Търсиш я отново там, където я изгуби миналия път. Пристъпваш бавно през мрака, разперил ръце, сякаш почти можеш да усетиш лепкавата тъма, полепваща по пръстите ти. Нощта се увива около тялото ти като гъста мъгла. Тежкият оловен въздух те задушава. Тишината никога не е била толкова плашеща. Чуваш само собствените си стъпки, отекващи в нищото и все по-напиращия в главата ти пулс.

Искам да се събудя! - мислиш си, макар да знаеш, че това е единственото място, където можеш да я видиш отново.

- Кай-кун, буден ли си? - чу се гласът на госпожа Мицуко зад вратата на стаята.

Кай бавно отвори очи и пропълзяващата през щорите слънчева светлина го заслепи. Отклони поглед към часовника срещу себе си, за да се увери, че вече е буден, но очите му се затрудняваха, затова отметна завивката и се изправи.

 На станция Акасака мотрисата тъкмо бе пристигнала и сините кецове на Юки забързано прескочиха жълтата линия. Щом пристъпи във вагона, небрежно се наведе, за да завърже искрящо розовите си връзки на бели звездички, а вратите се затвориха буквално на косъм от русо-лилавите ù коси. Беше необичайно празно за това време на деня и тя се настани на първото място пред погледа ù. Нахлузи големи розови слушалки и остави телефона в скута си, върху разноцветния, спускащ се почти до коленете ù суичър. Влакът потегли.

 Следваща спирка: Аясе. - обяви любезен женски глас по високоговорителя и Кай се събуди. Отново беше проспал спирката си и сега щеше да се наложи да хваща друг влак. Погледът му се беше вторачил в зелените надписи “LOL”, които сякаш му се присмиваха, изтипосани върху белите чорапи на момичето срещу него. Плахо прокара поглед по коленете й, изкачвайки се бавно няколко етажа до кремаво розовите и устни, когато лешниковите й очи го погледнаха със смразяващо пренебрежение.

Убиха ме с поглед. - помисли си Кай, отклонявайки очи към пода. За миг в полезрението му отново попаднаха белите й чорапи и той побърза да сведе още повече глава.

 Следваща спирка: Аясе. - обяви любезен женски глас по високоговорителя и Юки се стресна. Беше проспала спирката си и сега щеше да се наложи да хваща друг влак. Спусна слушалките на врата си и понечи да се изправи, когато забеляза вторачения поглед на натрапника срещу нея.

 Влакът спря. Кай беше навел срамежливо глава към пода, решен да изчака до последната спирка. Броеше на ум времето, за което мотрисата изчаква на станцията, когато непознатото момиче, съвсем нахално седна до него.

- Какво правиш? - запита го зачудена Юки, вперила поглед в наведената му почти до коленете глава.

Кай плахо отмести очи към нея и рязко се изправи назад. Погледите им се срещнаха отново, но този път видя в очите ù напиращи сълзи, макар устните ù да изписваха приятна усмивка.

- Нали знаеш, че не може да ме харесваш? - продължи тя, гледайки го право в очите. Кай се смути. Някакво непознато момиче стоеше до него и си мислеше, че я харесва. Що за надуто самочувствие, помисли си.

- Нали знаеш, че не съм истинска? - шептеше му Юки, а сълзите започнаха да парят по бузите ù.

Кай я гледаше с недоумение и не знаеше какво да стори.

- Погледни ме! - рече му тя със сподавен от сълзи глас. - Аз съм илюзия. Съществувам само в съзнанието ти. Не можеш да ме обичаш! Не можеш да обичаш един сън! Ти си ме измисли, Кай. А щом се събудиш, дори няма да ме помниш. Ще забравиш за момичето, което срещна в метрото на своите сънища.

 Последна спирка: Кита-аясе! - обяви гласът по високоговорителя. Влакът спря и вратите се отвориха. Кай стоеше безмълвен, вперил поглед в момичето до себе си. Хиляди мисли бушуваха из главата му и в съзнанието му се разрази буря. Момичето се изправи и бавно закрачи към изхода. Спря се пред вратите и за секунда се обърна, поглеждайки отново към него. Очите ù сякаш му казваха, че се виждат за последен път. Тя излезе от влака и Кай я изгуби от погледа си. Навън сякаш мъгла беше се спуснала около станцията и нищо не се виждаше. Той все така стоеше на мястото си, като че не бързаше заникъде.

 Изправяш се, с поглед, вперен в нищото. Краката ти сякаш не искат да ти се подчиняват и с трепереща походка пристъпваш бавно напред. Ако това е сън, има ли от какво да се страхуваш? Понякога сънищата могат да бъдат по-страшни от реалността. Но ти не се страхуваш нито от мрака, нито от гъстата мъгла. Страхуваш се от неизвестното. Страхуваш се не от това, което търсиш зад мрака, а от това, което ще видиш, когато мъглата се вдигне и отвориш очи. Страхуваш се, че когато се събудиш, може никога повече да не я срещнеш. Сънищата ти се струват по истински от реалността. И ако реалността е там, където се чувстваш най-жив, защо това да не е твоята реалност? Защо да не можем да живеем в сънищата си, ако живота ни се е превърнал в кошмар?

- Кай-кун, буден ли си? - чу се гласът на госпожа Мицуко зад вратата на стаята. Кай бавно отвори очи и пропълзяващата през щорите слънчева светлина го заслепи. Отклони поглед към часовника срещу себе си, за да се увери, че вече е буден, но очите му се затрудняваха, затова отметна завивката и се изправи.

- Кай-кун! - продължаваше госпожа Мицуко, почуквайки по вратата. - Побързай, за да не закъснееш! Портиерът се обади, че пред входа те чака онова момиче, за да ходите заедно на училище. Не я бях виждала скоро и помислих, че сте се скарали.

 Скарахме се. - мислиш си, докато се оглеждаш из стаята, опитвайки да се увериш, че вече не сънуваш. Но как можеш да си сигурен, че тя ще те обича истински, или отново ще трябва да живееш в един кошмар, по страшен от сънищата ти? Защо когато сънуваш, се страхуваш, че отвориш ли очи нея няма да я има, а когато си буден, се страхуваш да я погледнеш в очите? И как да не заспиш, когато си уморен да живееш в лъжи? Как да ù обясниш, че си по-щастлив с нея в сънищата ти, от колкото тук? Как да ù обясниш, че това тук е просто един сън и ти не си истински? Как да й покажеш, че трябва да погледне отвъд очите си? И как да ù обясниш, че си влюбен в една мечта, която не е това, което очите ти виждат, а това, което сърцето ти иска?