е пълно с прекрасни борови гори... Виждала съм попарени от киселинен дъжд борове,... такива, полазени от болести и паразити, но не успях да видя изкривен бор. Сух, пожълтял, повален - да,... но не и разкривен. Дори почернели и изгорели борове с години стоят прави, запазили сякаш устрема си към небето... Винаги, когато видя нещо такова, си представям хората, за които ти говоря,... но старите родопчани, младите малко се поизкривиха и те...
- Като чамовите дъски ли? - подхвърли присмехулно Николай.
- Е, там има и чамови, и букови, и всякакви "дъски", както навсякъде. - Усмихна се Анна и в очите ú се прокрадна някакво доволство от това, което щеше да каже: - Но не случайно в Родопите казват: "Планината ражда борове, а полето - тикви". Не искам да обидя никого, даже и себе си, но поне с първата част съм абсолютно съгласна...
- А с втората? - засмя се на думите ú Николай, но когато тя се подсмихна и не отговори, запита отново: - Не ги ли идеализираш малко?
- Може да ги идеализирам и много, но това не е толкова важно. Важното е, че аз наистина обичам много тези хора... - и като помълча, лукаво изрече: - А тикви растат навсякъде...
- Не обичаш ли родния си край? - опита се да насочи темата в малко по-друга посока Николай.
- Напротив, обичам го... и то много,... но... - завъртя някак неопределено глава Анна.
- Но искаш да кажеш, че в твоя край тиквите са повече?... - опита се да я предизвика.
- И тиквите,... и каквото Бог дал - жито, царевица, зеленчуци, грозде,... всичко,... а напоследък - Въздъхна тежко Анна. - и тръните не са за подценяване... Беше чудесен край,... но и него успяха да съсипят,... както почти всичко в България... - Тръсна глава, сякаш искаше да прогони някаква особено неприятна мисъл, след това продължи. - Знаеш ли, че на влака, тръгващ от родния ми град, някога са му викали "мазния влак".
- Толкова ли е богат тоя край?
- Толкова беше!... Макар че земята все още си е толкова богата, само дето сигурно половината пустее...
Танцът беше свършил и когато я отведе до масата, Николай каза:
- Разговорът ми беше много интересен и се надявам да го продължим някой път, още повече, че и на Андрей ще му е интересно да участва в него.
- В какво ще ми е интересно да участвам? - въпросително бе вдигнал вежди Андрей.
- Говорехме за родния ú край и за Родопите, където живее - отговори бързо приятелят му.
- Не е ли едно и също? - попита Андрей.
- Не... Родена съм във Видин, а живея в Мадан - едно мъъъничко градче в Източните Родопи - отвърна Анна и докато казваше мъничко, сви пръсти, сякаш показваше грахово зрънце.
- Защо казваш чак толкова подчертано "мъъъничко"? - запита Андрей.
- Защото докато демокрацията в България "расте", градчета като нашето все повече и повече се смаляват, особено от към работни места..., а и от към живущи - допълни ехидно тя. - Ветровете на промяната ги отвяват като борови семенца по почти всички краища на света... Слава Богу, поне напоследък виждам все повече и повече бебета, което е явен признак, че животът отново набира сили... Но... колко от тях ще останат там, пак само Този Един Бог знае...
- ... Има интересно виждане по някои въпроси - намеси се Николай за да разведри подтискащия ефект от думите ú. - Сигурен съм, че ще ти е любопитно да го чуеш - и като си припомни поговорката, която тя му каза, докато танцуваха, се засмя. - Да си чул, че "Планината ражда борове, а полето тикви"?...
Андрей недоумяващо го погледна:
- Не съм,... а трябва ли?
- Може би трябва,... ако не искаш да бъдеш отнесен към "тиквения" вид - добави сериозно, но цялото му лице издаваше, че би искал да се засмее.
- Ами, прояви се като приятел и му помогни. - Анна го покани с жест да седне при тях.
- Андрей може да има други намерения... - наистина не искаше да им пречи.
- Запали любопитството ми и се измъкваш като мокра връв. - Андрей го изгледа навъсено, но очите му проблясваха с насмешка. - Много приятелска постъпка, няма що.
- Не е това. Знаеш, че всеки, който си тръгва, ще дойде да ми се обади и ще ни прекъсват разговора...
- Не си търси оправдания - сряза го Андрей. Погледна часовника си, наближаваше полунощ. Обходи с поглед салона и след като видя оформените групички от хора, които тихо разговаряха и тези, които все още танцуваха, поясни: - Не са останали много от тръгващите си... Крайно време е да поседнеш някъде за по-дълго,... стига си домакинствал,... е, ако ти е приятно, разбира се!... - това последното го каза с подчертано разочарование.
Николай се подвоуми още малко, но като видя усмивката на приятеля си и подканящият поглед на Анна, седна и махна с ръка на едно момче от персонала.
- Донеси ми от моето... - Не си направи даже труда да каже какво, но момчето явно знаеше и кимна с глава. - А вие какво пиете? - И след като Андрей му каза, че са на бяло вино, поръча още една бутилка, храна и плодове. Независимо, че в предишното блюдо все още имаше много от храната, той го посочи с очи и каза на момчето да я отнесе. След това поръча нещо толкова тихо, че нито Андрей, нито Анна успяха да го чуят. Изчака сервитьорът да прибере излишните неща от масата и когато той се отдалечи да изпълни поръчката, въведе на кратко Андрей в разговора, който беше водил с Анна.
- Наистина ли толкова си запленена от Родопите? - изуми се Андрей.
- Да. Защо да не съм?
- Защото човек обикновено най-много обича родния си край - поясни Андрей
- Аз не съм казвала, че го обичам по-малко, а само, че много се възхищавам на Родопите и че смятам хората, живеещи там, за изключителни... Поне за мен, мнението ми си е само мое и не го натрапвам на никого.
- Не става въпрос за натрапване. Винаги съм мислел, че човек, рано или късно, започва да го дърпа към корените му...
- Ами, ако точно корените ми ме дърпат?... - погледна го някак особено Анна.
- Какво искаш да кажеш? - изгледа я Николай. - Родът ти да не е от Родопите?
- Не. Родът ми си е точно оттам, където съм се родила. Говоря за нещо съвсем друго,... за българския ми корен... - И когато двамата я изгледаха стъписано, ги стрелна с въпрос: - Какво?... Да не смятате, че Родопите са по-малко България?...
- Не, но точно там, където се шири мюсюлманството, не може, като че ли, да става дума за много българщина... - отговори ú съвсем сериозно Андрей.
- Ако гледаш от тази страна на нещата, може и да имаш някакво право, но то е историческа даденост... - не успя да довърши.
- Само да не ми заговориш за "време разделно"... - малко рязко я прекъсна Андрей.
- Време разделно ли?... За кое време разделно питаш, за старото или за новото? - изгледа го малко остро тя.
- Има ли значение? - отговори ú с въпрос.
- Има, защото сега е време още по-разделно! Разделиха църквата, разделиха мюфтийството... Нас ни разделиха на франкофони и франкофили, на такива за приватизация и на такива против приватизация... Делят ни на сини, зелени, червени, жълти, ... сякаш някой си е поставил за цел да приватизира дъгата. Не сме народ вече, а електорални единици, оцветени като коледни играчки... и ни броят при всички избори като пилци... - Замълча, изчаквайки сервитьорът да постави върху масата донесените неща.
Наред с поръчките от Николай момчето носеше и една богата на плодове и красиво аранжирана мелба с различни по цвят и аромат сладоледи. Бухналата сметана отгоре бе залята с ягодов сироп, а в нея се мъдреше една чудесно изработена палмичка.
- Това е за теб - посочи я Николай. - Разбрах, че обичаш сладолед и то обилно полят с ягодов сироп. - Палмата е за него - посочи той Андрей и всички се разсмяха на намека.
- Благодаря - Анна бе трогната от жеста, досетила се, че това ще да е тайната поръчка, която той бе направил. - Изглежда неустоимо и аз ще я предпочета за сега пред другите неща в подноса, още повече, че от тях си хапнах порядъчно преди...
- Какво общо има това делене с историята ни? - опита се да я върне на темата Андрей, когато сервитьорът се отдалечи.
- Има. Защото се излюпиха разни доморасли историци-политици, които отрекоха и разделиха де що сварят, само за да се наведат по-ниско пред някого. Историята ни я прекрояват като роклята на непостоянна в диетите си лелка. Ту им идва тясна, ту широка, а кроячи, колкото искаш. Хванали ножицата и ту режат, ту наставят... Отрекоха де що сварят... Борците ни не били борци, щото се пръкнали нови борци, които казали, че ония не са били борци, след като те са истинските борци... Само дето едните се бореха с цената на живота си за добруването на всички, сега се борят за да заграбят повече и то с цената на останалите всички... Толкова гадост и мръсотия изляха върху съвременната ни история, че няма да се учудя, ако чуя, че партизаните ни са били терористи, а ясребинчетата ни - малки талибанчета... И ни разделиха пак - на такива, които имат една история и на такива, които имат друга... Изтриха с гумичка не десетилетия, а цели столетия от нея...
