Станах рано, облякох се по градски, нахлупих си феса и тръгнах по Хаджигеоргиевата улица, защото беше по-пряко. Денят беше необичайно мрачен. Черни облаци бяха надвиснали над София, въпреки че беше февруарий месец. Градът беше тих - в тези размирни дни никой не смееше да излезе навън. Ако днес оттук бе минал някой чужденец, би си помислил, че се намира в пустиня и само малките къщурки, от които се издигаше дим, биха усъмнили това негово впечатление. Наистина София в този ден приличаше на една снежна, безлюдна пустиня. Само тук-таме гарваните пронизваха въздуха със зловещото си грачене, а тези неприятни, грозни викове във вид на ехо се простираха по четирите краища на селището, за да оповестят какво предстоеше да се случи. Даже дърветата бяха свели клоните си по-ниско от обичайното, само зловещ вятър се провираше между листата им и свистеше злобно. Злобно, да злобно към тези, които си мълчаха и седяха в хралупите си, гледайки бездушно в пространството, очаквайки с нетърпение сеира, с който щяха да разнообразят и тъй скучните си и безсмислени сутрини.

И аз бях един от тези… Но как можеш да оспориш решението на една толкова велика и могъща империя, каквато в това време беше Отоманската. Нямаше как да освободим Апостола или може би просто страхът, който бе обзел душите, ни беше толкова голям, че заглушаваше всякакво желание за действие. Единственото нещо, което като съвестен християнин и приятел на Дякона можех да направя, беше да отида и да му кажа едно последно „Сбогом!”.  Да, той ми беше приятел, той беше приятел на всички, които бяха готови да направят нещо за майка България. Той сееше слово, което досега не бяхме чували, и дори аз, един обикновен гражданин, когато го слушах да говори, бях готов да завладея Цариград само със стотина души. Но след като го заловиха, цялото това желание се изпари, както парата, която се изпарява от кипяща вода, и вместо него в душата ми се настани студен и необятен страх. Но това приятелско чувство, с което се борих вече от няколко дена, ме накара да отида и да се видя с него за последен път.

Стигнах до Пашовия конак, където имаше само две заптиета, които пазеха при вратата, и една групичка от хора, които също явно бяха дошли за едно последно свиждане с Левски. Заптиетата ме изгледаха с интерес и дори ми се усмихнаха. Поздравих ги с темане и отминах по-нататък, защото знаех, че усмивката им е подигравателна, а погледите им казват самодоволно: „Ехе, кажи сега, челеби, кажи ни де е Апостола?” След десетина минути се появи едно заптие, което вървеше заедно с някакъв поп. Заптието влезе в конака, а попът остана да изчака отвън. През това време от Маджаровата улица се зададе каляска. Това беше Мазхар паша, който заедно със свитата си беше дошъл да се увери, че Джингиби ще умре за последен път…

Снегът се сипеше тихо по заснежения мегдан и правеше малко по-ясен и тъй мрачния ден. Единствено той можа да вдъхне кураж на синеокия момък, който щеше да даде себе си в жертва за един загиващ народ. Явно природата беше разбрала желанието на йеродякона, че иска да умре тържествено, и за това се беше погрижила наоколо да бъде чисто бяло. След като се изповяда, Васил беше заведен до бесилото, за да се прочете смъртната присъда още веднъж, преди да бъде изпълнена. Палачът сложи столчето и му помогна да се качи. Когато заптието свърши да чете, се обърна с въпросителен поглед към Мазхар паша, който кимна одобрително. Тогава Левски се изправи и извика през сълзи: „Боже, избави България!!!” Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Това беше краят…

 Аз стоях вкаменен и гледах как леденият вятър разрошва русите коси на Апостола. Гарваните продължаваха да грачат, а снегът се сипеше все така тихо и спокойно, сякаш нищо не се бе случило. Тълпата, която се бе насъбрала, започна да се разотива. Тогава в далечината, недалеч от бесилото, забелязах някаква книжка. Приближих се и видях, че това е тефтер. Това беше тефтерът на Левски. Вятърът го беше разлистил. Когато се наведох да го взема, се спрях и забелязах някаква дума, която беше дебело подчертана. Прочетох я веднъж, втори път, трети път и всеки път тази дума се забиваше като остър нож в душата ми. Дори чрез бесилото турците не успяха да го накарат да млъкне. Той питаше мен. Той питаше теб... „Народе????”

Просълзих се, обърнах се и тръгнах по нов път. Това беше пътят на освобождението…