4.04.2008 г., 17:52 ч.

Полето на смъртта 

  Проза » Разкази
942 0 0
11 мин за четене
Есента бавно, но сигурно наближаваше. Златна Добруджа бе по-красива от всякога. Накъдето и да погледнеш, небесата и се сливаха едно в друго като море. Малки бели облачета плуваха по синия фон. Златните жита покриваха нивите от единия край до другия. Селото се беше оживило и всички работиха. Историята се e случила в Добричкото село - Медово. Там природата разкриваше златните си земи, свободния си живот. Птичките пееха радостно, а селяните работиха неуморно. Като че ли можеха да го правят вечно. Навели глави над златните ниви те хвърляха с такава бързина и сръчност сърповете си, че чак учудваше моята персона. В селото имаше няколко млади моми, които с красотата си омайваха всяко момче. Но най-красивата от тях бе Рада. Момата бе наследила морско сините очи на баба си Пена и русите коси на майка си Ганка. Със тези очи тя привличаше всеки, като че ли имаше някаква тайна сила. Майка и беше патриархална жена и искаше да я омъжи за десет години по-възрастния от нея Ангел. Той бе добро момче, но пиеше много. Всяка година през есента береше лозето си и правеше вино, което няколко месеца по-късно свършваше и момъкът обикаляше селото, за да търси алкохол от живущите. Но Ангел не бе за Рада. Момичето имаше мечти, обичаше да чете и да търси приключения. Преди една седмица Рада навърши деветнадесет години и за първи път бе пусната да отиде с родителите си на полето да работи. Тя беше много развълнувана и радостна. Това беше като нейна мечта. С голяма усмивка на следващия горещ ден тя се отправи към края на селото, където житото я очакваше. Рада беше гледала това златно поле всеки ден при всеки изгрев и всяка нощ при всеки залез. И всеки път, когато тя беше тук, покрай нея минаваха двама братя. Това бяха Георги и Иван. Георги бе по-снизходителния от двамата и не обръщаше особено внимание на младата госпожица, покрай която минаваше всеки ден. Но Иван беше душа, която бродеше по света ден след ден в търсене на нови приключения. Той бе едва една година по-голям от Рада и откриваше в нея нещо, което досега не бе виждал в никоя друга. Когато двамата се разминаваха, те оставаха такива погледи след себе си, че цялото село говореше. Но на тях това не им правеше впечатление. Рада откриваше в очите му искра, която до сега не беше виждала в никой, който искаше да се омъжи за нея. А Иван - той просто онемяваше при срещата на погледите им. И един ден той се замисли, че без нея може би живота му ще е просто обикновен ден без слънце в утрото си и без луна в нощта. Още на следващия ден Иван отиде при Рада, в нивата, в която тя работеше. И той и заговори мило и нежно:

- Знаеш ли, хубавице, срещам погледа ти всеки миг и мисля, че няма да мога да живея без тези очи, ако те не са до мен. Аз съм Иван. Исках просто да се запозная с теб, защото открих нещо, което не бях откривал в никое момиче до сега.

- Какво?? - попита смаяна Рада.

- Открих любов.

- Любов?? - смути се момичето. - Но как така. Та ти дори не ме познаваш?

- Не вярваш ли в любовта от пръв поглед.

- Вярвам, разбира се. - отговори още по-смутено Рада.

- Та, прекрасна госпожице, вие не ми споделихте името си...

- Рада. - тихо прошепна момата.

- Рада значи. Чудесно. Аз пак ще дойда при теб. И този път ще искам да си поговорим повече. Можеш ли утре да дойдеш по-рано в ей онази гора на хълма. - попита я той.

- Добре, но... - Рада замлъкна.

- Какво има, прекрасна. Смут ли долавям в устните ти.

- Не! - наперено отговори момичето.

- Добре. Ще те чакам в 8 там.

Рада не пророни нито дума повече. Никой не беше видял срещата им и тя беше спокойна. До края на деня тя мислеше само за Иван. Той бе завзел мислите и. Когато слънцето залязваше родителите и и тя самата взеха багажа си и се отправиха към къщата, в която живееха. Рада мълчеше и изглеждаше доста замислена. Баща и я попита:

- Какво има, Рада? Да не би да се е случило нещо? Не проронваш нито дума. Какво ти има, дъще. Да не си болна??

Не последва отговор.

Със висок и остър тон майка и попита:

- Момиче, не може така. Какво ти е.

