Покритата с жълтеникави бурени и умиращи храсти равнина бе затисната от жега, каквато от дълго време не бе имало. Температурите вероятно гонеха четирийсет и пет градуса, а маранята не позволяваше да се вижда на повече от сто метра. Огненият диск на слънцето трептеше, разтрисан сякаш от мъчителни конвулсии. Викс бе полегнал под една брезентова тента и си мечтаеше за вода. За студена, чиста вода, която да пие, докато коремът му не се издуе като балон. Беше погълнал дневната си дажба от един литър и сега страдаше, както повечето хора от общността. Той по принцип изразходваше повече енергия от събратята си и затова имаше нужда от повече вода и храна, но бе сметнал, че не е редно да иска увеличаване на дажбата си. Щеше да търпи, все пак той бе най-силният и най-издръжливият. Според приетия график след пет часа щеше да получи вода, чакаше този момент с огромно нетърпение.

Докато забърсваше потното си чело, погледът му се стрелна наляво. Едно момченце на около три-четири години се търкаляше в прахта, кикотейки се идиотки. Присви очи, за да компенсира лекото си късогледство. Беше едно от десетината момченцата, на които вероятно бе баща. Името му обаче в момента му убягваше. Но това не бе важно, важното бе, че прахта бе изключително отровна и че поглъщането ѝ водеше до редица заболявания. Детето със сигурност бе получило наставления, но децата са си деца – понякога не слушат.

Викс му кресна да престане, но то напук започна да мята прах над главата си. „Няма да си късам нервите за глупости – каза си младият мъж. – Който е решил да мре, нека мре. Не мога да се грижа за всички и всичко.”

Малко по-късно се появи майка му. Допреди няколко години тя бе красива и в сравнително добро здраве, но явно организмът й не бе особено силен, защото бе грохнала под натиска на върлуващите вирусни щамове, радиацията и десетките видове вредни химикали. Сега бе прегърбена като старица и ходеше с патерици, защото левият й крак бе изсъхнал и се влачеше безжизнено в прахта, оставяйки криволичеща диря след себе си. Лицето й бе като маска, неспособно да предаде каквато и да е емоция, а косата й висеше на мазни кичури покрай раменете. Детето, виждайки, че майка му се приближава, се стресна и преустанови пагубното си занимание.

– Тръгвай с мен! – изфъфли жената и момчето веднага я последва. В този момент тя видя Викс и му махна, после направи гримаса, която може би трябваше да представлява усмивка. В устата й бяха останали едва няколко зъба. Викс отговори на поздрава й, но не благоволи да се надигне. Трябваше да пести силите си. Стана му мъчно обаче. В един по-нормален свят вероятно щеше да създаде семейство с нея, или с някоя от другите си временни партньорки, но сегашното битие… бе същинско мъчение.

Викс бе водач на група от стотина човека, повечето от които бяха много болни или умиращи. Почти всяка седмица изгаряха трупове на клада. Бяха го избрали за старейшина не за друго, а защото имаше добри гени, които му позволяваха успешно да се справя с болестите. Засега. Да, имаше проблеми със стомаха и гърба, но това бе нищо в сравнение с бедите, връхлитащи другите.

• здрач и Викс нарами пушката си 22-ри калибър. Време бе да отиде на лов. Към основната диета от корени и семена бе нужно да се добавя и месо. Хората разчитаха на неговите ловни умения, и с право – всеки ден успяваше да удари поне четири – пет гризача. Всъщност освен гризачи, влечуги, птици, друга плячка нямаше. Едрите бозайници бяха измрели още преди десет години.

Късметът и този път го споходи. Върна се с торба, в която имаше шест плъха и една змия. Предаде всичко на готвачките и се запъти към склада, където се съхраняваше водата, за да получи дажбата си. Бе се зарекъл да пие на малки глътки и да не поглъща всичко наведнъж, но когато канчето му бе напълнено, започна да лочи като камила, докато не се показа дъното.

Вечерта събра подопечните си в гимнастическия салон на едно рушащо се училище и дръпна кратка реч:

– Трябва да изкопаем нов кладенец. Този вече не може да задоволява нуждите ни. На лов ще ходя само аз, другите здрави мъже ще копаят. Жените трябва да се постараят да намират повече ядливи корени. Тези, които са на легло повече от месец, ще бъдат… приспивани – не можем да си позволим да храним и поим умиращи. Възражения?

