Подаръкът на мама
Тя се притисна към него. Отдавна минаваше полунощ, а и двамата не можеха да заспят от вълнение.
- Мили, искаш ли да тръгнем сега? Много ли си изморен?
- Защо точно сега? Нали решихме утре сутринта.
-Нямам търпение. Така ми се иска всичко да свърши и да започнем нашето първо пътешествие заедно.
- Мила, помисли. Ако тръгнем на зазоряване, това ще се превърне в нашия изгрев. И знаеш ли? - извърна се той към нея. - Утре е първи юли. Ще взема онзи диск и ще слушаме само нашата любима песен.
Тя притихна в ръцете му и се умълчаха. И двамата знаеха мислите на другия. Те бяха едни и същи във всичките тези години на надежда. Не знаеха как и защо се случи всичко това. Всеки упрекваше себе си, без да казва на другия. Той знаеше всичко за нея и нейните случайни връзки още от гимназията. Неопитността, а след това и скритото й непрофесионално заличаване на последствията от преживяното, бяха се отразили на възможностите да задържа. Лекарите се интересуваха само от парите и да не станат усложнения. Затова в буквалния смисъл изстъргваха, вместо да се грижат за нейното бъдеще. А тя случайно научи, че и неговата майка бе трудно забременяла с него. Опитваха какво ли не. По цели седмици се пазеха, а след като го направеха в една и съща препоръчана поза, тя оставаше с часове да лежи по гръб да задържи дълбоко всичко в себе си. Но съдбата като че ли бе против тях. Или животът си връщаше за всичко. Един ден след поредната консултация се решиха. Дори по-късно да имат и свое дете, да не чакат повече.
Потърсиха адреси от познати и започнаха всяка свободна събота и неделя да пътуват и търсят. Обикновено седяха в колата и чакаха кога ще изведат децата да играят навън. За една година в почти всички домове ги познаваха. Докато един ден, преди да потеглят обратно към своя град, го забелязаха. То беше прегърнало куклата си и ги гледаше. Не тичаше към тях, като другите. Не се стремеше да им привлече вниманието. Само седеше и ги гледаше. Нещо заседна в гърлото й. Тя дръпна мъжа за ръкава.
- Мили, виж. Искам го! То е моето дете. Каквото и да е. От когото и да е. То е моето.
Започнаха да идват само тук. Служителките от дома бяха научили всичко, но ги гледаха със съмнение. За тях бяха само млада двойка, дошла отдалече. Бяха се нагледали на такива хора. Идват, гледат. Законът разрешаваше дори за пробен срок да взимат при себе си детето, но се случваше и да ги връщат обратно, вместо да оформят документите. И тогава децата се затваряха в себе си и нямаше начин да ги утешат. Защото вече малките им умове и сърца бяха разбрали за съществуването на един друг свят, в който има и нови играчки, и люлки, и целувки за лека нощ. Свят, в който като че ли приказките се сбъдваха.
Докато един ден, то им се усмихна. Приближи се и застана пред тях. Наклони леко глава. Тя клекна пред него. То я докосна по лицето с малката си ръчичка:
- Знаеш ли, мамо, имаш коса като моята кукла?
Сълзите й рукнаха от очите. Застаналият малко по-назад мъж, бързо извърна лице и започна да търси нещо по джобовете си. Тя прегърна детето. Малкото телце плахо и някак радостно се спотаи в нейните ръце. Младата жена не знаеше колко време останаха прегърнати. Времето бе спряло. По едно време почувства, че детето се размърда и чу неговия шепот в ухото си:
- Защо не идваше толкова време? Аз те чакам всяка вечер.
- Защо именно вечер? - го целуна тя.
- Леличката ми каза, че мама е като една звездичка. И ако видя, че от небето падне звездичка, това ще бъде моята майка и идва да ме вземе от тук.
Мъжът се приближи до тях. Клекна и погали детето по главата.
- Искаш ли да се разходиш с нас?
- А може ли да взема и моята кукла? И тя си няма никого.
- Разбира се, мило! Само нека да те преобуя, а пантофките ще оставим тук - и той ги подаде на приближилата се служителка.
Докато жена му прегръщаше детето, той бе вече уредил да им разрешат тази разходка извън дома. Направиха изключение за тях, защото той им бе разказал всичко и бе изпълнил всички условия. Даже бе оставил документите и ключовете на колата като допълнителна гаранция, че няма да го отвлекат.
През цялото време детето не искаше да слезе от ръцете на жената. Искаше само да я прегръща и гушка в нея. На раздяла вече бяха решили само с размяна на погледи и докато тя се разделяше с детето, той си записа всички необходими телефони.
Всичко това остана в миналото. Срещите в различните учреждения, любопитните погледи на чиновничките, истинското ходене по мъките за снабдяване с документи. Използва всички познати и приятели само и само да ускори процедурата. Няколко пъти им разрешиха да го взимат по-дълго със себе си. Тогава детето разбра, че на този свят има не само думичките "мамо" и "татко", но и "дядо" и "баба". И че милувките на баба, са също така сладки, както и на мама. Даже баба, е знаела по-забавни неща от мама. Не разбираше само защо мама никога не казва "бабо". А също казва "мамо". Може би не я знаеше. И една вечер, заспивайки, реши да я научи, как се произнася "бабо".
Бяха събрали всички документи. Взеха си отпуска по едно и също време и предната вечер казаха на старите:
- Тръгваме да го вземем завинаги, но преди да се върнем, ще му покажем морето.