- О, извинявай, майко. Бях се замислила. И не ви дочух. Какво казахте. Татко??

- Оо, нищо, скъпа, просто се чудих какво ти има?

- Нищо, татко. Нищо!!

- Така да е, момичето ми.

Баща и беше твърде мил. За него Рада беше всичко. И той никога не беше груб с нея. За разлика от майка и, която беше с по-строг характер. Когато се прибра, трите и по-малки сестри я заобиколиха и запрегръщаха.

- Рада... Рада... - дочуваше се от малките им усти.

Но момичето отново беше замислено и малко смутено. Тя не обърна голямо внимание на кучето, което иначе всеки ден след полето, тя обгръщаше с голямо внимание. Рада днес не излезе на седянка. Тя отиде в задния двор. Сложи едно седло върху любимия си кон. Снежно бял, с дълга и мека грива и със зелени очи като пролетно поле. Тихо, без да я забележат, тя излезе и се отправи към едно място, където често ходеше да размишлява. Остави Вихър да пас е,а тя седна на един камък и погледна към небето. Няколко звезди се бяха появили. След около час небето бе пълно със звезди. Тя лежеше в полето до коня си и ги гледаше тихо и притеснено. Изведнъж тя попита.
- Какво да правя? Как да кажа на майка и татко за Иван? Как ще го приемат те?? Какво ще каже селото.. .

И замлъкна. Нямаше отговор. Мястото бе все тъй пусто както всякога. След няколко минути тя хвана коня си и поиска да се прибере. В двора стоеше майка и.

- Млада госпожице, къде си мислиш, че ходиш в този късен час.

- Но, майко, аз вече не съм дете.

- А знаеш ли, че селото говори.

- И какво от това. - каза Рада. - Нека говори, що за хора са, когато дори не разбират що е светът.

Майка и замълча. Но не след дълго тя се обади.

- Рада, трябва да ти кажа нещо. След 2 седмици е сватбата ти. Ще се омъжиш за Ангел. Той е добро момче. А и има пари.

- Какво? - възмути се Рада. - Защо? Аз не искам. Няма да го направя.

- Тук не е до избор. Така ще е.

- Не!! - проплака момичето и избяга в стаята си.

Баща и я видя. Отиде след нея.

- Рада, момичето ми, какво има? Защо плачеш? Какво ти липсва?

- Татко... Защо? Защо трябва да се омъжвам за онзи надут богаташ Ангел. Аз не го обичам. Не... - през сълзи проговори тя.

- Но, дъще, как може да говориш така. Какво му има. Той не е лошо момче. Пък и както знаеш той те е харесал още от както беше на петнадесет.

Рада заплака още по-силно. Баща и тихо стана и я остави сама със себе си. Вечерта тя се сви до комина, който разделяше нейната стая и стаята на родителите и. Момичето можеше спокойно да чуе какво говориха те.

- Ганке, не мислиш ли, че и е рано на нашата Рада да се жени. Нека си поживее още някоя година. - каза баща и.

- Колъо, ти пак си говорил с нея. Не е малка. Как ще е малка? Колкото по-рано я омъжим, толкова по-бързо тя ще свикне с живота, който е в селото. Твърде е развеяна. Това трябва да спре.

- Но, ти не знаеш какво правим?

- О, аз ли не знам? Как да не знам? Ти я направи такава. Ако не бяха вашите приключения, тя вече щеше да се е задомила. А не още да е мома. Знаеш ли как говорят в селото. Кръстницата Наса е разказала на цяло село какви погледи има между нея и онзи младок Иван.

- Тези жени... Пак не спират да говорят. За теб не е ли важно мнението на дъщеря ти. Малка е. Няма да я женим.

- Малка?? Я се чуй. Другата седмица ще вдигнем сватба. Утре Ангел ще идва за ръката и. Така че се облечи добре и постъпи както трябва. Чуваш ли ме?

Повече не се чу и дума. Рада заплака отново и си легна. На сутринта тя стана много рано, взе нещата за полето и се отправи към нивата им. Остави нещата си в житото и погледна към гората. Без да мисли много, тя побягна натам и не обърна внимание на няколкото съседи около себе си.

- Какво и има на момичето? - говореха жените.

- Полудяла е.

- Влюбена е.

- Няма добро възпитание.

Говориха всички. Рада срещна погледа на Иван в края на гората. Няколко дни те се срещата така. Сутрин и вечер. Но настъпи денят на сватбата и. Селото говореше. И Иван бе разбрал.