- Да кажем, че имам предвид едно време... - едва свари да се вмъкне в скороговорката ú Андрей.
- Та със същата гумичка стигнаха и до онова едно време - историческото "време разделно"! А щом имаш предвид старото,... вярвам повече на описаното в книгите и видяното във филмите, отколкото на новите теории за някакво си "османско присъствие", с които промиват мозъците на децата ми.
- Не мислиш ли, че е по-добре, отколкото да ги настройват негативно...
- Срещу кого? - изобщо не го изчака да довърши. - Срещу турците ли?... Интересно, защо аз не съм настроена срещу тях, след като съм учила оная история, в която се описваха всички зверства и се пишеше за турско робство, а не за османско присъствие! Присъствие... - изхриптя тя. - ... все едно са ни дошли за малко на гости,... само дето са позабравили да си отидат повече от 500 години...
Николай мълчаливо ги наблюдаваше, беше очаквал този сблъсък и чакаше удобен момент да се намеси.
- Да не се е случило нещо в рода ти през този период и си лично засегната? - опита се да разбере гнева ú той.
- Честно казано не зная, но това няма никакво значение... И да е имало нещо, винаги съм била възпитавана да възприемам хората не по етническата им или религиозна принадлежност, а по това какви хора са... Имала съм приятелки-туркини, с които сме делили хляба си и никога няма да ги забравя и да престана да ги обичам, нищо че животът отдавна ни е разделил... Познавам много хора - етнически турци, към които не само не изпитвам лоши чувства, напротив, харесвам и безкрайно уважавам. Историята, която познавам, не ме е научила да ги мразя или да съм настроена негативно към тях, ей така, само защото са турци, или пък някакви други...
Погледни реално, та кои не са минали оттук и не са оставили следите си, да не кажа друго, по земите ни?... От векове сме кръстопът, през който не минават само мирни кервани, а и разбойнически орди... - Пое си дъх за момент и продължи: - Що се касае до това, че съм засегната лично, така е, засегната съм!... Неее, бясна съм, е по-точно казано. Вбесена съм от това, че се изопачава историята ни, само защото някой подлизурко е решил да повърти опашка пред някого и че децата ни няма да я знаят такава, каквато е...
- Всеки има право на собствено мнение, дори и подлизурковците, а, ако искаш децата ти да знаят твоята истина, можеш сама да им представиш нещата, така както ги виждаш... - опита се Андрей да я успокои.
- И как? Като им обясня, че еди кое си обществено "светило", не е право, когато казва, че нищо страшно не се е случило през времето на това "присъствие", защото спрямо българския народ не е имало геноцид! - пак го сряза тя. - Да се чуди човек срещу какво точно са се борили Ботев и Левски! Срещу поробители или срещу позабравили се гости. Може би и въстанията са били леки сбивания на поразпасали се гимназисти след вечеринка?... - и вече по-спокойно, някак уморено, продължи: - Аз нямам своя история, Андрей, и никой българин няма такава. Има една история в случая и тя е българската, а тя не търпи мое и твое виждане!... - погледна го право в очите и добави: - А и не мога да кажа на децата си: "Вие деца си научете урока за пред учителката, както го пише в учебника, пък знайте, че това не е така, а еди как си!"... На какво бих ги научила според теб в тази ситуация?... На честност, на почтеност, на собствено мнение?...
- Не е задължително да им казваш точно така. Можеш да им обясниш твоята гледна точка или това, което ти си чела по история, пък те да решат...
- А ако приемат моята гледна точка и решат да я споделят с учителите си? Дали ще бъде оценено тяхното собствено мнение по достойнство или ще се върнат с някоя опашата двойка, защото тяхното мнение се различава от това на автора в учебника или на самия учител?
- Ако е учител на място, не би трябвало да му прави впечатление, че детето има по особено мнение. Достатъчно е, че има такова, което значи, че то се опитва да мисли и че предметът не му е безразличен!...
- Ха, и на кого му трябва мислеща нация?... Особено пък по отношение на историята? Виж, че темите се зубрят като формулите по математика и ха си решил по друг начин задачата, ха са те пратили в "пета глуха"!
- Защо? И учителите, а и ти много добре знаете, че историята е субективна наука. Няма историк, още от времето на Херодот, който да не е влагал лични пристрастия в описването на събитията. Вземи факта, че Австралия и Америка не са били заселени с цвета на обществото си, нещо повече, известна част са били "луди глави", авантюристи, дори престъпници, но не размахват този исторически факт пред очите на света, напротив, гордеят се с тях и с това, което са постигнали благодарение на него...
- И в това няма нищо лошо - много по-спокойно отговори Анна. - Няма страшно, когато се гордеят с това, защото онези хора са се борили с нокти и зъби да оцелеят и са успели... Макар че, съдейки по поведението им като нация в момента, определено им личи от какъв авантюристичен миш-маш са произлезли... Смятат, едва ли не, че целият свят им е бащиния... и че могат да разиграват икономическите си интереси като кон, където си поискат и както си поискат ...
- И против американците ли си? - повдигна вежди Андрей.
- Не бих казала точно против тях, а против политиката, която провеждат... Като ги гледа и слуша човек, интересите им се простират по цялото земно кълбо. Де що има петрол, някаква друга благинка или стратегическо местоположение и те са там със засегнати интереси, по било то и в суверенни, независими държави. То не беше Виетнам, то не беше Гренада, то не беше Панама... Да не говорим колко африкански и южноамерикански диктатори обучиха, колко терористи минаха през школите им, на колко преврата и военни конфликти собствените им спец-служби са сценаристи, колко оръжие продадоха наляво и надясно, пък после влязоха като сини каски да си го приберат. Даже и при съседите ни... Избиха сума ти мирен народ с умиротворяващите си мисии, замърсиха земята на куп народи, но нали е далеч от континента им... Само те са важни и само тяхната нация има значение. Другите кучета ги яли. Правят каквото си искат...
Главиха се за световен жандарм, сякаш някой ги е калесвал за това. Само че се калесват за такива при държави, които не са им партньори. При партньорите си се държат сякаш не забелязват това, което става в държавите им. Там не се намесват. Като, че проблемът с кюрдите, ирландците и баските е решен, та са тръгнали да решават проблема на албанците, косовците и черногорците. Аман от мераците им да се бъркат навсякъде, където правителствата не се поддават на чара им. - Позасмя се криво на думите си и като ги изгледа внимателно, допълни: - Но не ми беше мисълта за американците, а за нашата си история...
- Ти наистина ли имаш такова мнение за американците - прекъсна я, изненадан от думите ú Николай.
- Такова е мнението ми за политиците и политиката им. Американския народ го бръснат толкова, колкото и българския, колкото и английския, колкото и австралийския... При нас преди няколко години казваха: "Кой не скача е червен!", при тях казват: "Който не е съгласен, не е патриот!" Само дето на техния континент не е водена нито една сериозна война, докато Европа много добре знае как трябваше да се възстановява от пепелищата на две световни войни... Лесно е да водиш войни и сражения от територията и въздушното пространство на чужди държави... Дали биха били настроени толкова военнолюбиво, ако имаше опасност земята им да пламне, така както пламва по другите краища на света? Имам чувството, - поклати невярващо глава Анна. - че не са много наясно какво значи да водят война на собствена територия. Но истинска война, а не разиграване на сценарии...
- Нима си за такава война? - Изражението на Андрей беше такова, сякаш наистина вярваше, че тя е за това.
- Да не си луд?! Кой нормален човек може да бъде привърженик на каквато и да било война?! Още повече пък жена и майка! Нима мислиш, че ние жените раждаме децата си за да стават пушечно месо на разни ненормални политици, които обикновено са се погрижили за сигурността си и командват парада от базите си някъде дълбоко под земята?... Имам син и не искам дори да си представя, че някой откачен политик може да си играе с живота му и да го превръща в жертвено агне на болните си амбиции или икономическите интереси на няколко световни фамилии... - Замълча, разстроена от собствените си думи. - Но не за това говорехме преди малко, а за собствените си бакии. - И видимо оживила се, попита: - Всъщност, така или иначе заговорихме за американците. Я ми кажете, колко паметници мислите, че са издигнали на пионерите си?
- Не зная - отговори Николай и се обърна към Андрей. - Ти знаеш ли?
- Не, но какво общо има това с въпроса, който разискваме? - погледна Андрей към Анна.
- С този няма, но с въпроса за историята ни има и то много, защото ние редим паметник, след паметник, на всяка заря споменаваме имената на героите си, но както е тръгнало, след време като погледнем в писаната си историята, ще се чудим защо сме го правили... и дали след време децата ни изобщо ще го проумеят? Ще проумеят ли, че векове наред цветът на този народ е напоявал земята ни с кръвта си. Сигурно и сред тях е имало "луди глави", авантюристи, някои може даже да са били и престъпници,... кой знае,... но това не ни дава право да омаловажаваме по този начин саможертвата им... Щом задуха някакъв нов политически вятър или някой горе по върховете реши да се поклони на някого, започваме да трием цели страници от историята на народа си...
