Портретът

(Продължение)

          Беше пролет. Слънцето преваляше към залез. Бай Саво приготвяше масата за вечеря, усмихвайки се леко под мустак.

- Асене! – гласът му се разнесе из къщата – Асене, ела тук, момче!

Асен се показа от към обора, където до преди миг слагаше храна в яслите на воловете. Сивчо и Дух се запътиха натам, привлечени от миризмата на прясно окосена трева.

-   Хайде, идвай да ядем, че се съмна, докато те чакам.

Двамата седнаха на малката маса близо до прозореца и започнаха да ядат. Вечерята, както винаги, беше скромна, но стигаше и засищаше стомасите им.

- Утре бай Михаил, селският лекар, дето живее в края на нашата улица, ще ходи до града. Ти сам не си ходил, затова ще идеш с него. Аз не мога да отида – знаеш колко много работа имаме.

Очите на момчето грейнаха. Най-сетне щеше да пообиколи малко и да види нещо по-различно от живота в селото.

- Ще купиш пилета и малко зърно за тях – продължи бай Саво. Сега яричките са млади и все още се продават евтино, но като пораснат още малко ще бъде другояче. Ще ти дам пари да купиш пет ярички и едно петле. Яйцата взеха да стават скъпи, а сега, като сме вече двама, ще е по-добре яденето да ни е малко по-богато, ако ще и само с по едно яйце.

Бай Саво го погледна и се усмихна – момчето му беше щастливо, щастлив бе и той.

-2-

Асен и Михаил превалиха хълма. Градът блесна пред тях като звезда в нощно небе. Бе така красив в очите на Асен, че му се искаше да заплаче. Слънцето огряваше градските къщи и ги къпеше в светлина. Те бяха нанизани като огърлица от разноцветни мъниста на шията на млада мома и сякаш чакаха да се случи нещо ново.

Бай Михаил погледна момчето, усмихна се и му заприказва с благ глас:

-   Момко, аз трябва да купя много лекарства, а и да се видя с градските лекари.  На теб ще ти е скучно с мен. Като те гледам така, ще искаш да разгледаш града. Ще те оставя близо до пазара, а вечерта, когато слънцето тръгне да преваля, отиди и седни в кафе “България”, аз ще дойда да те взема от там.

*

Асен слезе на пазара. Имаше толкова много стока и добитък, че очите му светнаха като светулки. Яричките му се виждаха коя от коя по-хубави и така мило писукаха, че сърцето му се пълнеше с мъка – все едно, че го молеха да ги купи всичките. Той се спря пред една дървена касета. В нея имаше пет ярички и едно петле - точно толкова, колкото баща му искаше.

- Саво много ще се зарадва – каза на себе си той. - Човече, ще ти купя пилетата. Колко искаш за тях?

- Момче, Саво ли каза?

- Да.

- От кое село си?

-  Ей тука,  по тоя хълм – посочи той с пръст – все направо и на кръстопътя в дясно.

- Значи ти си момчето му, а? Ехе, хубаво и здраво момче си. Радвам се за него. След това нещастие, дето му се случи, ти си му като Божий дар. Щом са за него, ще ти сваля от цената. Той взе клетката и му я подаде.

- Храна за тях трябва ли ти?

- Да.

- Имаш късмет. Останало ми е едно чувалче.

*

Асен мъкнеше чувала и клетката с птиците. Обикаляше и разглеждаше магазините цял обяд. Накрая седна и се нахрани на едно каменно мостче, което свързваше двете части на града. Водата бе тиха и хубава като мома – като неговата Ралица. Момчето се оклюма и натъжи при мисълта за нея.

Мина четвърт час и той стана. Тръгна отново из улиците – вече си бе отпочинал и вървеше бодро. Често се спираше да гледа витрините на магазините и дюкяните, хората седящи по кафенетата, чуваше гръмкия им смях и в ума му се въртяха неспирно мисли за живота им на село, и за този, който виждаше тук в града. Изведнъж погледът му се спря на една витрина. Какви хубави накити имаше там - най-хубавите, които някога бе виждал. А как щяха да приличат на неговата Ралица… Сърцето му заби бързо. Приближи се,  остави чувала и пилетата на земята и се загледа във витрината. Накитите бяха кой от кой по-хубави, блестяха примамливо и го подканяха да протегне ръка към тях, и да ги вземе. Душата му се сви и очите му се насълзиха. Наведе поглед към земята и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Само да имаше пари да й купи поне един от тях! Толкова много я обичаше, че и душата си би дал тя да стане негова жена.

            Пилетата се разписукаха и лек ветрец го погали по врата. Той се сепна и се огледа. Странно, златарският дюкян бе три стъпки по-навътре от другите дюкяни. Вдигна очи и отново погледна витрината. На нея се бе появил образ на млад мъж, не по-голям от тридесет и две години, с елегантен черен костюм.

- Хубави са, нали? - мъжът посочи с бастуна си към витрината. Гласът му бе дълбок и странен.

- Да. Прекрасни са като моята Ралица  - въздъхна Асен.

- Момичето, за което ще се ожениш? - попита пак младежът с елегантния костюм.

- Не. Няма да се оженя за нея.

