29.08.2010 г., 17:14 ч.

Под луната (|| глава) 

  Проза
920 0 0
19 мин за четене

2.

На гости

 

         Мина цяла седмица, откакто започнах да живея без магии. Естествено, че ми беше изключително трудно, но свикнах. Леля беше права – стана ми интересно и забавно.

         Завъртях кранчетата на душа, грабнах хавлиената кърпа и се омотах с нея. Днес беше почивен ден за простосмъртните и не трябваше да ходя на училище. Домашните ми работи за понеделник не бяха много и реших да си ги оставя за довечера. Чудех се какво да правя цял ден. Може би трябваше да изляза и да разгледам Костинброд. Като по чудо денят се оказа по-топъл от обикновено и, въпреки че небето беше покрито с тъмни облаци, все още не валеше дъжд.

         Точно когато включвах сешоара пред огледалото в банята, телефонът в стаята ми иззвъня. Изтичах и вдигнах слушалката.

- Сани? – долетя гласа на Милан.

- Да, аз съм. Здрасти.

- Добро утро. Нали не те събудих? – звучеше бодро и си помислих, че топлото време оказва своята благоприятност и върху простосмъртните.

- Не ме събуди. Свикнала съм да ставам рано. Току-що излязох от банята.

- Чудесно! Зная, че е малко неочаквано, но заета ли си днес?

- Нямам никакви планове – засмях се. – Графикът ми е празен и съм отворена за предложения.

- Тъй като това е първата ти събота в Костинброд, с момчетата решихме да те поканим да излезеш с нас. Ще ти покажем града – побърза да добави.

- Сигурен ли си, че няма да завали? – попитах. Все още се опасявах от дъжда. Изглеждаше ми студен, влажен и неприветлив...

- Дори и да завали, ние сме с коли – настойчиво каза. – Хайде, Сани, ще бъде забавно. Обади се на момичетата. Те също са поканени.

- Добре – въздъхнах примирено. Дадох си сметка, че излизането ще отложи мъчителните анализи относно Кристиано Гонсалес и семейството му за по-късно. – В колко часа и къде?

- В дванадесет на центъра – отговори ентусиазирано.

         Побързах да сложа слушалката обратно на мястото ú.

         Помислих известно време и набрах номера на Ивета. След второто позвъняване телефона вдигна малко момиченце.

- Кажете – изломоти с пълна уста.

- Търся Ивета.

- Сестра ми е на втория етаж. Ще почакате ли да я повикам? За кого да ú предам? – въпросите бяха изстреляни с такава бързина, че за повечето думи трябваше сама да се сетя.

- Аз съм Славина – съобщих и зачаках. След около минута в слушалката прозвуча пискливият глас на Ивета.

- Здрасти, Сани – поздрави любезно. Твърде любезно, както бях забелязала, че се държи и през цялата седмица. – Какво става?

- Нищо особено – вдигнах рамене, забравяйки, че не може да ме види. – Току-що ми се обади Милан.

- Мики? – развълнувано извика.

- Аха – потвърдих.

- Мики се е обадил? – продължи ентусиазирано.

- Аха – потвърдих повторно.

- На теб? – в гласа ú прозвуча ревностна изненада. Сякаш се чудеше какво толкова може да иска Милан от мен. – Защо?

- Иска днес да излезем с тях.

- Моля?!? Мики ни е поканил на среща?

- Е, не точно среща – смутолевих.

- Какво по-точно ти каза по телефона? – прекъсна думите ми.

- Запозна със "Свободна ли си?" или "Имаш ли работа днес?". Не съм много сигурна. След това каза да ви се обадя и да ви съобщя, че в дванадесет часа ще ни чакат на центъра.

- О, Боже мой! – извика Ивета, с което ме накара да отдалеча слушалката от ухото си от страх, че ще загубя слуха си. – Милан ще ме чака в дванадесет на центъра. Какво да облека? Ами косата? Да си сложа ли грим?