- Мисля, че е по-важно да гледаме напред, а не да се взираме непрекъснато в миналото си - миролюбиво каза Андрей. - Едва ли това, което казваш, е чак толкова опасно за бъдещите ни поколения, още повече, че те са се запътили към един съвсем нов свят, в който историята не е от най-интересните занимания - опита се да омаловажи въпроса той.
- Грешиш! Опасно е, защото народ, който е забравил уроците на собствената си история, същата тази история може да му ги напомни по много драматичен и доста болезнен начин! И най-страшното е, че ще бъде напълно справедливо... Кръвта има свойството да си отмъщава,... а българската земя е напоена с кръв от край до край!... И колкото и да се мъчим да се рециклираме в пилигрими ту на едни, ту на други световни сили, тя ще си остане една и съща - земя пропита с кръвта на поколения българи...
- И не само - поправи я Андрей. - В земята ни лежат и костите на много чужденци...
- "Като не щеш мира, на ти секира!" - отговори му Анна с думите, приписвани на хан Крум. - Тази част от историята ни поне още не са отрекли или прекроили - имаше предвид средновековната история на България. - И слава Богу, щото, ако попогребат нещо и от нея, не знам какво ще остане от 1300-годишната епопея на този народ...
Помълча известно време, а двамата мъже любопитно я гледаха.
Андрей наблюдаваше Анна така, сякаш за пръв път я вижда. Не се беше замислял чак толкова над това, за което говореше тя. Знаеше, че за много неща е права. И той беше мислил над някои от тях, но някак си от позицията на страничен наблюдател, сякаш лично него това не го засяга. Работата му го ангажираше прекалено много за да се замисля сериозно върху тези въпроси, а и по тези теми не се разговаряше много в средите му.
Реши отново да я провокира, искаше да знае повече за това, което мисли, но Николай го изпревари:
- Тръгнахме от Родопите и стигнахме до историята... - каза той, дори и не предполагайки, че темата не е приключила.
- Та Родопите сами по себе си са история - усмихна му се Анна. - И това би трябвало да го знае всяко дете... Би трябвало... - тя не довърши.
- Така е, но сега времената са други и пластовете са разместени... - отговори ú Николай. - Все по-рядко някой мисли за историята и е съвсем естествено. Всеки се е втурнал да оцелява, някои са оставени на естествения подбор...
- Проверяваме теорията на Дарвин - подметна Андрей.
- Да - потвърди Николай - и ценностите се разместиха. Животът се е превърнал в джунгла...
- Кеф ти Лъвове, кеф ти Лисици, само дето болшинството ни превърнаха в дребни, средни и едри селскостопански биологични единици - бързо допълни Анна и двамата мъже се засмяха.
- В коя категория ни слагаш? - попита Николай, любопитен да узнае мнението ù.
- Не зная още в коя категория да ви отнеса, не ви познавам достатъчно... Ако имаш предвид, че мога да се повлияя от това, което виждам, не е точно така. Начинът на живот на един човек сам по себе си може и да е критерий, но, ако мога така да се изразя, има и куп "смекчаващи вината обстоятелства"... - това ги разсмя още повече.
- Съпругата му е известен художник и повечето от това, което е постигнал го дължи на нея и на невероятната си предприемчивост - опита се да защити приятеля си Андрей.
- А останалото? - Анна се шегуваше, разбира се, но Андрей не го проумя веднага.
- Останалото е малко наследство, което той успя да превърне в това, което виждаш... - Видя как опитът му да оправдае приятеля си, я бе накарал да се разсмее и се включи в шегата: - Това достатъчно смекчаващо вината обстоятелство ли е?
- Напълно!... - смееше се от сърце, защото забеляза притеснението му от това какво ще си помисли за тях. - Не прибързвам толкова в заключенията си за хората, Андрей... Животът ме е научил, че не всичко, което блести е злато и не всяка кал е тиня... А и не съдя никого - много причини могат да карат един човек да постъпи по един или по друг начин. Има само Един, Който може да съди и Той е Бог, но това не значи, че лесно се примирявам с кривдите около мен и ги премълчавам.
- Не е ли едно и също? - попита Николай с любопитство. - Аз много, много не разбирам от тези неща, но щом говориш за Бог, нали Той е създал света такъв, какъвто е?
- Нали и ние сме създадени по Негов образ и подобие? - допълни Андрей.
- Не, светът такъв, какъвто е, сме си го създали ние хората,... но това е много дълга тема за разискване - отговори тя на Николай. - А що се касае до това, че ни е създал,... - обърна се към Андрей, - най-важното качество, което ни е дал, по Свой образ и подобие, е свободната воля. Не ни е направил марионетки и не ни дърпа конците. Всеки сам за себе си избира какъв да бъде и как да постъпва, воден от личните си мотиви... или човешката си природа.
- Но как можеш едновременно да не се примиряваш със злото и да не го съдиш? И каква е разликата между лични мотиви и собствената природа. Винаги съм мислел, че мотивите произтичат от собствената природа на човека.
- Да, така е. Но има известна разлика между чисто човешката природа и личностната същност на човека. Аз не съм нито теолог, нито философ. Имам си някакво обяснение за себе си и, честно казано, ще ми е много трудно да ви обясня тази тънка разлика, така както си я представям. Зная само, че първото се съдържа във второто и е част от него..., т.е. първото е психологическия материал, от който е направен или изграден човек, а във второто влиза и неговата нравственост, т.е. моралните му принципи.
- Пак ли математика? - засмя се Николай.
- Не, може би има начин да се обясни с прост пример. Представи си, че се намираш в дълбока яма и се нуждаеш от помощ. Трима твои познати, се намират наблизо и ти ги молиш да ти помогнат, за което един от тях трябва да слезе долу при теб. Единият изпитва клаустрофобия, за която ти не знаеш и ти отказва; вторият, оправдавайки се с клаустрофобия без да я изпитва, отказва, само защото му се вижда опасно; третият, независимо, че изпитва същия страх от опасността, слиза да ти помогне. Без да знаеш каква е причината за отказа на първите двама, ти би ги осъдил еднакво, за това, че не са ти помогнали, но, ако знаеш мотивите на всеки един поотделно, ще упрекваш само втория, нали? Поведението на първия в този момент е повлияно единствено от чисто човешката му природа, т.е. от лошия му психологически материал, който има нужда от лечение, а не от осъждане. Докато при втория и третия се сблъскват два морални принципа, т.е. в този случай опираме до нравствеността на индивида, която е втората съставка на личностната същност на човека. За това и не ни е позволено да съдим, защото не знаем кое точно принуждава човека отсреща да постъпи по един или друг начин - неговият психологически материал или неговата нравственост... Това поне има предвид християнството, когато обяснява защо не бива да съдим прибързано никого. Сложно ли беше? - засмя се Анна.
- Не, но откога се занимаваш с християнство - погледна я подозрително Андрей.
- Не се стряскай, не се занимавам с християнство, само се мъча да си отговоря на някои въпроси.
- И намираш ли отговори? - на свой ред попита Николай.
- Понякога да, понякога не.
- А вярваш ли в Бога? - изстреля въпроса си направо Андрей.
- Вярвам, но както вярват повечето от нас... Понякога гледаме да се сгушим в топлата му пазва, без да се замисляме, че Той не предлага само утеха и закрила, а и много задължения, и ангажименти...
- Имаш предвид традициите и ритуалите ли?
- Не, точно това имам най-малко в предвид, но ще ми е много сложно да го обясня. Самата аз още не съм наясно с много неща. Повечето от нас хората се обръщат към християнството или по точно към Бога за да намерят спокойствие, но вярата, сама по себе си не ни предлага тази привилегия.
- А какво може да ни предложи спокойствие? - попита заинтересовано Николай.
- За сега не зная. А и не съм убедена, че някога ще го узная. Може би истината, но тя трудно може да бъде открита. Християнството ни предлага една истина, мюсюлманството друга, макар и не много различна, будизмът трета и всяка претендира да е вярната, но така или иначе над 95% от хората по земята вярват в нещо извън човешката природа. Лично аз предпочитам да вярвам в първото, но и то има толкова много деноминации, философски школи и различни течения, че ако човек иска да обхване всичко, може да се обърка и да загуби главното.
- И кое според теб е най-главното?... Десетте Божи заповеди ли?... - обади се Андрей.
- Не зная. Може би,... но на мен лично ми харесват и няколко други постулата, в които даже се съдържат някои от Божиите заповеди.
- И кои са те? - Андрей я гледаше с нескрита изненада.
- Ама, че тема подхванахме? - опита се да се измъкне от сложния разговор Анна. - Вижте кое време стана, а ние мъдруваме по толкова сериозни въпроси! - искаше да промени разговора.
- Защо? Какво му е на времето, а и на темата?... - очите му бяха подозрителни.
"Към коя ли секта се опитва да ме отнесе?" - каза си на ум Анна.
- Уморена ли си вече? - попита я Николай.
- Не, но почти само аз говоря. Опасявам се да не ви отегча, ако вече не съм го направила.