- Защо? - попита с престорено любопитство той. - Нима не искаш точно това? Нима не искаш да бъдеш щастлив с нея, всички да те уважават и почитат? Нима не искаш да бъдеш някой?!

Асен се обърна и го погледна. Беше учуден и изплашен, че този, съвсем непознат за него мъж, знаеше съкровените мисли на душата му.

- Как мога да постигна това?! Аз съм просто едно обикновено селско момче!

- Има начини, младежо, има начини за всичко. Може да го постигнеш, а аз мога да ти помогна за това.

- И защо би го направил? Какво ще спечелиш от мен? Какво мога да ти дам аз, при положение, че нямам нищо, абсолютно нищо?

- Има. Има едно нещо, за което бихме могли да се спазарим.

- И какво е то?

- Душата ти - каза младежът и го погледна пронизващо.

Асен трепна.

- Душата ми ли, че за какво ти е тя? Тя не е моя, за да мога да ти я дам, пък и вече ми е писано къде ще отида.

- Тогава нищо не ти пречи да опиташ, нали? Подпиши тук и ще се учудиш колко лесно и непринудено ще тръгнат нещата - той извади лист и му го подаде. - Ще имаш всичко.

- Какво ще рече това "непринудено"?

- Непринудено ще рече, като река. Няма да имаш пречки и всичко ще изглежда, сякаш става от само себе си. Всички ще те обичат и уважават, ще имаш всичко, включително и твоето момиче.

- Къде да подпиша? - попита Асен.

- Ето тук - той му посочи с пръст малко бяло място в края на листа.

- Но аз нямам с какво!

- Нищо, просто се убоди с тази игла и остави капка кръв на листа.

*

След това мъжът заведе Асен в едно ателие, намиращо се в края на една тиха уличка. Когато влязоха вътре, от дъното му се показа побелял, нисък човек. Асен имаше чувството, че той гледа през него. Дребният човечец му посочи един стол и след като Асен се настани удобно на него, започна да го рисува. След няколко часа портретът бе готов. Асен взе една връзка от близката до него маса и привърза портрета към дъното на кокошия кафез. Платното бе нагоре и не можеше да се изцапа или скъса, а плътният слой слама в касетата не позволяваше то да бъде изцапано от птиците.

            Когато излязоха отново на улицата, Асен се обърна към младия момък до него.

- Този човек ми се стори много странен - имах чувството, че гледа през мен.

- Така е. Той е сляп.

*

Асен вървеше забързано по улицата към кафе “България” – беше закъснял. Надяваше се докторът да не го разпитва защо се е забавил толкова много. Често се спираше и питаше хората по улиците къде се намира кафето. Те го упътваха и го гледаха сякаш някак странно, но той нямаше време да мисли за това. Мислите му трескаво нахлуваха една през друга в ума му. Все още се чудеше беше ли взел правилното решение. Какво ще стане сега? Къде ще скрие портретът? Какво да каже, ако Саво го пита какво е това...?

По пътя той мина покрай едно обущарско ателие. От него излезе елегантен възрастен мъж с шапка в ръка.  Асен вече се беше объркал накъде да върви и се приближи към него.

- Извинете господине, накъде да вървя за кафе “България”? - Асен остави товара си на земята, за да почине малко.

Възрастният човек го огледа от главата до петите много внимателно.

- Надолу по улицата и на втората пресечка в ляво.

Асен понечи да продължи по пътя си.

- Чакай, младежо!  Не си тукашен, нали?

-  Не – отговори момчето тихо.

Старият мъж го огледа още веднъж.

 – Ръцете ти са… къде работиш?

- На село при баща ми - на полето.

- Ти си младо момче, това не е работа за теб. Имам нужда от помощник. Синът ми не го бива много, а работата ми се увеличи доста. След време, ако се научиш, от тебе може да излезе чудесен майстор. Като те гледам така, изглеждаш сериозно и работливо момче. Предлагам ти да работиш за мен, ако те пусне баща ти, разбира се. Виж, прибери се и го попитай. Ще ме намериш или тука, или във фабриката за обувки в края на града. Ще те чакам.

Мъжът сложи шапката на главата си и се качи в една кола. Асен продължи да гледа, докато тя не се изгуби от погледа му. Едва сега започна да осъзнава какво се бе случило. Плесна се с ръка по челото, извика от радост, грабна чувала и кафеза и се затича надолу по улицата към кафето.

-3-

Минаха две години. Асен вече беше станал майстор и заместник на стария обущар. Една сутрин му съобщиха, че той е починал и е оставил на него всичко, заедно с едно писмо.

“Мило, момче. Ти ми беше като сина, за който винаги съм мечтал. Оставям на теб цялата фабрика и ателиетата, които имам. Знам, че благодарение на теб бизнесът ми ще се разрасне много повече от преди. Оставям ти също и половината си пари, това прави близо половин милион. Другата половина и къщата ми оставям на сина си. Ти знаеш той какъв е нехранимайко и лентяй, затова не мога да му поверя бизнеса си и да изхвърля всичко, което съм придобил с толкова труд, на вятъра. Бъди честен, все така мил и обичлив. Когато четеш това писмо сигурно вече ще си разбрал, че съм мъртъв. Не тъжи за мен. Сега съм на по-добро място.”

                                                                                              С обич, Коля Стефанов

~~*~~

(следва продължение)