Дали да говоря на тях директно? Те дали ще чуят? И дали ще разберат? Няма начин. Там е пусто. Там е толкова мрачно и сиво, там чак не знам дали има нещо въобще...
Те ходят като аптекарски шишета, те се повтарят. Всичко е еднакво. Един с друг си приличат до максимума, все едно, гледайки ги, ти се налага да играеш на “открий разликите”.
Вече трудно се разбира кой върви насреща ти - момче или момиче. Вече трудно може да чуеш нещо различно от “много яко”. Речникът е минимизиран до кратките словореди, необходими за елементарен чат. Книгата е табу. Компютърът е необходимост или дори по-скоро наркотик, без който те не биха били пълноценни. Христо Ботев отдавна е само име на улица. Иван Вазов е училище до изтрезвителното на Стара Загора. Родителите не ги разбират, което впрочем винаги е било така, но в случая това не е толкова важно. Важното е да се получават пари навреме, защото има сметки за мобилни телефони или, в краен случай, трябва да се купуват ваучери, защото сега се говори предимно по телефони и по Скайп, отколкото на живо. Училището... то не е сред най-посещаваните заведения. Там е тъпо, там напоследък не е “яко”. Те не ходят на училище. И никой не може нищо да направи. Или не иска. Родителите се опитват да излъжат и околните, и себе си, че всичко с децата е наред и докато се лъжат едни други - времето тече, животът минава, а детето така и не се научава, че Христо Ботев не е само улица, че Иван Вазов не е само име на училище, че “много яко” си има и синоними и че думата “момче” се пише именно така: “момЧе”, а не “мом4е”. Времето минава. Родителите продължават да се заблуждават, а същевременно дюнерите са най-популярната храна и фризьорските салони са задължителни сутрин и то вече не само за жените. Затлъстяването не дразни никого явно, но е невероятно, че не се забелязва почти абсолютно правопропорционалната зависимост между набор и тегло. Губим се и то може би ще е безвръзвратно. Ето го нашето поколение, поколението “Ъ” - неграмотно, ограничено, озлобено, агресивно, пропадащо...
© Ани Всички права запазени