- Не... не... - категорично отрече Николай. - Честно казано, любопитен съм да чуя постулатите, за които спомена преди малко. - Погледна приятеля си като се опасяваше дали не е прекалил, но видя съсредоточеният му израз.
- Аз също бих искал да ги чуя - поклати с глава утвърдително той.
- Момчета, - Анна се засмя - та те са известни още от времето на Христа. Сигурна съм, че и вие ги знаете - но като видя кривата усмивка на Андрей, продължи. - Добре, ето ви поне три. Първо: "Не прави на другите това, което не искаш те да правят на теб!"; номер две: "Обичайте враговете си като себе си!" и номер три: "Бъдете кротки и незлобиви като гълъбите и мъдри като змиите!" - Забеляза облекчението, което се разля по лицето на Андрей и го подкачи: - Ти какво очакваше да чуеш? - И да беше очаквал друго, си замълча. - Казах ти, че са ви известни... Просто или не сте се замисляли над тях, или сте ги забравили...
- Права си - отговори ú той. - Честно казано, никога не съм ги анализирал, поне не от тази гледна точка.
- От коя? - Анна не успя да се сети веднага какво има в предвид. - Ние дори не сме ги коментирали, да не говорим за гледни точки.
- От тази, че някои от десетте Божи заповеди се съдържат в тях - поясни Андрей.
- Ааа, от тази ли. Това е най-малкото, което може да се каже за тях... - и като видя израза по лицата на Андрей и Николай, прихна. - Ооо... не... стига!... Гледате ме така сякаш съм някакво изкопаемо, яхнало летяща метла с дистанционно управление...
- Не си изкопаемо, но си странна... - опита се да обясни недоумението си Андрей и за да разсее лекото напрежение, допълни със смях: - А ние често си представяме жените, яхнали метли...
- Не съм странна... а и не съм по-различна от вас. Може би, само по-често си задавам някои въпроси, а най-често "Защо?"
- И намираш ли отговори? - и двамата се усмихваха.
- Този въпрос вече ми го зададохте, а и аз ви отговорих... Но по-важното е, че намирайки отговор на "Защо?", намираш решение и на "Как?"
- Толкова ли е просто?... - намеси се Николай.
- Зависи... Трябва много силно да повярваш, че си намерил истината и да се хванеш за нея...
- Ти наистина ли вярваш чак толкова? - учуди се Николай.
- Не... едва ли... но вярата не пречи на никого, освен на тези, които не вярват в нищо.
- И как се справяш с тази вяра точно в Родопите? - личеше му, че тази тема му е интересна.
- Не съм сигурна, че бих се справяла някъде другаде по-добре? - и видяла изненадата по лицата на мъжете, продължи. - Ами, повечето хора там са вярващи, дори и от друга религия, и не те поглеждат подозрително, когато открито заговориш за това. Напротив, забелязала съм стари хора да те уважават повече, когато знаят, че имаш някакви религиозни принципи. За тях това е някакъв признак, че не си чак толкова лош човек. Повечето се притесняват и плашат от безверниците и сред тях, и сред нас, макар че това разделение на наши и ваши е твърде условно,... особено напоследък... Докато сред много от... нека ползвам пак условния термин "нашите", като че ли има някакво притеснение да се говори открито за религия,... така както и вие бяхте притеснени преди малко. - Усмихна им се окуражително, забелязала смущението и на двамата. - Тази е и причината те да са религиозна общност, а ние да не сме... независимо че тази вяра ни е спасявала векове наред... Да не говорим пък за разделението в църквата,... за позьорството пред олтарите... за сектите... - Сети се нещо. - Да сте чували за толкова секти сред нашите мюсюлмани? - Поклатиха отрицателно глава. - Няма и да чуете,... не че ги няма, но много трудно пробиват между тях...
- Но ислямският фанатизъм и фундаментализъм са по-страшни от всички християнски секти взети заедно... - опита се да я опровергае Андрей.
- Да съм го отричала?... Но в момента не говорим за него, а за най-обикновена вяра сред най-обикновени хора...
- Но виж какво стана в Косово, в Македония,... по други части на света... Погледни Чечня, Афганистан... Няма да коментирам какво стана на единадесети септември в Ню Йорк... Това също са обикновени хора с обикновена вяра, както я наричаш ти и които грабнаха оръжия...
- И смяташ, че основната причина за събитията там, са религиозните различия? - погледна го подигравателно Анна.
- Не! Мисля, че там се намесват и много по-други сили, както и най-вече нечии точно определени интереси... - думите му прозвучаха прекалено двусмислено, но изглежда не искаше да говори по този въпроса. - Не мисля, че моментът е подходящ да говорим за тях,... но съм имал възможност да видя някои неща и в България...
- Кога? През време на възродителния процес ли?
- Не! - гласът му беше станал твърд. - По повод на възродителния процес... - от очите му повя хлад. - Виждал съм майки, които рискуваха живота на децата си...
- А да си спомняш, че и българки с децата си са се хвърляли от скали, че бащи са убивали децата и жените си заради тяхната си вяра... или смяташ, че това е само християнски патент?...
- Не, но между онези времена и сегашните има голяма разлика...
- Не мисля, че има някаква съществена разлика, особено в народопсихологията. Това са същите хора или поне потомците на същите ония българи. Да не говорим за българките, които дори и предадени от мъжете си, приели чуждата вяра, са се хвърляли в урви и пропасти за да умрат със собствената си вяра. Родопчанките, възпети в родопските песни са същите онези българки, от които тръгват корените и на родопчаните-мохамедани и на родопчаните-християни. Макар и от две религии там има един народ, който устоява себе си през вековете. Както виждаш нищо по-различно в характера на тези хора отпреди, дори и вярата да е друга. Да се устоява нещо е въпрос на характер и сила, а българският народ понякога го има в излишък, независимо каква вяра изповядва, ... да не говорим, че действа и заразно...
- И все пак светът е доста по-цивилизован от тогава...
- Цивилизован ли? - изгледа го подигравателно Анна. - А би ли ми обяснил какво значи един свят да е по-цивилизован?
- Нима не е ясно за какво говоря?
- На мен, специално, в този контекст никак не ми е ясно какво точно разбираш под цивилизованост. И след като правиш такова сравнение би ли ми казал в сравнение с какво или в сравнение с кога е по-цивилизован? Ако погледнеш с какви оръжия за масово унищожение разполагаме, каква е ценностната ни система, къде отиде моралът и какво направихме със себе си и природата около нас, мисля, че сме твърде далеч от твоята по-цивилизованост. Та благодарение на тях, ние сме на ръба като цивилизация и в този смисъл сме по-близо до маймуната, отколкото до цивилизования човек в развитието си ...
- Чакай, не пали толкова. Имах предвид, че кръстоносни походи няма от векове,... докато ислямският тероризъм е в разцвета си... Чувала си предполагам за различните ешелони на ислямския фундаментализъм?... - и след като тя потвърди, продължи. - Това не те ли плаши?...
- Плаши ме, разбира се, кой нормален човек не би се плашил!?...
- Виждал съм - не я изчака Андрей да довърши - 10 -12 годишни деца с бомби в ръце, които са забравили, че са деца, само защото мозъците са им промити?... Виждал съм мъже, които се крият зад гърбовете на такива деца... Виждал съм и невинни хора, разкъсани от бомбите на камикадзетата им... - В гласа му се усещаше стаен бяс. - Ти също трябва да си ги виждала,... поне по телевизията... - замълча, а после поклати глава с несъгласие. - Неее... религията, дори обикновената, за която ти говориш, според мен е навредила повече на човечеството, отколкото да му е помогнала... - гласът му прозвуча категорично.
- Защо винаги се впряга каруцата пред коня?... Ненавиждам насилието не по-малко от теб... да не говорим пък за тероризма... И в никакъв случай не оправдавам това, което се случва всеки ден в резултат на терористичните актове... Но ми се струва, че светът се е втурнал да лекува симптомите, а не болестта...
- Това не са симптоми, а тумори, ракови образувания... - прекъсна я рязко Андрей.
- А знаеш ли какво представляват раковите образувания? - на свой ред остро го прекъсна Анна. - Бързо развиващи се изродени клетки, които се получават от някакъв дефект в организма,... вроден или придобит.
- И мислиш, че знаеш рецептата?... - подхвърли Андрей.
- Мисля, че всички знаем причините, а следователно и рецептите - отговори му тя, гледайки го напрегнато. - Ти сам преди малко намекна, че знаеш повече по въпроса, но не искаше да разговаряш на тази тема...
- Добре, съгласен съм, че религиите са само паравана, зад който се разиграват една част от регионалните конфликти и че, ако не бяха те, сигурно щеше да се намери нещо друго... както се намира по други части на света, където няма възможност за религиозно противопоставяне...
- Гладът, студът, бедността и болестите нямат нито религиозна, нито политическа окраска... - подметна Анна.
- Но са съществували винаги и винаги са били оръжие, макар и грубо казано, в ръцете на определени съсловия - намеси се Николай.