Хората го гледаха мрачно и мълчаха. Само неколцина понечиха да възразят, но, смразени от погледа на Викс, се отказаха. После се разотидоха, без никой да ги подканя. Нямаше какво повече да се уточнява.

Нощната прохлада подобри настроението на Викс. Той навести болните и се опита да им даде кураж. Но в очите на повечето от тях се четеше безнадеждност. Рядко се случваше някой да се възстанови. Едни умираха от радиацията, други от непрестанно мутиращите вируси, трети от отровните химикали. Войната бе отнела седем милиарда човешки живота и бе обрекла малцината оцелели на мъчително съществувание.

Викс се качи на покрива на училището и включи очукания си лаптоп. Изпълняваше този ритуал всеки божи ден. Единствено заради надеждата, че ще дойде помощ. В пощенската кутия имаше писмо. За пръв път от три години получаваше писмо. При вида на примигващия жълт плик сърцето му заблъска бясно. С трепереща ръка побутна мишката и кликна два пъти. Съобщението бе съвсем кратко: „Транспортен кораб „Рейвън” пристига до седмица. Носи провизии и лекарства. Моля, пригответе доклад за нуждите на населението.”

Викс скочи на крака. Лицето му сияеше. Предният път помощта бе спасила десетки човешки животи и бе осигурила нормално съществувание за почти половин година. Отиде при хората и им предаде добрата новина. Радостни викове огласиха прашната равнина. Обнадеждени, неколцина от лежащоболните дори успяха да се надигнат.

На следващия ден във въздуха витаеше трепетно вълнение. По измъчените лица проблясваха мимолетни усмивки, а жегата не изглеждаше чак толкова смазваща. Незнайно откъде тръгна слух, че е възможно да бъде уредена евакуация. Викс бързо-бързо охлади ентусиазма на хората си като им изложи само един аргумент. Каза:

– Нима си мислите, че онези ще приберат при себе си живи трупове, които бъкат от какви ли не вируси!

Никой не възрази срещу това, но плахата надежда продължаваше да тлее. До пристигането на кораба не умря никой, което си бе същинско чудо. Даже се родиха близнаци.

Корабът се появи точно след една седмица. Викс го видя пръв с помощта на бинокъла си. „Рейвън” бе грозна черна машина с очукан и одран от космически боклук корпус. Кръжеше на пет километра височина, сякаш оглеждаше земната повърхност. Викс отпрати нахалниците, които настояваха да присъстват на осъществяването на контакта.

– Не ми се месете в работата – сопна им се той, като попипа дръжката на револвера си.

Изтича на покрива на училището, включи лаптопа и настрои комуникационния софтуер. На екрана се появи женско лице.

– Аз съм лейтенант Мейси Кроу, капитан на транспортен кораб „Рейвън”. Вие кой сте?

– Казвам се Викс. Лидер на група от … чакайте да помисля…113 човека.

– Приятно ми е. – Жената бе руса, със зелени, твърде раздалечени очи и волева челюст, която определено накърняваше женствеността й. Но имаше специфичен чар, дължащ се може би на ведрото й излъчване. – Викс, предлагам да минем на „ти”.

– Нищо против нямам, лейтенант.

– Викс… това собственото ти име ли е или фамилията.

– Нямам фамилия, Всички ми викат Викс.

– Ясно. Наричай ме Мейси. Приготви ли доклада?

– Току-що го изпратих.

– Чудесно. По-късно ще го прегледам.

– Кога ще ни пратите помощта, здраво сме закъсали.

– Много бързаш, Викс. Има си процедури.

– Какви са те?

– Първо ще ви спусна с парашут медицинска капсула.

– Да, сещам се. Ще влезем един по един в нея и скенерите вътре ще определят здравословното ни състояние.

– Точно така. За да знам колко и какви лекарства да ви пратя. И кръв и урина ще дадете, разбира се.

– Немалка част от хората ми са на легло, други едва кретат с патерици. Много сме зле, Мейси. Вирусите и химикалите поразяват нервната ни система.

– Съжалявам, Викс, надявам се да успея да помогна.

– Много се зарадвахме, когато получихме съобщението ти.

Мейси Кроу се усмихна и за секунда заприлича на красавица. Викс също се усмихна, обаче плахо, защото не искаше да стане ясно, че му липсват пет-шест зъба.