- Истина ли е? - попита я той.

Рада замълча.

- Защо не ми каза. Защо трябваше да тая напразни надежди за нас?

Момичето все още мълчеше.

- Знаеш ли, Рада. Аз те обичам. Това за теб нищо ли не значи.

- Иване, аз те обичам. Теб и само теб. Не искам да си помислям какво ще стане с мен и онзи нещастник Ангел. Не искам да се омъжвам, но това решиха родителите ми, не аз.

Сега Иван мълчеше. Той стана и си тръгна. Рада постоя малко сама и след това стана и си отиде в тях.

- Дъще, днес е денят. - каза майка и.

- Не, майко, не искам.

-Тук не избираш ти. Обличай се.

Рада влезе в стаята със нещата. Всички бяха заети и тя забеляза това. Леко и тихо тя се измъкна от прозореца и отиде към полето. Там работеше Иван. Денят беше много горещ. Тя го извика. Макар и обиден, той я последва. Рада вървеше напред и не казваше нищо. Момчето също мълчеше. Накрая те достигнаха края на гората. Тук мястото беше спокойно и тихо. Никой нямаше да ги открие и те можеха да останат тук колкото поискат. Заговориха си тихо. Толкова истински и толкова мило. Рада беше готова да избяга с него. Да отидат някъде, където ще бъдат свободни... и ще се обичат без страх. Те прекараха деня заедно и нощта също. Родителите и не знаеха къде е. Търсиха я под дърво и камък, защото тя трябваше да се омъжи в този ден... този горещ ден. Но не я откриха. В селото се разнесе мълвата, че тя е с Иван в гората. И на сутринта няколко човека ги откриха. Хванаха Рада и я отведоха. А Иван нямаше какво да стори, защото това бяха собствените и родители. Те я заведоха в къщи и и казаха да се облича, защото до един час тя вече ще е задомена жена, а не свободна птица, каквато беше до този миг. Майка и беше много ядосана, стоеше и я пазеше да не избяга. Рада с много сълзи на очите си облече бялата рокля, която и бе ушита от майка и. И всичко започна. Ангел дойде. С него бяха родителите му и приятелите му, които бяха също толкова ужасни, колкото и самия той. Но Рада не можеше повече така. Тя взе нещо от къщата и побягна. Странно, но никой не я видя. И тя отиде в полето. Иван, привел глава, над своята мъка със сълзи на очите си късаше житото с такава болка, която не бе изпитвал никога. Тя му извика.

- Иване... Иване...

- Рада. Прекрасна моя. Какво правиш тук? Вашите пак ще ти се карат? Рада, съдбата ни е такава. Ти просто трябва да се омъжиш за онзи негодник, а аз... Аз просто ще скитам сам до края на дните си.

- Иване, аз не мога така. Моят живот си ти!

Тя го целуна пред всички. Това видяха и родителите и и Ангел. След това тя извади нещо от роклята си.

- Нож? - затревожи се Иван. - Рада??

- Аз те обичам... Помни го, моля те.

Това бяха последните и думи. Тя прониза сърцето си. Кръв обагри меките и устни. Бялата и рокля започна да става червена. Тя остана с отворени очи... синият им цвят пронизваше Иван. Той не устоя. Грабна ножа и го заби в своето сърце. Трупът му падна до тялото на любимата му. Двамата гледаха нейде в небето. Никой не можеше да повярва. Всичко стана толкова бързо. Родителите им стояха отстрани и просто гледаха. Не знаеха какво да направят..

- Рада?? - извика баща и. - Рада... мила моя... Какво стори, дъще. Сляп ли бях, за да постъпя така. Дъщеричката ми. Живота ми. Не!! - проплакваше баща и.

Всички стояха, слънцето гореше лицата им, но никой не проронваше и дума. В небето се дочуваше само плача на бащата. На следващия ден полето беше празно. Там нямаше никой... Никой.

Селото беше събрано на едно... На погребението на Рада и Иван. Сълзи се дочуваха в ехото. Никой не казваше дори дума. Никой не споменаваше име..или причина. Всички мълчаха. Птиците пееха тъжна песен, а времето беше също толкова горещо, колкото и миналия ден. Селото бе потънало в скръб. Погребаха Рада и Иван в един гроб... макар и да не бяха женени. За да могат поне в отвъдния си живот да са заедно. И върху тях поставиха една кърваво червена роза и това бе всичко. И селото бе все така глухо.

© Грациела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??