- Разбира се, само дето в нашия цивилизован свят, в това "глобално село", както го наричат напоследък, бедните стават все по-бедни, а богатите все по-богати и все по-алчни... - продължи мисълта си Анна. - И последните все по-умело се възползват от болките на бедните... Играят си с живота на цели народи, сякаш светът е шахматна дъска и хората са фигурки от нея, а не същества от плът и кръв. Може да звучи цинично, но е точно така. Самозабравили се политици поднасят на тепсия главите на народите си в нозете на икономически групировки, които пък от своя страна им плащат предизборните кампании, пълнят банковите им сметки и след това умело им дърпат конците...
- Тук съм съгласен с теб - включи се в разсъжденията ú Николай. - Вярно е, че корпоративните интереси доста умело жонглират с религиозните и политически механизми, за да запазят зоните си на влияние или да придобият нови... И сигурно си права, че ако нямаше религиозни и политически различия, щеше да се измисли нещо друго, зад което да се прикрият, но лично аз - опита се да се пошегува - предпочитам поне първото да го няма...
- Но никой не те пита какво предпочиташ, - в усмивката ú имаше насмешка, - както и мен, както и него - посочи към Андрей. - Изобщо, да си забелязал, че жертвените агнета не се питат дали искат да бъдат принесени в жертва? А и дори да ги попиташ, те само ще изблеят и сами ще тръгнат към олтара,... стига да ги примамиш със стиска сено... Овчедушието ни няма граници,... злорадството също...
- Какво имаш предвид под "злорадството"? - подозрително я изгледа Андрей.
- Имам предвид, че сме много доволни, когато някой на някого е върнал в цялата тази игра с огъня, без да се замисляме, че колкото повече запалими течности хвърляме в нея, толкова е по-малък шансът да угасим огъня, както и да намалее броят на изгорелите. Така е и от двете страни, и никой не отстъпва...
- Ти би ли отстъпила, ако някой заплаши целостта на земята ни на етническа основа? - промени внезапно темата Андрей.
- Това е глупав въпрос. Естествено, че не бих отстъпила и късче от земята ни, не само на етническа, но и на всяка друга основа!... Но има опасност и опасност. И ако се върнем към началото на този разговор за религиите и за въпросния възродителен процес, за който аз знам твърде малко, а ти изглежда повече, бих искала да те попитам каква опасност за земята и целостта на държавата ни предшестваше неколкократните преименувания на българо-мохамеданите и по-късно на турците?... И, ако е имало опасност, за която аз не знам, ще ти задам въпроса по друг начин. Каква опасност се криеше в забрадката на седемдесет годишна жена, на която не ú разрешават да си купи хляб, ако не я свали?... Седемдесет годишна жена... - промълви тя на себе си със същия попарен глас и продължи: - Знаеш ли, че когато тази жена ме помоли да ú купя хляб и ми обясни защо, ми идваше да потъна в земята от срам, не само от това, че съм българка или че съм християнка, а че съм "хомо сапиенс". "Хомо сапиенс" - изправеният човек - венецът на природата... - последното го каза с насмешка. - Така както се срамувам и сега, когато видя някои дребни представители на същия този вид да прекрояват историята или да си измиват ръцете с измислени оправдания.
- А не е ли по-добре така, може би това е пътят да забравим? - попита тихо Николай.
- Да забравим ли? Кое? Това, което са ни причинили или това, което ние сме причинили на другите?... Не, този свят не бива да забравя злото, което си е сторил сам... Злото, което сме понесли или сме нанесли на някого, не трябва да се забравя.
- А какво?... Да се ровим в него непрекъснато ли?... Така няма да променим нищо... - Имаше някаква тъга в гласа на Андрей.
- Не. То трябва да се прости! "...Прости на нас, така както ние прощаваме на другите..." - това е част от молитвата на християните... Дори и в Корана пише: "Винаги прощавай на другите..." Да виждаш някакво особено различие по отношение на прошката? - запита Анна, като бе вперила съсредоточен поглед в Андрей, а след това допълни: - Само така може да променим света около нас - ако намерим сили да простим и да поискаме прошка... Може пък да сме на този свят точно за това, за да се научим да прощаваме и да се преборим с най-големия си недостатък като цивилизация - гордостта.
- Какво общо има гордостта с всичко това, за което говорихме? - Николай гледаше неразбиращо. - Нали някой беше казал, че "Човек - това звучи гордо!"?
- Да, Горки... но едва ли е влагал този смисъл за гордост, който имам предвид аз.
- А нима гордостта е толкова многолика?
- И още как... Чуй как се наричаме само: "венецът на природата", "върхът на сътворението" и това, ако не звучи гордо! Гордо и самонадеяно! Лошото е, че от всички върхове, до които сме достигнали, най-много ни харесва върха на хранителната верига. И при това, със самочувствието, че сме изградили цивилизован свят... - Замълча. - Има една мисъл на Конрад Лоренц, която много харесвам и много точно ни описва къде сме в момента, ако изобщо стигнем по-далеч: "Липсващото звено между маймуната и цивилизования човек - това сме ние."
- Не си ли много критична към човечеството, слагайки под общ знаменател всичките му представители? - Андрей се бе усмихнал бегло на цитата ú.
- Сигурно, но аз говоря за представителите на "най-цивилизованата" част от обществото - ония, които го ръководят и които се наричат негов "цвят"...
Знаеш ли, гледах по телевизията модно ревю, в което манекенките, вместо шапки или по-точно като шапки, носеха препарирани глави на животни. Публиката същият оня "цвят" на обществото беше толкова възхитена и ентусиазирана... Нямам думи да ти опиша какво отвращение изпитах... и то не от главите на животните!...
Помълча малко и добави възмутено:
- ... Венецът на природата, който се самозабравил и се кичи с глави от различни животински видове!... Майка ми има една превъзходна дума за такива случаи, казва му "изчепено"... комбинация между счупено, разместено, разминато и изкривено... Травматолозите знаят, че такива травми се оправят много трудно... и то най-вече с операция...
- И какво общо има с това гордостта?
- Нима не го виждаш? Та всичките тези демонстрации, които правим, в повечето случаи са плод на гордостта ни... Да имаме по-пълни банкови сметки, да живеем в по-големи къщи, да караме по-бързи коли, да носим по-скъпи и по-екстравагантни дрехи... и още куп по-по-най-неща, а ако може да са само "най" - би било превъзходно... Нима не е ясно, че всичко това е продукт на амбициозната ни гордост и е първопричината за всички злини на този свят,... особено пък, когато умело се манипулира с тези амбиции в различни етнически, политически, икономически или каквото там щеш групи.
- Но доколкото знам, религиите обикновено не толерират стремежа към земните богатства, как тогава се използва точно гордостта?... - попита я Николай.
- Но пък толерират сами себе си! Вярването, че моята религия е по-добра от твоята,... че аз съм по-праведна от теб и че аз по-заслужавам Божието благоволение,... не е ли плод на същата тази гордост, която ме кара да се стремя и към земните неща. Даже по-лошо, защото едното засяга временното ни пребиваване на този свят, а другото - вечността! Амбициите да покажеш, че си най-добрият в религиозно отношение за да се ползваш с привилегии пред Бога, са също толкова страшни, дори много повече, отколкото амбициите да бъдеш на върха на светския живот, защото шепа хора, обладани от втората амбиция, много умело използват първата на цели нации, за да постигнат целите си.
- Логично - каза Андрей. - Значи си и против амбициите?
- Кой е казал такова нещо?... Има добри и лоши амбиции, така както има добри и лоши мотиви, така както пък казах, че има добра и лоша човешка природа, когато говорехме преди малко. Единственото, което исках да кажа до тук е, че съм против гордостта - най-големият грях на човечеството и пред себе си, а най-вече пред Бога.
За гордостта К.С.Луис пише: "Именно гордостта е главната причина за нещастието на всеки един народ и всяко семейство от самото начало на света. Другите пороци могат понякога да обединят хората... Но гордостта винаги означава вражда - тя е вражда. Кое е това, което кара един човек да иска още и още, да бъде по-богат, да бъде по-могъщ? Не е ли жаждата за власт, защото точно властта е това, което действително доставя удоволствие на гордостта. Кое кара един политически лидер или цял народ да продължава да иска все повече и повече? Отново гордостта. В самата природа на гордостта е заложено съперничество, затова тя никога не се спира. Ако аз съм горд, тогава, докато съществува поне един човек в цял свят, който да е с по-голяма власт, по-богат или по-умен от мен, той ще бъде мой съперник, мой враг."
- Но така казват християнските проповедници, мюсюлманските фанатици приканват към свещен "джихат" - прекъсна я Андрей.
- Това го проповядват фанатизирани ненормалници. Но фанатици има и сред едните и сред другите, а и не само сред тези две религии... Обикновените мюсюлмански свещеници едва ли проповядват нещо по-различно. Да не говорим пък, че и в Корана не пише кой знае колко по-различно от това в Библията.
- Може и да не пише различно, но зависи от това кой как ги чете и какво търси в тях.
- Така е, но в основата си и двете религии учат на смирение, на страх от Бога, независимо с какви имена Го наричат.