– Е, след малко пускам капсулата.

– Защо не кацнеш? – подметна небрежно Викс.

– Оценявам чувството ти за хумор, Викс, но много добре знаеш, че разпоредбите не позволяват да се приближавам на по-малко от пет километра от повърхността. Ти май искаш да ми лепнеш нещо, а?

– О, не, твоето здраве е важно за мен – каза Викс и се изкиска.

– Вече спуснах десетина капсули на други места. След като пусна вашата, ще продължа на юг. След няколко дена ще се върна, за да изпратя провизиите и лекарствата.

– Ще се радвам да те видя отново. Имаш прекрасни очи. Красива си.

– Ей, свалячо, да не мислиш, че не знам, че челюстта ми е като на Супермен.

– Не, се подценявай, Мейси. Има и нещо друго, заради мутациите тук вече не се раждат деца с руси коси и светли очи.

– О, не знаех. Караш ме да се чувствам горда, че съм блондинка.

– Както и да е, ти ще си останеш за мен един блян, както ще остане блян Новата Земя. Моля те, разкажи ми за нея!

Мейси си прокашля, после заговори:

– Планетата е малка, с размери горе-долу колкото Луната. На три години път оттук е. Тревата е синя. Изобщо всички растителни и животински видове са различни. Гравитацията е по-слаба, можем да се придвижваме на подскоци от по 5–6 метра. Въздухът е чист, наситен с много кислород. Населението вече е 10 милиона. Хубаво е, по принцип. Но вече избухнаха първите войни. Жаждата за власт и богатства все още трови човечеството. Подозирам, че не след дълго ще ни сполети същата съдба като тази на Старата Земя.

– Съжалявам да чуя това.

• Нещо в гените ни е сбъркано.

– Може би. Имаш ли семейство?

– Не. Ти?

– Точно семейство не, трийсетина деца имам, но повечето умряха.

– О, съжалявам.

– Значи три години си пътувала до Земята!

– Да, в компанията на десетина малоумни робота, които дори не могат да говорят. Чудовищна скука.

– Не, се оплаквай, Мейси. Имаш късмета да си потомка на елита, който преди петдесет години си уреди бягство от Земята. Нашите дни минават в тежка битка за оцеляване. Няма да сбъркам, ако кажа, че гинем като мухи.

– Знам. В Северна Америка са останали едва 33 групи, с обща численост не повече от 10 000 човека.

– Нямах представа. Съседите ни живеят край Ню Йорк, на трийсетина километра оттук. Понякога ги засичам по време на лов. Колко провизии горе-долу ще ни пратиш?

– Няколко тона.

– Няколко тона! Та това е нищо! Корабът ти не е малък!

– Превозвам 100 седемдесеттонни роботизирани станции, които тези дни ще спусна в различни части на света. Те заемат много място. Ще отчитат автоматично радиацията, замърсяването и куп други неща.

Викс се намръщи, но не каза нищо.

– Спускам медицинската капсула. Ще пратя и файл за инструктаж. Чао, Викс.

– Ще те чакам, красавице.

– След няколко дена, свалячо.

Няколко часа по-късно хората започнаха да си правят изследвания в капсулата. Тези, които не можеха да ходят, биваха пренасяни на носилки.

На Викс му бе криво, че помощта ще е в малки размери. Той се свърза с един от сървърите, базиран на сателит. От него обикновено черпеше информацията, нужна за оцеляването на общността – кои растения са ядливи, къде замърсяването е по-малко, как се лекуват различните болести. Намери информация за корабите от типа на „Рейвън” и я проучи внимателно. Наистина можеха да носят едва 8 000 тона.

„Рейвън” се появи отново след пет дена. Лейтенант Мейси Кроу не изглеждаше в добро настроение.

– Викс, твоите хора са умерено зле. Някои общности са в изключително тежко положение. Между другото ти си почти здрав, което ми се вижда направо невероятно. На колко години си?

– На трийсет и пет.

– Знаеш ли, че малцина доживяват трийсет.

– Известно ми е. Организмът ми е специален, незнайно защо.

– Интересен екземпляр си ти, Викс.

– И аз те харесвам, принцесо.

– Аз не съм казала, че те харесвам.

– Е, аз съм искрен, тежкият живот ме е научил на искреност.

Мейси сбърчи вежди. Каза:

– Направих график, базиран на броя ви и здравословното ви състояние. Ще получите един тон лекарства, три тона храни и два тона оборудване и оръжие.

