16.01.2008 г., 22:20 ч.
Празнота
2 мин за четене
Празнота
Погледнах се в огледалото, ей така случайно, когато излизах от стаята. Видях изрусена, топирана, красива жена с ноктопластика и лещи. Уплаших се. Онези синьо-сиви, без лещите зелени, очи бяха сякаш празни, без следи от чувства. За пръв път осъзнах истината - бях стананала бездушна красавица. В този момента в главата ми излезе спомена за онова леко грозновато 16-годишно момиче. Аз бях леко пълничка, с голям и гърбав нос, къси нокти и ужасна чуплива коса. Бях леко странна и прекалено зряла за годините си, бях обичала вече 3 пъти и бях видяла доста болка от живота. Но бях красива, не отвън, а отвътре, макар всички да виждаха само външното. Но бях истинска!Когато завършвах, си мислех "Наживях се и на момчета и на любов, сега е време да помисля за бъдещето си." Тогава вече не бях момиче, а жена. Учих усърдно в университета по туризъм, защото знаех, че от това ще зависи прехраната ми по-нататък. Бях отличничката на курса. Завърших и благодарение на дипломата си, си намерих работа в хубав хотел във Франция. Бях истинска работохоличка и след 3 години се издигнах до управител. Но тогава си подарих един отдавна чакан подарък, серия пластични операции. Хипургът ми каза, че съм неговия шедьовър. Когато се върнах на работа, почти никой не можа да ме познае. Някои ми завиждаха, някои се радваха за мен. Всички вече се възхищаваха не само на работата ми, но и на красотата ми. Започнаха да валят покани за срещи, които тенденциозно отказвах. Започнах малко по малко да се възгордявам и да си вдигам самочувствието. След няма и месец започнах да излизам с бъдещия си съпруг. Учехме в един университет и отдавна имах чувства към него. Знаех, че той ме харесва заради външния ми вид, но бях толкова влюбена в него, че пренебрегвах този факт. Казвах си "Скоро и той ще се влюби в мен!". Един ден на път за вкъщи видях тотопункт и пуснах фиш, за мой късмет спечелих джакпота. Вече живеехме в голямата му къща, която бе наследил от баща си, заедно с седем цифрена сума. След няколко месеца забременях и се оженихме с грандиозна, пищна церемония. Имахме уговорка след майчинството да се върна на работа. Роди се детето ми, а след три години и второто ни момиченце. Така и не се върнах на работа. Той настоя да наемем детегледачка за децата, още от раждането на Кристина, по-голямата ми дъщеря, и аз трябваше да се примиря. Мъжът ми така и не се влюби в мен, останахме добри приятели. И вместо да гледам децата си или да ходя на работа, трябваше да водя безинтересни за мен разговори и да имитирам усмивки и заинтересованост в средите на богатите. И за да докажа на себе си, че съм същото 16-годишно момиче, взех листа и химикалката и се пробвах да напиша стихотворение, защото тя пишеше прекрасно, но с часове стоях пред празния лист разлакана. Отворих една от предишните ми любими книги, но ми се стори толкова безинтересна. Затворих я и отворих втора, но и при нея се получи същото. Заплаках истински, нещо, което не ми се беше случвало от години...
Погледнах се в огледалото, ей така случайно, когато излизах от стаята. Видях изрусена, топирана, красива жена с ноктопластика и лещи. Уплаших се. Онези синьо-сиви, без лещите зелени, очи бяха сякаш празни, без следи от чувства. За пръв път осъзнах истината - бях стананала бездушна красавица. В този момента в главата ми излезе спомена за онова леко грозновато 16-годишно момиче. Аз бях леко пълничка, с голям и гърбав нос, къси нокти и ужасна чуплива коса. Бях леко странна и прекалено зряла за годините си, бях обичала вече 3 пъти и бях видяла доста болка от живота. Но бях красива, не отвън, а отвътре, макар всички да виждаха само външното. Но бях истинска!Когато завършвах, си мислех "Наживях се и на момчета и на любов, сега е време да помисля за бъдещето си." Тогава вече не бях момиче, а жена. Учих усърдно в университета по туризъм, защото знаех, че от това ще зависи прехраната ми по-нататък. Бях отличничката на курса. Завърших и благодарение на дипломата си, си намерих работа в хубав хотел във Франция. Бях истинска работохоличка и след 3 години се издигнах до управител. Но тогава си подарих един отдавна чакан подарък, серия пластични операции. Хипургът ми каза, че съм неговия шедьовър. Когато се върнах на работа, почти никой не можа да ме познае. Някои ми завиждаха, някои се радваха за мен. Всички вече се възхищаваха не само на работата ми, но и на красотата ми. Започнаха да валят покани за срещи, които тенденциозно отказвах. Започнах малко по малко да се възгордявам и да си вдигам самочувствието. След няма и месец започнах да излизам с бъдещия си съпруг. Учехме в един университет и отдавна имах чувства към него. Знаех, че той ме харесва заради външния ми вид, но бях толкова влюбена в него, че пренебрегвах този факт. Казвах си "Скоро и той ще се влюби в мен!". Един ден на път за вкъщи видях тотопункт и пуснах фиш, за мой късмет спечелих джакпота. Вече живеехме в голямата му къща, която бе наследил от баща си, заедно с седем цифрена сума. След няколко месеца забременях и се оженихме с грандиозна, пищна церемония. Имахме уговорка след майчинството да се върна на работа. Роди се детето ми, а след три години и второто ни момиченце. Така и не се върнах на работа. Той настоя да наемем детегледачка за децата, още от раждането на Кристина, по-голямата ми дъщеря, и аз трябваше да се примиря. Мъжът ми така и не се влюби в мен, останахме добри приятели. И вместо да гледам децата си или да ходя на работа, трябваше да водя безинтересни за мен разговори и да имитирам усмивки и заинтересованост в средите на богатите. И за да докажа на себе си, че съм същото 16-годишно момиче, взех листа и химикалката и се пробвах да напиша стихотворение, защото тя пишеше прекрасно, но с часове стоях пред празния лист разлакана. Отворих една от предишните ми любими книги, но ми се стори толкова безинтересна. Затворих я и отворих втора, но и при нея се получи същото. Заплаках истински, нещо, което не ми се беше случвало от години...
© Емануела Кацарова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
няма нищо по хубаво да се развиваш в професията си,въпреки богадството,разпиленото време-води до скука и депресия.
Много добре си го измислила Еми