- Учат и на подчинение, не си ли забелязала?
- Това подчинение не би било лошо, ако се съблюдаваха и всички останали добродетели, които проповядват наред с него.
- И кои са тези добродетели? - полюбопитства Николай.
- Ами, благоразумието... въздържанието... справедливостта... твърдостта... Християните ги наричат "кардинални", защото са опорна точка в християнската нравственост и се признават от всички цивилизовани хора по света. На тях учи и Коранът, макар и да не съм сигурна дали са формулирани точно така, но всичко онова, на което възпитава последователите си, спокойно може да се вмести в тях. Ако поне те се спазват, наред със смирението, нещата по-света не биха били толкова страшни, защото няма съвършено зло, няма зло заради самото зло. Има съвършено добро и покварено добро. Злото само за себе си не може да съществува. То се крие зад всяка пренебрегната добродетел,... зад всяко непремерено добро. Всяко нещо, колкото и да е добро, ако не е с мярка или се ползва за лоши цели е зло... Не случайно се казва, че "пътят към ада е постлан с добри намерения"...
- Това какво общо има с фанатизма? - отново се намеси Николай.
- Ами това, че повечето фанатици смятат, че това не се отнася за тях, а за всички останали... А в тази надпревара на праведност и двете страни са забравили, че тези две Книги учат на всички добродетели заедно, а не избирателно само на един или на два. И точно тук най-силно изпъква гордостта. Гордостта да се смяташ за по-праведен, гордостта да се чувстваш на страната на по-добрата религия, на страната на по-превъзхождащата. Оттук започва цялото нещастие на подобни хора, които мислят, че служат на Бога, а оттам и на цялото човечество. Всъщност, те Му се покланят за да служат преди всичко на себе си.
Няма да ти цитирам Библията, защото предполагам, че знаеш най-малко поне десетте Божи заповеди. Чуй, обаче, какво казва Корана: "Надпреварвайте се да правите добро" "Който прави добро, жъне добро", "Най-хубавата милостиня е да помириш двама човека", "Алчността погубва човека" Не учи ли и той на същото въздържание, благоразумие и справедливост, както и Библията?
И на фона на всичко това и за християните, и за мюсюлманите възниква един страшен въпрос: "Как може хора, които съвсем очевидно са преизпълнени с гордост, да казват, че вярват в Бога, (бил той Йехова, Христос или Аллах, б.а.) и да се смятат за много религиозни? На теория те признават, че не представляват нищо в присъствието на този Бог-фантом, но всъщност, през цялото време си представят как Той ги харесва и ги мисли за много праведни и по-добри от обикновените хора: с други думи, за едно нищо не струващо въображаемо смирение пред Него, те получават в замяна огромно количество гордост.
Няма религия, която да не проповядва смирение - единствената противоотрова срещу гордостта. Гордият човек винаги гледа от високо на нещата и хората... А не може да си вперил високомерно и с презрение поглед на долу и да видиш това, което стои над теб. Тогава как можеш да видиш Бога, в Когото вярваш?" ...
- И това ли е най-страшното от всичко? - попита Андрей с някакво неразбиране.
- Едва ли има нещо по-страшно, защото за останалите пороци обикновено се използва човешката ни или по-точно животинска ни природа, докато гордостта е изцяло духовен порок. Наричат го порока от ада. А Ада го има и в християнската, и в мюсюлманската вяра. Дяволът също. "Гордостта е рак на духа: тя разяжда самата способност за любов, за удовлетворение и дори здравия разум." И както казва този виден английски писател, философ и теолог, който ти цитирах на няколко пъти, а и много други, гордостта идва направо от дявола! А както пише в Корана, "Премахването на планина с игла е по-лесно от изкарването на гордостта от сърцето" Или преведено на обикновен език значи, че това, което дяволът е вкарал в сърцето ти, не може да бъде толкова лесно изкарано от там.
- Да не вярваш и в дявола? - Андрей бе изумен от думите ù.
- Не би било нормално да мисля, че не съществува, щом вярвам в Бога... А и много мъдри хора твърдят, че това е най-големия му успех.
- Кое? - не разбра Андрей за какво говори.
- Това, че не вярваме в съществуването му...
- Учудваш ме...
- Е, на тази тема има много да се чудиш, но не говорехме конкретно за това, а за мюсюлманството и християнството...
- Да не се опитваш да помириш тези две религии?
- Да ги помирявам ли? Та те самите не воюват, воюват техните поклонници или по-точно воюват хора, които са се маскирали като техни поклонници.
- А какво ще кажеш за сатанинските строфи на Рушди?
- Не съм чела тази книга, но дори и да имам възможност да я прочета, не бих го направила.
- Защо?
- Защото имах неблагоразумието да чета други, които имат претенциите, че тълкуват "сатанинските" строфи в Библията, дори в противовес на Корана, а това никак не ми хареса... Авторите им ми се сториха предубедени и по-фанатизирани от самите стихове, които цитираха и тълкуваха... В сравнение с някои от тях, Хитлер ряпа да яде...
- Какво имаш в предвид?
- Имам предвид някои писания срещу юдеизма, Стария завет и дори стихове от Новия, тълкуващи ги едва ли не като световен заговор за господство на евреите срещу останалото човечество ...
- Не мислиш ли, че може да имат известно право? изгледа я с особен интерес Андрей.
Анна забеляза, че Николай бързо му хвърли подозрителен поглед, но не проумя защо. Във въпроса нямаше нищо неестествено.
- Е, не съм чак толкова неинтелигентна, че да не проумея верността на част от нещата, за които говорят, но и не съм чак толкова глупава за да не мога да пресявам истините от чистата, рафинирана омраза и ненавист. А и както се убеди, не вярвам много в добрата човешка природа, така че винаги си имам едно на ум...
- Но ако все пак авторите им са прави? - продължи настойчиво да я гледа Андрей.
- Все тая, защото не съм убедена кое повече е навредило на човечеството - дали точно този световен заговор, за който говорят или опитите да се противодейства на него... Тези книги, а и други подобни на тях, които атакуват и Библията, и Корана всяват раздор, а не търсят допирните точки не само в религиите, а и сред различните народи и това ме отвращава. А сатанизъм може да се намери във всяко такова Писание, особено, ако бъде извадено от контекста на цялостното му съдържание и всеки би могъл да злоупотреби с това, както и с всяка вяра на хората. Както, между впрочем, са злоупотребявали и продължават да злоупотребяват и противниците на различните религии, и техните лъжепророци, спекулирайки с мечтите за по-добър живот или за безсмъртие на хиляди хора.
- И в крайна сметка до какъв извод стигнахме? - попита насмешливо Андрей.
- Всеки сам за себе си трябва да си направи изводите. Аз вече ти казах, че за себе си съм намерила някои отговори... За мен не са изправени религия срещу религия, а гордост срещу гордост. Гордостта на една шепа загубили здравия си разум политици и водачи на разни групировки, които са наметнали религиите като боен плащ и са скрили под тях икономическите си интереси. Манипулациите не са от вчера, а религиозните са първите, с помощта на които са се постигали и все още се постигат определени властолюбиви цели... За мен това е истината. Но не я натрапвам на никого...
- И за това не е ли по-добре изобщо да ги няма религиите?
- А ако изчезнат те, тогава кой страх би ни спрял да се самоунищожим? Земята би потънала в трупове. Добре поне, че безсмъртието ни е отнето. Иначе представяш ли си колко злини бихме си натворили при перспективата да живеем хилядолетия. Алчните не биха се наситили, властолюбците не биха се примирили, докато не се заситят с власт. Борбата за по-по-най би унищожила земята много по-бързо, щом като сега, когато са ни отредени само някакви си 70-80 години живот се избиваме за щяло и нещяло...
- Толкова лошо мнение ли имаш за човечеството като цяло?
- Не, толкова лошо мнение имам за човешката ни природа и за склонността на хората да се оставят на всички съблазни, подхранващи гордостта им. А съм сигурна, че единственото, пред което в момента се спира по-голяма част от това човечество, е страхът от Бога. И това за сега ни върши чудесна работа, защото от почти нищо друго не ни е страх така целокупно... и така инстинктивно.
- А войните, природните бедствия, даже летящите чинии и извънземните?
- И от тях се страхуваме, но поне част от нас все си мислят, че ще могат да се измъкнат, да ни се размине, защото се разчита първо на регионалността на тези бедствия и второ на това, че касаят само физическата ни смърт. Да не говорим, че освен това, ние разчитаме именно на този Бог да ни опази от всичко онова, от което се страхуваме. Докато всеки, колкото и малко религиозен да е, знае, че от вездесъщия и всемогъщ Бог не може да се скрие нито приживе, нито след смъртта... И, ако погледнеш реално, този страх ни е свършил много повече добро, отколкото зло...
- Има някакъв резон в това, което казваш. Но той си има и своите предимства, и своите недостатъци, така че не съм сигурен дали е за предпочитане да съществува.
