Слънчев лъч проряза тъмнината на старата и празна стая. Всичко тук е в прах – старо място, където се реят безразборни спомени като болни от жегата мухи…Подът е изтъркан от стъпките на хиляди посетители– поклонници на това празно място… Да, то наистина е странно празно – тази празнота – плаши и привлича едновременно. Тук се е скрило великото изкуство да бъдеш сам, но в същото време, да бъдеш в себе си и със себе си. Тази стая си има доста почитатели, но само откакто е станала празна. В нея се събират много хора – дошли от различни култури, светове, с различни проблеми. Основният обаче е един – самотата. Тя се явява в различни образи – този на несподелената любов, на смъртта, на неразбирателство с най-близките… Тя тормози всички, но никой не смее да й противоречи. Тя винаги говори с леден тон – надменна и непостижима. Понякога сяда тихо до прозореца и взирайки се в далечината започва да пее добре позната на всички песен.
В стаята става още по-тихо, палят се свещи, които хвърлят дантелени ...