"Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния! Господи, помилуй и спаси! Господи помилуй!"
                    Напуканите устни едва помръдват. Бялата брада, покрита с бял скреж попива тихия стон.
                    Кръста, който сам си направи, се влачеше по снега и чертаеше сивкава диря, сякаш описваше свой собствен живот. Той му бе намерил място, там в долчинката. Бе изкопал дупката, само трябваше някак да стигне до там.... Дъхът излизаше бавно през устните му и слаба диря от пара се вдигаше нагоре и полека изчезваше.
                    "Господи, помилуй и спаси!" Хората отдавна му бяха простили, даже повечето го бяха забравили! Но той никога не забрави, нищо че минаха цели четиридесет години....Никога не съумя  да си прости.
                   "Господи, Ти, който всичко виждаш, дай ми да си тръгна и ме осъди Господи, ако е такава е волята Ти, но ми прости, Господи, защото Си благ и человеколюбец!" Прокъсаното палто едва покриваше немощната плът...
                   "Господи, прости!" Ето я долчинката, там под оня орех, там е краят, там ще почива, ще поседне и ще положи кръста. Най-сетне... А небето странно синееше, дълбоко и съвършенно.
                   "Господи, помулуй, мене грешния!"  Пристигна, положи внимателно кръста в дупката. Небето сякаш се сля с белотата наоколо, като неестествена сребриста престилка, която го обгърна. 
                   "Помилуй, Господи и спаси!" Прилегна в снега и разпери ръце, сега вече разбра...
                   Последна струйка пара се втурна с лека въздишка към отвореното да го посрещне небе...
                  

                  На сутринта, така го намериха монасите! 
                  "Исихаса! Почина си!" - каза единия! А небето и снегът вече не бяха същите...