- А-ха, заради Иван и свети Иван... - позасмя се Анна. - Тази философия ми е добре позната. Съжалявам, но тук не става въпрос за предпочитания, а за факти. Факти от живота и историята на човечеството...
- Да, но религиите не бяха ли опиум в ръцете на една класа за подтискане на друга? - опита се Андрей да я подразни.
- Ааа, това и аз го бях учила някога. По философия ли беше, по марксизъм-ленинизъм ли? Явно и ти добре си спомняш тези уроци. Но коя обществена система не създава условия за подтискане на една класа от друга? Покажи ми един такъв обществен строй, който не създава тези условия и ще призная, че и религията е чисто манипулативна философия или както ти го каза, опиум.
- За сега няма, с изключение може би на оная утопия, комунизма, която така и не се реализира.
- Така е, за сега няма, а след като единствено религията е тази, която още от самото детство на човечеството ни учи на самоуважение, самоконтрол и благоразумие, на зачитане и любов към човек, изобщо на морал, защо трябва да се отказвам от нея? Само защото има и хора, които я тълкуват, така както дяволът чете Евангелието ли?
- Но как да се ориентират обикновените хорица до къде се простират нейните учения и къде започват манипулациите на нейните проповедници или както ти ги нарече лъжепророци? - запита Николай.
- Ами, нали човечеството все повече и повече се ограмотява. А щом хората се ограмотяват, значи могат да четат и сами тези писания и да откриват истината. Най-малкото да не се оставят да ги водят за носа или да ги принасят в жертва, защото е писано, че няма такава идея на този свят, която да струва и един човешки живот.
- Това звучи много хубаво, но е и твърде наивно. Нито религиите са толкова елементарни, нито пък противоречията между тях могат да се изгладят толкова лесно, бързо и гладко.
- Кой е казал, че са елементарни? Не си спомням да съм твърдяла подобно нещо, но пък и да се твърди, че са чак толкова сложни, е повече от глупаво. Сложността на нещата се придава от определени хора и от амбициите им доколко да ги направят неразбираеми за обикновените хорица... или да събудят национализма в тях.
- И мислиш, че в наивността си, с която вярват повечето от точно тези хорица, някой ще се замисля над това или ще има сили да се опълчи срещу тези, които са ги повели на заколение.
- Намират се и такива люде. А колкото повече стават, толкова ще е по-трудно да не прогледнат и останалите. Но всеки сам избира за себе си. И в това дали да вярва, и в това доколко да вярва, и това на кого да врява... За собствения си живот имам своите си рецепти и гледам да се възползвам от тях...
- Мога ли да позная?... - прекъсна я той и Анна го подкани да продължи. - Трите постулата, които ни каза,... ако не се лъжа...
- И не само те... Всъщност, те по-скоро са обобщения на ония добродетели, за които говорихме... А, ако от всички се разбере, че те са единни и неделими, че вървят ръка за ръка и че се отнасят с еднаква сила за всички хора, би ни било много по-лесно да откриваме манипулаторите сред нас...
Знаете ли, - лицето ú се промени. - сетих се нещо във връзка с точно този своеобразен начин човек да търси истината за себе си... В родния ми град има джамия, много странна джамия - единствената по рода си в България, а може би и в целия свят. На минарето ú - там на върха - вместо полумесец има сърце, обърнато с върха нагоре... малко сплескано, но все пак сърце. Поне за много хора. Тази джамия се намира в градската градина, близо до седалището на Видинския митрополит. Сградата ú е една такава мъничка, като килерче в сравнение с джамиите, които сега се строят или се построиха през последните десетина години. Викат ú Джамията на Пазвантооглу, на Осман Пазвантооглу - Видински валия, защото е построена от него. Та винаги съм смятала и приемала тази джамия за един от символите на града ни, така както е символ и крепостта "Баба Вида", но за мен този мъничък като куклен дом мюсюлмански храм има специално значение, може би малко по-различно от това, което е за другите. Благодарение на онова сърце, вместо полумесец, за мен винаги е бил и ще си остане символ на любовта, която една религия трябва да възпитава и да вдъхва. Не страх, не "овче" подчинение, а любов, защото единствено любовта може да се пребори със злото в този свят.
Пазвантооглу сигурно е вложил свое собствено послание в този символ. Какво, обаче, е искал да ни каже, сега от далечината на времето едва ли можем да разберем, дори и да е написано някъде. Може би някой историк проучвал този интересен човек е наясно защо го е направил, но това няма никакво значение... Важното е, че за мен тази джамия е символ на онова, около което могат да се обединят и мюсюлманите, и християните, а и всички хора по света - и това е Любовта... Около този храм има още нещо интересно,... поне за мен. В двора - там между джамията и библиотеката на Пазвантооглу, защото те се намират в един и същи двор - имаше страшно много четирилистни детелини. Докато учех в гимназията ходехме често със съученичките ми да търсим от тях. Намирала съм цели букетчета, както не само аз, между впрочем. Как мислиш, дали е случайно това? Съвпадение ли е, че точно в двора на този храм растат най-много четирилистни детелини от цялата градска градина? Не зная дали имаш представа колко голяма е Видинската градина и колко е непонятен точно този факт на фона на всички огромни площи засети с детелини.
- Да не искаш да кажеш, че мюсюлманството е щастие? - изгледа я изненадано Андрей.
- Не за всички. Мюсюлманството е щастие за тези, които вярват в него. За другите не е задължително да бъде такова, както не е и за мен, защото съм християнка... А и говорех за четирилистните детелини точно около този храм, а не около всички мюсюлмански храмове.... Пък и нямам това в предвид...
- А какво тогава имаш в предвид?
- Онзи символ на върха на тази джамия - сърцето - и любовта, която то символизира. Чудя се, дали още тогава чрез това сърце онзи мъдър валия не е искал да ни каже известното "Бог е любов!"? Или е разбрал, че религията трябва да всява любов и да възпитава любов и е търсел начин да ни го подскаже? Да ни подскаже, че тя е нещо, което трябва да служи за възпитанието на човека, така както човекът служи на Бога, защото религия, която не може да те накара да обичаш, да бъдеш добър, да изпитваш любов и великодушие, не е религия от Бога... Между другото той и така е постъпвал - не е правил съществена разлика между турци и българи и точно през негово време Видинският вилает е бил в разцвета си. Дал е дори оръжие в ръцете на българите за да се бранят от турци и кърджалии. По негово време прочутият поп Стойко напуска Котел и отива във врачанския манастир.
- Това за Софроний Врачански ли се отнася?
- Да. За Стойко Владиславов, станал известен под името, което току-що каза.
- Изглежда знаеш доста от историята на родния си край - усмихна се Николай.
- Да. Зная много неща за него, но и доста съм позабравила. Казах ти, че го обичам и се гордея невероятно много с него. Той е край, богат на история. А и аз съм такава, защото съм родена и възпитана точно там. Но за гордостта от родното ми място има заслуга дори и този Осман Пазвантооглу, за когото говорехме. Точно благодарение на него аз никога не съм изпитвала предубеждения към когото и да било, повлияна от религиозните му предпочитания или етническата му принадлежност. Смятам, че щом в онези времена религията е можела да служи на любовта и човек е можел да устои себе си, независимо какъв е по народност или по възпитание, какво остава за това в днешни дни?!
Там на площ само от няколко квадратни метра може да се срещнат трите най-съществени неща на този свят - вярата, надеждата и любовта. А цялата тази комбинация от символи още от времето на Апостолите се счита за чисто християнска. Символ на вярата е този мъничък божи храм, без значение за кой Бог е строен, на любовта - онова сърце, което човешка ръка е сложило на върха му, незнайно по чия воля - човешка или Нечия друга, а земята ден след ден и година след година ражда надеждата за щастие като четирилистни детелини около тях, сякаш ни кара да се замислим защо точно там прави това - край мъничък и запустял Божи дом със сърце на върха...
Искаш ли повече доказателства, че не вярата е виновна за злото на този свят, а хората, чиято гордост е по-голяма и от вярата, и от любовта им - от хора, способни да отнемат и надеждата на умиращия... Но предлагам за тази вечер да прекратим религиозния диспут... Вече е късно и малко ми се спи,... предполагам, че е от виното...
- Или от нас - позасмя се Николай.
- А, не, вие сте добри събеседници... или по-точно добри слушатели - пошегува се тя.
- Тя все с виното се оправдава... - Андрей не я изчака да довърши. - Мислиш ли, че бихме могли някой път пак да поговорим по тези теми или вече ти омръзна да разговаряш с "непросветени"...
- Никой не е докрай просветен, особено пък аз... Както ти казах, за сега само търся истината...
- Всеки я търси, но не всеки я намира... - обади се Николай.
- Понякога тя го намира... - замълча, подсмихвайки се.
- Нещо интересно ли се сети? - изгледа я любопитно Андрей.
- Да, но това е последно за тази вечер... В нашия край...- замълча за малко Анна, чудейки се дали да им разкаже това, което се беше сетила или да извърти темата.
- В кой край точно, - попита Андрей. - във видинския или в маданския? Обърках се вече - обясни той, когато тя го погледна с неразбиране.
