ПО ПЪТЯ

Действието в следващите редове се развива на едно познато за всички бургазлии място. Там, малко преди  първи пост, където природата се е скрила като уплашено животно в последното си убежище от този забързан и шумен свят. Необяснимо как  на това място, можеш да си сам, сякаш многохилядният град е оставил това малко островче в забрава. Сгушило се между високия  зид на пристанището и стария вход на плажа, то остава последния резерват на природата – ненасилвана и неокована в затвора на паркове  и частни градинки.На това място от  далечината изплуваха  два силуета, те бавно се бяха запътили към моста без край, който започва от брега и те изгубва в морето. За всеки, който е живял  в този пристанищен град, този мост винаги  ще е лично и съкровено място, тръгнеш ли по него, оставаш назад, а душата ти единствена  продължава. Хиляди са сълзите на радост и болка , които са се удавили под него, безброй са детският смях и виковете на отчаяние, отеквали между бетонните му колони.

                       Високият силует, наподобяващ на  самотен бор, който последен е останал  неизтръгнат от бурите, бе на Самуил. Другото смътно очертание, приличащо на малко птиче, бе на Дария, която се бе сгушила в лявата му ръка и сякаш искаше  да се скрие в прегръдките му.

Малко можеше да се каже за тях. Те бяха скитници, странници за нашия свят, неразбирани и често незабелязвани. Те бяха в сиянието на луната, в лъчите на зората, а когато сутрин зашумяха автомобилите и от всякъде въздухът се затлачваше с враждебни крясъци и дразнещото  боботене на хората, определящи се като всичко друго, било то като професия, обществено положение или длъжност, но не и като хора, тогава Самуил и Дария поемаха по изчезващия път на светлината към душата, губеха се в тълпата  и сивите сгради.

Самуил бе младо момче, със славянски  черти, но и с подчертано българска жила. Спартанският живот, болка и изпитания се бяха превърнали в горчиво удоволствие, към което се бе пристрастил. Той използваше всеки миг, за да изпита границите на волята  си, сякаш за да подразни жестокия живот, за да покаже че е по-силен, че  всяка трудност му дава още повече сили. Ръцете му бяха набраздени с пулсиращи артерии и изпънати сухожилия. Тялото му бе развито до съвършенство в едно отношение – да убива. Той бе звяр, виждаше и усещаше всяка слабост на врага си, една погрешна стъпка и те попадаха в смъртоносната клопка на ръцете му. Лицето му бе сухо и изпито, сковано от леден мрак, тъмни сенки скриваха очите му – неестествено черни за славянския ни корен, те се виждаха единствено когато ги озаряваха белите пламъци на яростта. Празни, мълчаливи, изсмукващи всеки блясък от неоновия ни свят, давейки го в забвението на душата. В гробището на сърцето си, той погребваше всички изкуствени гримаси, цялата циничност на света, който демонстрираше и говореше единствено за егото си, като не се интересуваше от нищо и от никой, а само се оглеждаше в огледалото и така попадаше във вечен цикъл, кръг на фалшиви и безсмислени илюзии. За него хората бяха извънземни, не принадлежаха на природата, на песента на птиците, шума на водата и аромата на цветята. Те се бяха отделили в един пластмасов свят на технологии, където всичко се разглеждаше като функция, като мeханизъм, а не като уникална същност. Те дори превръщаха собствените си души в източник на удоволствие. Експлоатираха  чувствата си, като ги принизяваха и деградираха в емоции, задоволяващи ненаситната им жажда за следващата доза, която да засити егото им. Този беглец от реалността  вървеше в свят на мъртъвци, бродещи трупове, сеещи разруха, за да възбудят няколко неврона, удавяйки празнотата и пустотата си с няколко химикала в съзнанието си и клишета като любов, радост, мъка, макар да ги познаваха само от лъжите по телевизията и театъра на света.Те никога не разбраха, че животът е творчество, че трябва да се преоткрие чрез твореца в тях самите и тези празни думи не означават нищо, ако не ги нарисуваш с цветовете на собствената си душа.