- Каза, че ще ми покаже града. Това помага ли?

- Не особено. Имаме само два часа. Ще затварям, за да имам повече време за разкрасяване. Не се притеснявай, аз ще се обадя на Ния и Поли.

         След тези думи прекъсна връзката. Тръгнах към банята, клатейки глава. Ивета и Поли бяха просто запленени от красотата на Милан. В главата ми веднага изскочи образът на друго момче с перфектни черти като на ангел. Нима останалите момичета бяха слепи за неговата неземна прелест?

         Внимателно изсуших косата си, докато не падна права по раменете. Вгледах се в отражението си в огледалото. Заради липсата на слънце, кожата ми бе започнала да изсветлява и да губи здравословния си вид. Синкавите кръгове под очите ми се бяха уголемили.

         Старателно изчетках зъбите си, като избягвах мислите за Кристиано Гонсалес.

         Върнах се в спалнята си и вдигнах един от куфарите си. Все не ми оставаше време да наредя дрехите в гардероба.

         Изрових дънкови панталони, стигащи до коленете ми. Надявах се времето да не застудее рязко. Най-вероятно днес щеше да бъде единственият ми шанс да облека нещо по-късо. За отгоре избрах кафяво потниче без презрамки, но си взех и ръкавели. Не желаех да провокирам късмета си. От дъното на по-малкия сак изрових чифт каубойски ботуши с ресни и разни мъниста. Не знаех дали са на мода, но пък ми харесваха страшно много.

         Тъкмо бях привършила с тоалета си, когато телефонът иззвъня. Беше Ния.

- Здрасти, Сани – поздрави ме весело, както винаги.

- Здравей.

- Мисля, че няма да мога да дойда днес.

- Но защо? – разочарованието ясно се долавяше в гласа ми. Бях започнала истински да харесвам Ния. В нея откривах част от себе си и я чувствах доста близка.

- Милан ще е там, а знаеш мнението ми за него и момчетата. А и Поли и Ивета се държат идиотски, когато са около тях.

- Ако ти не дойдеш и аз няма да отида – твърдо заявих.

- Ти върви, забавлявай се.

- Защо не харесваш момчетата? – попитах направо. Бях забелязала, че, щом Милан и останалите се появят, Ния става съвсем различен човек.

- А защо Ивета не харесва Кристиано Гонсалес? – отговори на въпроса ми с въпрос.

- Нямам ни най-малка представа – измърморих със свито гърло. При споменаване на неговото име цялата се смръзнах на място.

- Когато се преместиха от Испания миналата година, Ивета се влюби в Кристиано. Не мога да я виня за това, защото сигурно си забелязала, че той е страшно сладък. Но той не ú обърна никакво внимание и я отблъсна.

- Уау!

- И аз това казвам.

- Значи... Милан те е отблъснал?

- Нещата са малко по-различни. Аз и Иво бяхме гаджета.

- Наистина? – не можех да повярвам. Кротката и тиха Ния и буйният и лигав Иво.

- Той беше различен – побърза да го защити. – Добър, мил и ме разбираше. След това се запозна с Милан и останалите и се промени.

- Това е минало – успокоих я. – Ела и ще видиш колко много ще се забавляваме. Обещавам да го държа далеч от теб.

- Е, добре. Нави ме – засмя се. – Тогава ме чакай зад пощата, за да отидем заедно при тях.

         Съгласих се и прекъснах връзката. Докато слизах по стълбите и след това излязох от къщата, не спрях да мисля за Ивета и Кристиано. Дали е изпитвал нещо към нея? Сама се учудих на болката, която изпитах аз самата.

         В бързината не бях погледнала колко е часът. Пристигнах зад пощата половин час по-рано. За да не стърча като идиот, седнах на задните стълби. Съзнанието ми веднага бе заето от мисли за Кристиано.