Викс направи крива физиономия.

– Не си доволен, виждам.

– Как да съм доволен, като това по никакъв начин няма да ни реши проблемите. Храната ще стигне едва за два месеца. Дано поне лекарствата помогнат.

– Пратила съм файлове с рецепти за всеки отделен човек.

– Хубаво.

– След малко ще спусна с парашут пратката.

– Мейси, искам да ме изслушаш много внимателно. Имам предложение.

– Казвай, Викс.

– Качи ме на кораба и ме закарай на Новата Земя!

– Викс, много добре знаеш, че това е невъзможно. Просто нямам право…

– Мейси, аз съм почти здрав, а и на кораба има помещение за карантина, където би могло да бъда изчистен от вирусите.

– Откъде знаеш?

– От сървър, качен на сателит.

Мейси Кроу се намръщи, зелените й очи сякаш хвърляха искри.

– Значи си готов да предадеш хората си!

– Предостатъчно направих за тях, да не говорим, че след като учените проучат организма ми, ще стане ясно как може да се помогне на живеещите тук. Смятам да се върна след години и да избавя населението на Земята.

– Ще ме дадат под съд, ако…

– Не разбираш ли, Мейси, аз мога да послужа като оправдание. Просто с изследователски цели си решила да прибереш човека, издържащ на отровите, това е. Никой няма да те обвини.

– Викс…

– И няма да бъдеш сама на връщане, Мейси. Ще бъдеш с човек, който здраво е хлътнал по теб. Тукашните жени са развалини, мила. Не мога да си представя, че никога повече няма да те видя. Не разбивай сърцето ми, Мейси. И се усмихни, искам да зърна усмивката ти. Знаеш ли, записах предишния ни разговор и го гледах десетки пъти!

– Викс…

– Усмихни се, лейтенант Мейси Кроу!

Тя се усмихна, макар и нервно.

– Просто ще вляза в медицинската капсула и ти ще ме качиш на кораба. След карантинния период ще съм твой.

– Викс, не знам… не че не искам…

– Господи… връзката се скапва! – Образът на лейтенанта се размаза и затрептя.

– Какво става, Викс?

– Не знам… магнитна …буря…може би.

– Ама как…

– Слез по…

– Какво?

– Слез по-ниско!

Мейси започна да снишава кораба. Трепереше от вълнение. Вече се бе навила. Вярваше, че този човек е специален и би могъл да я избави от безграничната самота и да я дари с така мечтаното щастие.

– По-добре ли е?

– Не… лоша… връзка.

„Рейвън” се спусна на един километър от повърхността.

Викс заряза лаптопа и се спусна към другия край на покрива, където, под брезент, бе скрито зенитно оръдие. Дръпна брезента и се настани на седалката. Стисна здраво дръжките и вкара снаряд в цевта. Прицели се.

Снарядите заизбухваха в долната част на кораба, където бе хидравликата на товарния отсек. Огромният люк се отвори като човка на птица и от него започнаха да изпадат контейнери. Стотици тонове провизии и лекарства полетяха към земята. Мейси Кроу надаваше гневни викове и блъскаше по сензорните екрани, опитвайки се да вдигне кораба на безопасна височина и да затвори люка.

Викс престана да стреля. „Рейвън” се издигна . Хората хукнаха да проверят какво съдържат разбилите се при падането контейнери. Мейси плачеше от гняв, Викс – от щастие.

– Мръсник, долен лъжец! – изкрещя Мейси, когато видя, че Викс се е върнал при компютъра.

– Съжалявам, мила, но съм готов на всичко, дори и на подлост, за да спася любимите си хора.

– Няма да те взема с мен!

– Аз и не искам да ме вземаш.

– Мразя те, Викс!

– Разбирам те напълно. Но се надявам някога да ми простиш. Между другото наистина имаш прекрасни очи. Може би съдбата ще ни събере някога.

– Майната ти, Викс! Ти прецака другите общности, обрече ги на смърт!

– Тук на Земята всеки се оправя както може. Няма място за сантименталности.

– Да гориш в ада дано!

– Аз вече съм в ада, принцесо. Нищо не може да ме уплаши.

След час роботите успяха да затворят повредения люк и лейтенант Мейси Кроу потегли. Чакаше я дълъг, много дълъг път в самота до Новата Земя.