Съдбата си бе направила жестока шега със Самуил, бе го дарила с определена чувствителност, която му позволяваше да прозира истинската същност на света, да види посредствеността и изкуствеността на хората. Тя го бе прокълнала да живее в болка по отмиращата истина, в непрестанната война с червеите,  хранещи се от трупа ù. За него думата човек в познатия ни смисъл бе толкова чужда и омразна. Той се бе клел във вярност на безнадежността и бе единствения ù войн. Всеки ден  се бореше с демоните, като с диви зверове, забили челюстите си в тялото му. Той знаеше, че за да победи злото, трябва да стане като него, да достигнe достатъчно близо, за да го убие. Затова всеки ден слагаше маска и се усмихваше толкова изкусно, че дори демоните го имаха за кумир. Той прегръщаше покритото с шипове тяло на дявола, за да строши костите му, но колкото по-силно стискаше, толкова по-надълбоко шиповете се забиваха в сърцето му.

                  В едно със Самуил вървеше и Дария, тялото ù бе слабо и крехко, като трепетлика. Едва забележима, за другите тя беше от фона на тълпата, дори и сама насред площад, тя бе просто декор. Изроденият и плътски свят я бе определил като постна и странна. Без очи, които да видят сияйната ù усмивка, без ръце, които да прегърна топлото ù тяло, без сърце, което да обича ангелската ù душа, тя се бе затворила в сива обвивка на мълчание и самота. Тя вървеше зад гърба и със стъпките на другите, които нито я чуваха, нито я виждаха, тя намираше пътя единствено в тишината на вътрешния си глас и покоя на съзнанието си.

                Но сега всичко бе различно, другите ги нямаше, двамата вървяха бавно към моста без край, а пръстите им потъваха в топлия пясък. Дария, или както той ù казваше – Даричка, никога не се отдели на повече от прегръдка разстояние от Самуил. Той като орел, свил малкото под крилото си,  никога не  я оставяше да напусне безопасността на ръцете му. Тя бе птичето, което донасяше пролетта, разпръскваше тъмнината и сгряваше замръзналата му душа. Самуил бе готов да разкъса всичко и всеки, който дръзнеше да нарани Даричка. Той бе единственият, който можеше да види истинската ù красота, а тя разкриваше единствено за него пленителната си усмивка. В края на деня, когато нощта ги скриваше от злите очи на света, тя единствена разплиташе бодливата тел, която ревниво охраняваше сърцето му. Именно това слабо и крехко  момиче имаше силата да покори звяра, да накара вълка да ù позволи да превърже раните му.  Заедно те бяха отново деца, чисти и невинни, а светът бе тяхната игрална площадка. В техния свят отново растяха цветя по полята, птиците летяха в небесата, те чуваха пулса на земята и живееха по неговия ритъм, както лодката се носи по водата, така и те не се възпротивяваха на природата. Те бяха пътешественици, а съдбата бе едно приключение. Ръка за ръка те вървяха, а пътят ги следваше.

                  Зад тях се бе  изнизала дълга права от следи по пясъка и колкото по-далеч бяха те, толкова по-малки се виждаха стъпките им, напомняйки миналите години когато като малки  също бяха вървяли по този бряг. Юлското слънце се усмихваше в небето, а лъчите му стопляха сутрешния хлад. Група чайки летяха над тях, но никоя не смееше да наруши тишината, дори и вълните едвам галеха брега. Единственото, което се чуваше, бе притесненото дишане на Самуил, което се учестяваше с наближаването на моста.  Двамата се изкачиха по бетонните стълби вляво от моста и поеха по него. Бавно, като танц в края на вечерта, те стъпваха по него към морската шир. Някъде към последната тераса забавиха ход и  Самуил се облегна на парапета, защото чувстваше краката си слаби и треперещи, подобно на това, което децата изпитват на първия учебен ден пред стълбите на училището. Та той направи същото, което би направил всеки първолак, пое дълбоко въздух и “пристъпи” . Даричка се бе сгушила в него, слънцето позлатяваше лицето ù, а отблясъците на вълните я караха да сияе с неземна красота. Той усети аромата на косите ù  и забрави за тревогата си, макар че забрави и това, което искаше да ù каже. Просто опря глава на рамото ù и погледна към морето:

-          Даричка, обичам те! – целувката му ù попречи да му отговори.