         Не успявах да проумея на какво се дължи очевидната му омраза към мен. Нито бях казала, нито бях направила нещо, с което да го обидя или ядосам. А не може да съм си въобразила всичко това. Но не забелязах да гледа някой друг по този начин. Само и единствено мен. А и това странно чувство, което изпитах. Мислех си, че ще скочи и ще ме разкъса на парчета. Толкова много въпроси се въртяха из главата ми. Но щяха да останат без отговори.

         Кристиано го нямаше вече. Със семейството си беше напуснал България, за да се върнат в Испания към стария си начин на живот. Не спираше да ме мъчи мисълта, че виновницата за това съм аз.

- Сани?

Огледах се и забелязах Ния, която ми махаше от съседния тротоар. Косата ú беше тупирана назад, като беше разделила бретона с диадема. Носеше небесно синя рокля до коленете.

- Днес е прекрасен ден – усмихна се като застана до мен.

- Така е – съгласих се. – Ния... – започнах неуверено, но спрях, защото ме хвана страх.

- Да? – подкани ме.

- Защо семейство Гонсалес си тръгнаха? – зададох въпроса тихо.

- Вероятно са решили, че тук е скучно и дъждовно.

- Дали виновницата не съм аз?

- Ти? – изгледа ме дълго и замислено. – Че защо?

Дали трябваше да ú кажа? Можех ли да ú се доверя? Та аз я познавах само от една седмица.

- Никак не ме харесва – придържах се към версията.

- Вече ти казах, че те никого не харесват.

- Не – настоях. – Държеше се доста странно. Сигурна съм, че си забелязала с каква омраза ме наблюдава.

- Видях – призна неохотно, - но не обърнах голямо внимание. Не се притеснявай за това, ти не си виновна за нищо.

Опитах се да се вслушам в думите ú и да ú повярвам, но нещо ме гризеше отвътре.

- Хайде да вървим – подкани ме Ния. – Сигурно са се събрали. Не искам да съм последна.

         Двете тръгнахме в мълчание. Беше ми приятно, че мога да остана сама с мислите си, а не чувствам нужда да говоря за разни глупави неща.

- Ето ги – посочи ми малката групичка, събрала се около една от пейките.

         Момчетата, както винаги, бяха облечени с раздърпаните си и увиснали екипи. Поли и Ивета ги нямаше все още, както и Иво и Киро. Но забелязах, че е дошло и друго момче, което не познавах. Представиха ми го като Георги, още един от баскетболния отбор.

- Ти дойде – усмихна се Милан, когато ни видя. – Добре дошла сред нас.

- Здравейте – кимнах на останалите момчета.

- Чакаме ли някой друг? – с надежда попита Ния.

Дени и Алекс, които си подаваха баскетболната топка, спряха. Бяха ми допаднали с усмивките си. Не спираха да се усмихват и винаги се шегуваха с някого.

- И твоето гълъбче ще дойде – изхилиха се и високо си плеснаха ръцете.

- Я да мълчите! – сряза ги набързо Ния. – Поне съм имала ,,гълъбче” за разлика от вас.

На момчетата видимо им стана неприятно и взеха да се оправдават.

- Ние не искаме... а иначе момичетата ни харесват – оправда се Дени.

- И то много – допълни Алекс.

- Колкото харесват и мръсните прасета – изстреля повторно Ния.

Тук Боби реши да се намеси и да прекрати спора.

- Оставете Ния на мира – застана между двете враждуващи страни. – Тя е момиче.

- Но тя започна първа – заоправдаваха се.

- Ето, че и другите идват – включи се Милан, който през цялото време ни беше наблюдавал с широка усмивка.

         Огледах се. Зад гърба ми пристъпваха Поли и Ивета с приповдигнато настроение. Косата на Поли беше спусната да пада свободно, а тази на Ивета – вдигната на прост кок на главата. И двете носеха дънкови поли до глезените и сини блузи с дълги ръкави.