Старите само вдигнаха рамене и се усмихнаха. Нощта измина много, много бавно и за двамата. На разсъмване тръгнаха. Първият юлски ден се събуждаше постепенно. От колоните звучеше легендарната песен и постепенно двамата я затананикаха. Не усещаха умората от безсънната нощ. Така им се искаше да летят с крила към онова малко същество, което постепенно бе обсебило със съществуването си техните сърца. Скоростта не се усещаше, но това не бе нещо необичайно за колата им. Искаше им се да полетят...
Звънецът извъня. Старата жена се зачуди. Бяха изминали само два дни и бе много рано да се връщат. А и по това време никой от техните познати нямаше навик да идва. "Сигурно е някой от съседите" си помисли тя и отвори вратата. Пред нея застана смутен мъж на средна възраст в полицейска униформа. Още преди той да каже нещо, сърцето и се сви. В ръцете му бе видяла до болка позната папка с документи с тъмнокафяви петна по нея. Всичко потъна в мъгла. Постепенно изплуваха гласовете на съпруга си и на полицая. Различи думите "разлято масло", "навярно изморен", "телата се намират", "жената стискаше тази папка", "и реших да я донеса, за да не се загуби." ...
Този ден валеше и то седеше до прозореца, прегърнало своята кукличка. Беше се научило да брои дните по някакъв свой таен начин и знаеше, че скоро отново ще види мама. Сърцето му се зарадва от изненадата - на улицата спря колата на дядо. Вратата се отвори и баба се запъти към дома с някаква чанта. До нея вървеше дядо й, но никъде не видя мама. След малко двамата и се усмихнаха на вратата.
- Къде е мама? - попита то, прегръщайки старата жена и я задърпа навън. - Искам при нея.
- Почакай, бабиното. Нека да те облека. И целуни леличката за сбогом.
- Защо? Няма ли да я видя повече?
- Ще идваме на гости, но вече ще живееш при нас. Искаш ли?
- Да! При мама и при татко, нали? - погледна я в очите.
Старата жена се разплака. Служителката от дома побърза с прощалната си прегръдка да спре въпросите на детето и се престори, че го отвежда да се прости с останалите жени от дома. Когато се върна с детето, възрастната жена вече се бе поуспокоила и ги очакваше пред колата. То се качи на задната седалка и се озърна, но не видя никого повече. Дядо й седеше зад волана, но мама и татко ги нямаше. Погледна въпросително баба си. В краткия си живот се бе научило, че понякога възрастните постъпват странно и необяснимо. Реши за себе си, че мама и татко са някъде наблизо и си играят на любимата им криеница.
Едва изчака да отключат входната врата и се втурна вътре. Обиколи всички стаи, но бяха сами. Само с дядо и баба.
- Къде е мама? - се изправи пред старата жена.
- Тя не може сега да те види. - прегърна детето тя.
- Защо? Къде е? Искам я! - тропна с краче то.
- Знаеше, че ще дойдеш и отиде да ти донесе една звездичка за подарък. Помоли да ти предам, да я чакаш!
- Звездичка ли? - широко отвори очи детето и се усмихна.
- Да! Най-красивата звездичка! Само за теб.
- А татко? Татко къде е?
- Той сега е с нея да и помага. Двамата обичаха да бъдат винаги заедно. Навсякъде ...
Оттогава, всяка нощ някъде на света, едно дете очаква своята майка да се появи с една звездичка в ръце. Неговата звездичка...
© Вили Тодоров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Джейни! Дано неговото продължение е внесло малко по-друго настроение...
-
Помня деня в който беше публикуван разказа ти...четох го, много плаках и не можах да напиша коментар.
Поздравления!
Много е хубав, и силно ме докосна! -
Благодаря, че сте го прочели.
-
Прочувствено..Наистина и аз се разплаках. Това е най-хубавият разказ, който някога съм чела..Все съм виждала хубаво произведение, ама това направо ме остави без дъх..Впечатляващо, силно и ИДЕАЛНО просто..
-
Просълзих се...не издържах.
Благодаря за тази хубава творба.
Това е хубавият разказ- да те жегне.
Много ме развълнува. С обич. -
И аз се развълнувах!!!Поздравления за дарбата ти на разказвач!
-
Благодаря, че сте се отбили да го прочетете!
-
Какъв разтърсващ разказ си написал, Вили!!!
-
Вили....
Поздравявам те.
В проза си неотразим.
И ще ти го повтарям всеки път!
..........................
Разказът ме развълнува твърде много!
Всъщност кво става с теб?Къде се криеш?Пиши ми. -
Разплака ме, стисна ме за гърлото...!
-
Просълзих се!
Очарователен разказ!
Поздравления! -
Със сълзи те поздравявам...
-
Не мога да кажа нищо... толкова е истинско! Поздравявам те!
-
Благодаря, че сте го прочели.
(Пенко, благодаря ти за мнението! Така се е получило, без да го искам. Аз не мога да редактирам, а и не желая. Каквото се получи.) -
просто съм разтърсена от разказа.браво!не можах да сдържа сълзите си.и ей това детенце,горкото,дето едва си е намерило мама,и я изгубва!
-
Разплака ме...
Не знам какво да кажа - безмълвна съм! Толкова силни, емоционално въздействащи са думите... до болезненост!
Поздрави! -
Вили...
Трудно е за коментиране.
Поздравления!!! -
...!!!
Бездумна съм! -
ох, Вили.....
-
Много тежък разказ наистина,докосна сърцето ми !!!
Поздравявам те Вили!!! -
Много тежък разказ... За разлика от много други тук! Майсторски изпипан.
-
Много тъжно, наистина!
-
Почувствах го толкова малко, ... а всъщност звездата му е колосална - "всяка нощ някъде на света"...
-
Прекрасен разказ... изтръгна сълзите от очите ми...
Поздравявам те и... радвам се, че се завърна... чудесен, както винаги...Прегръщам те!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