-          Ти си шепотът, който чувам сред виковете на хиляди. Единствено твоето лице виждам сред тълпата и само твоята милувка ме кара да тръпна. Прости ми тези празни думи, извехтели от посредствени стихове. Животът ми няма начало, нито край, когато съм с теб. Ти ми даде това, за което се страхувах дори да мечтая, ти ми дари покой и принадлежност. Погледни в моите очи и аз в твоите ще видя планети и звезди, целия космос дори. Даричка, бъди с мен!

-          Да. – прошепна тя, усмихна се и го прегърна силно.

Горещи  сълзи потекоха по лицата им. Цветовете се разтвориха във периферията на зрението, формите преляха една в друга и всички звуци смирено притихнаха,  те виждаха единствено един другиго, безсилен да промълви и звук,  той хранеше погледа си - жаден, ненаситен с очите ù – поглъщащи, топли, кафяви  и любящи. С треперещи пръсти Самуил докосна лицето ù,  агонизираща болка обиваше тялото му всяка секунда далеч от нея,  тя  му бе  дала душата си – нежна, ранима, разкрита.  Той приближи  лицето си до нейното,  усещаше  топлия ù влажен дъх върху кожата си,  аромата на косите ù, вкуса  на устните ù,  туптящи с алена кръв. Те бяха едно цяло, предусещаха всеки жест, всеки трепет, всеки мълчалив стон. Устните им се докоснаха нежно и те усетиха един другиго заедно, неделими и изпълнени.

                   Солта от сълзите по бузите им още не беше изсъхнала, когато прозвуча салют, но това не беше празничен изстрел. Ослепителна светлина озари цевта,  дъхът ù бе изпълнен с тежък парлив мирис на барут и отровен привкус на олово. Горещ къс метал полетя стремително във въздуха, прониза гърба на Самуил от дясната му страна и се вклени в сърцето на Даричка. Той почувства как устните на любимата му изстиват, ръцете ù бавно се отпускаха, но тя не го пусна чак до самия край на силите си. Призрачна тишина погреба всеки звук. Животински рев от Ада разкъса въздуха. Самуил прегърна своята Даричка, вдигна я в ръцете си и пое обратно към началото на моста. “Кап. Кап. Кап...” тънка струйка кръв се процеждаше и оставяше зад тях алена следа. Той притискаше главата ù до гърдите си, за да не клюмне и слезе по стълбите към първи пост. Искрящата червена линия се нижеше, но малкото кръв в тялото на Самуил не бе това, което го караше да върви. Стигнали до самото пристанище, той положи топлото тяло на Даричка на пясъка, целуна я по челото, сложи дясната ù ръка в своята и се строполи до нея.

             Задъхани от непрестанния бяг от страхове и проблеми, те спират, за да издъхнат. С последната глътка въздух, с тази последна целувка, те умират, за да живеят заедно в друг свят.

Те са едно, те са навсякъде във водата, земята, светлината и небесата. Макар да са нищо за шумния и прашен свят, те са  всичко един за   друг.

Небето плаче с топли капки дъжд.

Земята трепери от болка,

И някак  нашият изкуствен пластмасов свят опустя, отиде си животът, умря Любовта...

               Тихо е! Дъждът нежно капе върху лицата им. Капчици танцуват ту назад, ту напред и с един красив пирует се стичат надолу по мокрите им коси. Пръстите им вплетени, докосват един другиго сърцата, вятърът ласкаво гали телата. Очите им, спокойно заспали, сънуват в един свят без цветове, без звуци, без време и болка.

                Тихо е! Ситни капчици играят в локва от кръв, топъл лъч ги облива и се понасят, нагоре в небето, в пъстра дъга.