Станах рано, облякох се по градски, нахлупих си феса и тръгнах по Хаджигеоргиевата улица, защото беше по-пряко. Денят беше необичайно мрачен. Черни облаци бяха надвиснали над София, въпреки че беше февруарий месец. Градът беше тих - в тези размирни дни никой не смееше да излезе навън. Ако днес оттук бе минал някой чужденец, би си помислил, че се намира в пустиня и само малките къщурки, от които се издигаше дим, биха усъмнили това негово впечатление. Наистина София в този ден приличаше на една снежна, безлюдна пустиня. Само тук-таме гарваните пронизваха въздуха със зловещото си грачене, а тези неприятни, грозни викове във вид на ехо се простираха по четирите краища на селището, за да оповестят какво предстоеше да се случи. Даже дърветата бяха свели клоните си по-ниско от обичайното, само зловещ вятър се провираше между листата им и свистеше злобно. Злобно, да злобно към тези, които си мълчаха и седяха в хралупите си, гледайки бездушно в пространството, очаквайки с нетърпение сеира, с ко ...