- Здрасти, Мики – изчурулика Ивета и дори в моите уши прозвуча някак умилкващо се.

- Здравейте – кимна Милан и се обърна на другата страна. Проследих погледа му и забелязах Иво и Киро, които тъкмо слизаха от един бял ситроен.

- Ето го – ухили се Алекс към Ния, която го стрелна със злобен поглед.

- Какво ще правим сега? – попита Поли, когато всички се събрахме около фонтаните на центъра.

- Мислехме да направим няколко кръгчета из Костинброд, за да го разгледаме – започна Милан.

- Но ние го познаваме – прекъсна го Ивета.

- Ние – да, но не и Сани – усмихна се.

- А след това ще отидем в Ра или в Навона. Какво ще кажете? – попита Киро.

- Съгласна – засмя се Ния.

- И как няма да си съгласна, щом с нас ще е... – започна Дени, но тя го настъпи по стъпалото и той се преви на две.

- Време е да я оставите на спокойствие – смъмри ги и Иво, когато Милан му разказа набързо за какво става въпрос.

- Оу – засмя се и Алекс.

- Недорасли деца – измърмори Ния, когато след миг тръгнахме към колите.

         Боби и Ивета решиха да се возят с Милан, а след това такова желание изяви и Киро.

- Ти няма ли да се качиш при мен? – попита ме Мики.

- Боя се, че ще стане доста претъпкано – отклоних въпроса му. – Ще се кача при някой друг с Ния.

- Но на връщане си при мен – каза и побърза да се отдалечи преди да отговоря.

Скръцнах със зъби и се запътих към по-малката група.

- Няма да я вземем при нас – разпалено обясняваше Дени.

- Не е хубаво да крадем гаджетата на най-добрите си приятели – допълни Алекс.

- Говорите глупости – обади се Иво. – Ние с Ния не сме гаджета и вероятно тя не иска да пътува с мен.

- Това не ни влиза в работата. Навсякъде има семейни скандали – ще се оправите.

- Аз ще пътувам с Дени, Алекс и Георги – намеси се Поли и с това сложи край на спора.

Тъй като в останалите две коли нямаше място, се наложи с Ния да пътуваме в колата на Иво. За да поуспокоя обстановката, предложих аз да се возя на пасажерското място.

         След малко и трите автомобила пътуваха в редица един след друг. Обърнах се към Ния.

- Не им се връзвай – опитах се да я успокоя. – Не е тяхна работа дали двамата се харесвате и дали сте гаджета.

- Да, но аз не го харесвам – умолително ме погледна Ния. – Никога не бих тръгнала отново с него.

- Така си мислиш – промърмори Иво.

         Загледах се през страничното стъкло. Излизането с момчетата ми помагаше да не мисля за Кристиано Гонсалес. Вече цял час не беше се вмъквал в главата ми, но сега отново се замислих за него и Ивета. Дали трябваше да я попитам за това? Но какво ще си помисли?

- Това вляво е стадиона – съобщи ми Иво и ме изтръгна от мислите за Кристиано. – Идват само смотаните да поритат футбол.

- Футболът е... интересен спорт – казах.

- Но не колкото баскетбола. А и българските футболисти са слаби, докато баскетболистите са на върха.

Усмихнах се и отново се загледах през стъклото. Колата тръгна по посока София, столицата на България. Градът се намираше на около петнадесет километра от Костинброд.

- А това е къщата на Гонсалес – изсумтя Иво.

Веднага вдигнах глава.

- Спи колата! – наредих.

Иво видимо се обърка.

- Какво има? Лошо ли ти е?

- Спри колата! – повторих по-спокойно.

         Ситроенът спря точно под табелата, показваща, че напускаме Костинброд. Отворих вратата и изскочих на прашния банкет. От нашата страна на пътя беше разположен завода Санитекс, а от другата страна... триетажна къща, боядисана в бяло и жълто. Висок бетонен вид я ограждаше. Дворът изглеждаше огромен. По-голям от този на гимназията, по-широк и от стадиона.