- Маданския, защото сега той е моят край. Та там, наблизо, имаше един младеж, който си беше съвсем обикновен, докато не замина на някакво обучение в Съединените щати. Дали там му бяха промили мозъка или нещо му беше станало от само себе си, но когато се върна започна да организира партия на българските помаци, т.е. на българомохамеданите, като се опитваше да докаже, че са етнос, дори отделна нация, нямаща нищо общо нито с българите, нито с турците.... Няколко месеца, след като дрънкаше наляво-надясно всички тези глупости, родното му място беше ударено от торнадо, което отнесе минарето на джамията на няколко километра оттам... Такъв метеорологичен феномен в Родопите не беше известен , но ... ето че се случи... От тогава не съм чула някой да си е позволил да изкарва тези хора отделна нация...
- Да не би да искаш да кажеш, че върху селото се е стоварила Божията ръка?... - изгледа я невярващо Андрей.
- Не зная,... не съм разговаряла с Бога по този въпрос,... - пошегува се тя - но мога да се обзаложа, че са твърде малко хората от оня край, които да не са си го помислили... А и най-важното е, че свърши работа... - Анна се изправи. - Мисля, че е време да си лягам.
- Шегуваш се? - каза Андрей.
- За кое? Че е време да си лягам или за първото? - малко лукаво го изгледа тя. - Защото не се шегувам и за двете.
- За първото, но ми се искаше да е и за второто - позасмя се той, докато ставаше. - Добре, ще те изпратя до стаята.
- Има и друга версия за причината предизвикала Божия гняв, - каза Анна, изправяйки се - но предпочитам за сега да не я коментирам. Важното е, че опитът да се разединява този народ там бе изкоренен, поне за сега...- допълни тя.
Николай също стана да ги изпрати и пожелавайки на Анна приятни сънища, сподели, че му е било много приятно и че се надява да разговарят отново по темата.
Тръгнаха по стълбите към нейната стая. Андрей я беше прегърнал през раменете.
- Знаеш ли, ти си странна жена?... - нещо явно го мъчеше, но си замълча.
- Всеки е странен по някакъв начин. Няма еднакви хора, а и не би било интересно да се живее, ако бяхме такива - засмя се Анна.
- ... Успяваш от куп противоречиви факти да изградиш някаква теория,... сама по себе си стройна. Може би ще ми трябва време да проумея някои неща, макар че това, което каза, не е сложно... Струва ми се даже прекалено опростено...
- Сложните взаимоотношение си ги измисляме ние хората, те, всъщност, са си съвсем прости. И доказателството за това е наличието на ентропията във вселената.
Бяха стигнали до стаята ú. Андрей я притегли в обятията си и навеждайки се към устните ú, попита с тих смях:
- Ще усложняваме ли взаимоотношенията си или ще ме оставиш на ентропията? - очите му я приближаваха.
Беше ú трудно да откъсне поглед от тях. Не знаеше как да реагира, докато не усети, че не ú достига въздух. Пое жадно глътка и в следващия миг почувства устните на Андрей върху своите. Краката ú отмаляха, а сърцето ú така силно затупка, че се страхуваше Андрей да не почувства ударите му върху гърдите си. Не беше се усетила как го прегръща и чак когато той вдигна глава, видя ръцете си върху раменете му. В очите му имаше очакване, но тя поклати глава отрицателно.
- Няма да те оставя на ентропията, но засега няма и да усложняваме нещата... - и като се поусмихна, добави тихичко: - ... Тази нощ ще спим...
- Наистина ли чак толкова много ти се спи? - искаше му се да чуе друго.
- Наистина съм уморена, но не съм сигурна, че ще заспя веднага... - реши да бъде честна с него.
- Не искаш ли да ти помогна да заспиш?...
- Дори не си го и помисляй! - погледна го малко възмутено тя.
- Защо?
- Защото няма да ми помогнеш да заспя, а да се разсъня - погледна го вече лукаво и добави. - Не бързай, хубавите неща стават бавно... - събра смелост и го притегли към себе си. Чу как някакъв стон се изтръгна от гърлото му, когато се притисна плътно към него. - Лека нощ - прошепна, изтръгвайки се от прегръдките му. - До утре - и влезе в стаята си.
По-често употребяваната поговорка е "Планината ражда хора, а полето тикви", но аз лично предпочитам използвания в текста вариант (б.а.).
Херодот (ок. 484 - 425 пр.н.е.) - др.гр.хронист, приет за баща на историята
пилигрими - лат. "peregrinus" - "чуждестранен"; поклонник, богомолец, който отива на поклонение в светите места.
Хан Крум (неизв. - 814) - бълг.владетел от първото българско царство, управлявал в периода 802-814 год.
Дарвин, Чарлз Робърт (1809 - 1882) - англ.природоизследовател, основоположник на теорията за историческото развитие на органичния свят.
И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях - Библ., НЗ, Мт.7:12
"Обичай неприятелите си" - Библ., НЗ, Мт. 5:44; "Но вие обичайте неприятелите си, правете добро,..." Библ., НЗ, Лк.6:35; "Обичай ближния си като себе си" - Библ., НЗ, Мт 19:19
"Бъдете, прочее, разумни като змиите и незлобиви като гълъбите", Библ., НЗ, Мт.10:16
хомо сапиенс - homo sapiens (лат.) - в буквален превод "изправен човек"
"И прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници" - Библ, НЗ, Мт. 6:12
Горки, Максим М.Пешков (1868-1936) - руски-съв.писател
Лоренц, Конрад (1903- 1989) - австрийски натуралист, носител на Нобелова награда през 1973 г. за „организацията и проявата на индивидуални и обществени модели на поведение" заедно с колегите му Николас Тинберген и Карл фон Фриш.
К.С.Луис - (1898-1963), Клайв Стейпълс Луис (Clive Staples Lewis) - писател, поет и литературен критик, автор на десетки книги, есета и монографии и творец на един малък свят. Луис е и от най-видните представители на английската фантастика. Неговата трилогия "Переландра" се счита за вечна класика в жанра. През 50-те години излизат неговите седем книги за приказната страна Нарния ("Хрониките на Нарния"), но книгите, които донасят на К.С.Луис милиони тиражи и световна известност, обаче са в друг жанр. Това са Писмата на Душевадеца (The Screwtape Letters, 1942), Падението на човекa (Тhе Аbоlition оf Маn, 1943), Чудесата (Мiracles,1947), Изненадан от радостта (Surprised by Joy, 1955), Четири пъти любов (Тhe Four Loves, 1960), Писма до Малкълм: за молитвата (Рrayer:Letters to Malcolm, 1964) и други книги за християнството.
Цитираните откъси са от гл. "Големият грях", кн. "Обикновено християнство", София, "Нов човек", 1991
Кардинални - произтича от латинската дума, означаваща "панта на врата"; основен, важен, много важен.
С.Рушди - ирански писател, написал книгата "Сатанински строфи", за която има смъртна присъда в мюсюлманския свят и огромна парична награда за главата му.
Осман Пазвантооглу - аян, валия (управител) на Румелия (Видински вилает) по време на управлението на Селим III (1789-1807); отцепил Видинско през 1792 год. до смъртта си през 1807 год. Потомствен еничар, дързък и образован, даровит политик, не загубил нито едно сражение против походите на Портата, обсаждали нееднократно Видин (Мутафчиева, В., "История на България", София, ИК "Хр.Ботев",1994).
Баба Вида - римска крепост в гр. Видин, архитектурен паметник.
Поп Стойко - Стойко Владиславов (1739-1813), наречен по-късно Софроний Врачански. Роден в Котел, епископ на Врачанската епархия от 1794 год., пръв преписвач на Паисиевата "История славянобългарска", издател на първата българска печатна книга "Неделие" в гр.Римния (Румъния), организатор на първия български емигрантски политически център в Букурещ. По негово време гр.Враца и околностите му са арена на ожесточените сражения между отцепниците и централната власт, предизвикани от опита на Осман Пазвантоглу да отцепи Румелия от Портата. По-късно е задържан като пленник от Осман Пазвантооглу, избягва и се установява в Букурещ. Най-известното му произведение е "Житие и страдание на грешния Софроний". (Мутафчиева, В., "История на България", София, ИК "Хр.Ботев",1994).
Ентропия - от гр. "en" - в, "trope" - поврат; понятие от класическата физика, въведено в науката от Р.Клаузиус. Ентропията изразява вероятността на състоянието на системата, а нарастването на Е. означава преминаването на системата от по-малко вероятни състояния към по-вероятни. В случая е използван смисълът, че нарастването ентропията е това, което кара една сложна система да се стреми да се разпадне до по-малко сложни нейни състояния.
(следва)
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
Признавам, че очаквах друго развитие на разговора между героите в тази глава
Дала съм клетва пред себе си, че ще стоя на километри от всякакви спорове на политическа и етническа основа, затова няма да коментирам.В това отношение свалям шапка на испанския народ, но това е тема за друг разговор.
Поздравявам те за таланта и ерудицията!Утре, живот и здраве, ще продължа.Лека вечер!