И поредния скучен ден, бихте си помислили. Но не. Все още не мога да се отърся от спомена за локвата кръв идваща от входната вратата на най-добрата ми приятелка Лидия. Беше 19:29, след минута трябваше да я взема от тях, за да отидем на вечерята по повод сватбата на леля ми. Беше най-малката от семейство Девънпорт, а бъдещият й съпруг беше мултимилионер. Не се учудвам, че го е омаяла, тя е умна жена. Най-много харесвам в нея силния й характер. Трудно допускам хора до себе си, но тя определено е достоен човек за уважение. Помня как в седми клас бях изпаднала в депресия и тя беше единствения неотлъчно до мен човек. В онези моменти допусках само музиката до себе си, но тя не се отказа и ме изкара от нас, за да видя че не всичко е толкова зле. Показа ми светлината в тунела,  който упорито отказвах да напусна. Нямах възможността да й благодаря тогава, но сватбата й е идеалния момент да изкажа благодарността и радостта си.
      Веднага набрах Лидия, шокирана от видяното, пулсът ми надвишаваше 120. Чух телефонът й да звъни от другата страна на вратата, но никой не вдигаше. Пребледнявах при мисълта, че кръвта може да е нейна. Гледах като втрещена локвата пет минути обмисляйки какво да направя. В главата ми изскачаха въпросите дали да се обадя на съседите или направо на полицията, а може би на близките й, но щях съвсем да изперкам ако чуех друг телефон от другата страна. Накрая реших да се обадя на полицията, а след това с ужас отворих вратата. Изпуснах телефона си при гледката на забития нож в сърцето на баща й, а цялата стая изглеждаше все едно торнадо е минало през нея, но оставила купища надписи "това е краят". Не посмях да направя и крачка, когато чух писък зад гърба си. Беше Лидия, която вероятно се връщаше от фризьор. Посегнах да я прегърна, но от ужаса припадна в ръцете ми. Вече не се държах на краката си, бях потресена, уплашена и отчаяно се нуждаех да се махна от тук, но нямах сили да помръдна. Вече пребледняла, едва държах очите си отворени, когато полицията дойде заедно с линейката и ни поеха. Не помня много след това, но се озовах на разпит в близката болница. Погледът ми падна върху Лидия, която лежеше в отрещната стая на легло със системи. Сърцето ми се сви при мисълта какво й е. Не можех да говоря в този момент, бях прекалено изплашена и шоркирана. Остатъка от нощта прекарах при Лидия в размисли и шок. Утре бе сватбата на леля, а аз не знаех нито какво да мисля, нито какво да правя. Всичко се срина.