         Огледах се и като видях, че не се задават коли, тичешком пресякох главния път.

- Сани, какво правиш? – извика зад гърба ми Ния.

Ситроенът на Иво се движеше последен в редицата от трите автомобила и останалите не бяха забелязали, че сме спрели.

         Портата беше висока със заострени като стрели метални колове. Опитах се да промуша глава между тях, но не успях. Забелязах, че земята е покрита с ниска зелена трева и навсякъде има цветни градинки. Но от цветята бяха останали само стеблата. До самата входна врата растеше висок бор, стигащ до терасата на втория етаж.

         Зад гърба си дочух стъпки, но не се обърнах. Тук така силно усещах присъствието му.

- Какво ти става? – запъхтяно извика Ния, но аз не ú обърнах внимание.

Една примамлива мисъл се въртеше в главата ми.

- Дай ми ластик за коса – обърнах се с усмивка.

Измъкна един от китката на ръката си и ми го подаде. Завързах косата си на опашка, за да ми е по-удобно и погледнах Иво.

- Ще ми помогнеш ли да прескоча?

- О, да – засмя се той.

- О, не – удари го Ния през ръката. – Не правете глупости, моля ви.

- Но ти сама каза, че са заминали и никога няма да се върнат. А и ние само ще разгледаме – вдигнах рамене.

- Може да са я продали на някого.

- Аз не виждам хора наоколо – изхили се Иво. Явно идеята ми му допадаше. – Но ти остани тук, за да пазиш.

         Протегнах крак. Вертикално на портата имаше метални пръчки, подредени една над друга на определено разстояние. Щяха да свършат перфектна работа като стълбичка. Стъпих на една от тях и започнах да се изкачвам по портата. Беше висока около два метра. Когато стигнах на върха преметнах крака от другата страна. Трябваше да повторя процедурата на слизане, защото беше твърде високо, за да скоча. Иво ме чакаше долу и протегна ръце, за да ми помогне и да ме свали на земята.

- Не се бавете – примоли се Ния, като се оглеждаше наоколо притеснено.

Кимнах и последвах Иво. От тази страна дворът изглеждаше още по-голям и красив. Усещаше се любовта, вложена в градинките около високия зид. Но най-важното бе, че усещах присъствието на Кристиано много силно. Косъмчетата на врата ми се изправиха от напрежение.

         С Иво заобиколихме къщата и се озовахме в другата половина на двора. Беше също толкова голяма, колкото първата. Точно до задния вход на къщата имаше бесейн и шезлонги около него. Малко вляво се намираше висока беседка с маса и шест стола.

- Красиво е – казах отнесено.

- Ха – изсъмтя Иво и се запъти към задния двор на къщата. - Ще видя дали е отключено.

Оказа се, естествено, че е заключено, но това не ни попречи да надникнем през прозорците. На повечето от тях щорите бяха затворени и не се виждаше нищо. Мернахме само една празна стая с бели стени. Отдръпнах се и огледах къщата. Коя ли беше неговата спалня? Дали тази отзад със сините пердета или стаята с балкона на втория етаж?

- Да се кача ли по бора? – замислих се на глас.

- Мисля, че това е достатъчно. Да се махаме оттук – дръпна ме Иво за ръката.

- Искам още малко – замолих се.

- Ния е права. Някой може да дойде и да ни види.

Кимнах и го последвах към портата с наведена глава. Това е единственият ми шанс, помислих си с горчивина.

         Прехвърлих се през портата с лекота. Ния ни чакаше пред колата. Пресякохме и задъхано спряхме при нея.

- Сега успокоихте ли се? – попита ядосано. – Разбрахте ли как живеят испанците?

- Мхм – промърморих, докато се качвах в колата.

Бях разочарована. Слабо казано. Исках да остана по-дълго време в неговата къща. Така ясно усещах присъствието му, сякаш беше до мен и ме наблюдаваше.

         Иво и Ния също се качиха в колата. Направи ми впечатление, че, вместо да продължим напред по пътя, се върнахме обратно, но никой нищо не каза.

- Къде отиваме? – попитах накрая.

- С Милан бяхме решили да заобиколим през Балаван и да се върнем на центъра, за да решим какво ще правим. Останалите сигурно вече са там и ни чакат.

Кимнах и се облегнах назад в седалката. В мълчание стигнахме до центъра на града. Иво излезе прав – останалите ни чакаха. Вероятно се бяха притеснили, защото веднага ни нападнаха със всевъзможни въпроси.

- Къде бяхте? – попита Милан.

- Защо не ни казахте, че ще спирате? – намеси се и Ивета.

- Щом Иво и Ния са били заедно... – засмя се Алекс.

- Сани, накараха ли те да се поразходиш, за да останат насаме? – пригласяше му Дени.

- Не, сега доволен ли си? – изплезих му се като четиригодишна.

- Къде бяхте? – повтори въпроса си Милан.

- Просто спряхме, а вие не ни видяхте – вдигна рамене Иво и се обърна към Киро: - Какво ще правим?

- Говорехме си, че и Виенската сладкарница е добра алтернатива.

Трябваше повторно да се разпределим по колите. Милан се приближи и ме хвана за ръката.

- Ти ще пътуваш с мен.

Една лампичка предупредително запримига в съзнанието ми. Нямаше как да не забележа начина, по който се държи с мен. Като със своя собственост. Ако продължи така, щеше да се наложи да предприема някакви мерки срещу това.

- Отново ще съм с Ния и Иво – казах по-остро, отколкото възнамерявах и внимателно издърпах ръката си.

За щастие в този момент Поли привлече вниманието му с някакъв въпрос и не можа да ми отговори. Използвах ситуацията, за да се скрия в колата на Иво.

         Докато останалите се накачат по колите, по небето заплуваха тъмни облаци и скриха слънцето. А когато потегляхме, вече капеха първите дъждовни капки. Внезапно задуха студен вятър и се наложи да затворим прозорците на ситроена. В един и същи момент с Иво погледнахме в огледалото за задно виждане и забелязахме Ния, която се свиваше зиморничаво на седалката.

- До тебе има суичър – облечи го – обади се Иво.

Тя го послуша. Тогава ми хрумна, че двамата изобщо не се мразят. Точно обратното. Харесваха се много. Не че някога съм била експерт по връзките, но напоследък по-ясно можех да доловя чувствата.

         Стигнахме бързо. Сградата беше малка на два етажа със светлозелена американска изолация.

         Останалите вече бяха пристигнали и ни чакаха. Милан забеляза, че съм без връхна дреха и ми подаде черен суичър със сиви букви.

- Ето, вземи.

За малко да протегна ръка и да го облека. Вятърът се беше усилил и яростно клатеше короните на съседните дървета, а студените дъждовни капки се забиваха като стрели в босите ми крака.

         Но един поглед към омърлушената Ивета ми беше достатъчен. Стоеше, облегната на черния нисан на Милан и явно умираше от студ. Грабнах суичъра.

- Не ми е студено, но ще го занеса на Ивета.

Приближих се до нея и и го подадох.

- Милан ти го изпраща – усмихнах се.

Тя не изчака втора покана. Грабна го с ентусиазъм и го облече.

- Влизаме – подвикна Поли.

Последвах групичката през вратата, но, когато се обърнах да я затворя, ми се стори, че виждам Кристиано Гонсалес на пътя. Мигнах и вече го нямаше.

         Дали някога щях да успея да го забравя? Но вече знаех отговора. Не!

 

 

© Кристиана Кръстанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??