Предотвратяването - 9

- Какво се е случило с лицето ти, по дяволите?! - с почуда попита копието на Наташа.
Сериозно взе да й писва.
- Значи, първо знаеш коя съм, после изведнъж не знаеш, че съм от друг свят и в същия момент сестра ти влиза и ме пита к`во ми има на лицето? - Наташа говореше на Михаил, а той стоеше срещу нея със скръстени ръце мигайки насреща й при всяка нейна дума. - Знаете ли, коя съм или не?
- Ако не знаех това, което зная, щях да кажа, че си близначка на сестра ми, но знаем, че си пратена за да спреш нея-той посочи сестра си-от самоубийство и масово убийство, което виждаш няма как да стане, щото не е толкоз луда. А, това преди малко за призраците и другите простотии, правех се на невменяем, винаги съм се чудел какво е да си ку-ку.

Той си беше пълно хахо според нея, но смяташе да запази мнението за себе си.
- Защо машината ни те е засякла тогава, щом няма да умираш? - Наташа се обърна към двойницата си.
- Тия рани няма да избият и на моето лице, нали? - разтревожено попита тя сякаш Наташа не беше задала въпрос, като не спираше да я зяпа. - Тъй като, ако аз умра и ти умираш и обратното.
- Не, не мисля, че ще избият и на твоето лице... - провлачено отвърна тя. - Може ли да преминем на въпроса?
И двамата я бяха зяпнали в очакване.
- Каква ми е работата тук като не си шибана самоубийца...
Блондинът с гръм и трясък влезе в офиса пребледнял.
- Ъм, Таша, градушката е смазала колата ти, а току-що ония влязоха и май нещо е станало 'щото от километри миришат на неприятности.
Михаил изсумтя.
- Шибан педал. - изръмжа тихо и се отдалечи като отиде до единствения шкаф във стаята.
Блондинът постоя още секунда-две и отново изчезна.
Наташа тъкмо си отвори устата, че идеята й е да се разкара от тук, защото си мислеше, че може ония всъщност да са командосите с които се спречка в подземния гараж.
- А, тия са мои хора. - обясни двойницата и махна с ръка. - Имах намерение да те заловя и да те пратя обратно от дупката през която си изпълзяла, но ти сама дофтаса.
- Да ме заловиш?
Блондинът прелетя помежду им изхвърлен от две силни ръце и се пльосна на пода по очи.
Девойките едновременно погледнаха към вратата и отстъпиха няколко крачки назад. Ако можеха да се видят отстрани щяха да забележат, че се движат съвсем идентично, което беше адски зловещо.
- Добър ден, дами и господа. - рече мъж на около четиредесет години с прошарена коса, но изключително стегнат и грамаден.
Вече познаваше този мъж. Беше шефът на миниармията.
- Сержанте Искров, мога ли да попитам какво правите тук и защо подхвърляте служителите ми? - попита двойницата й и направи знак на блондинът да се изправи по-бързичко.
- Вече не отговарям пред теб, сладкишче. - високомерно отвърна той и предупредително сложи ръка на пистолета си, който почиваше в кобура на кръста му. - Сега сам съм си шеф. И моля те, те не са твои служители, а на баща ти.
- Това не отива на добре. - промълви Михаил и в този момент двама от подчинените на Искров влязоха в кабинета и свалиха двойницата на Наташа и Михаил на земята.
- Така. - доволно рече Искров и премести поглед върху Наташа. - Ти си нещото, което търсехме. Е, виждаш ли Таша, нямаше нужда да ни пращаш да я търсим, тя сама дойде при теб.
- Колко си наблюдателен... Къде е брат ми? - изсъска тя и единия от командосите усука ръката й.
Искров щракна с пръсти и друг командос доведе някого.
- Този брат ли? - попита той очаквайки поредната обида, като хвана момчето за яката на якето.
Момчето, което разпозна като своя брат... Каква поредна семейна драма...
- Сай! - извика Михаил и последва удар в главата.
- Кучи син! - изръмжа Сай щом видя болката, която брат му изпита и взе да се мята в ръцете на Искров.
- И за теб, оригинална двойнице, имаме подарък. - Искров пак се обърна към нея.
Командосът, които доведе Сай изчезна и се върна след секунда.
- Твоето приятелче, командирчето или там какъвто е. Бой скаут. - Искров се ухили злобно и плясна един шамар зад врата на Мъров. - Как ви се струва? Събрахме се една чудесна компания.


Беше просто уникален провал. Абсолютно всичко, което Наташа се опита да направи.  Едно-единствено нещо - срещна двойницата си-толкоз. Братята й бяха с космически голяма разлика от момченцата с които живееше. Миниармия се появи от нищото и сега държеше всички и никой нямаше представа какво предстоеше.
Командосите ги бяха наблъскали в някакъв стар, вмирисан бус и сега се друсаха по необработен чакълест път. Наташа все още се чудеше защо трябваше да им слагат качулки на главите. Така и така се виждаше през тях.
- Вик?
- Тук съм. - той я докосна с рамо, тъй като ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърбовете им.
- Зная. Виждам те. - рече тя. - Качулката ми е почти прозрачна.
- Късметлийка. - промълви той. - Добре ли си?
- Да. А ти?
Миг на колебание се усети, но сетне каза:
- Добре съм. И аз съм един голям късметлия. - ирония се усети в гласът му. - Да пристигна едновременно с тъпите командоси.
- Но не се ли оттървахте от тях? - зачуди се тя.
- Успяхме да свалим само четирима, а те общо бяха осем. - обясни той. - Както виждаш и тук са четирима.
- Не, петима са. - възрази тя. - Тихомир тогава беше един от тях.
- Явно са били деветима, тогава.
- Сигурно. Нямах време да ги броя.

Мълчанието на Мъров го прие като знак за съгласие.

През останалото пътуване никой не обели и думичка. Наташа предположи, че всички са прекалено изтощени за разговори. Е, поне тя така се чувстваше.
След някоя друга минута бусът наби спирачки и грубите командоси ги изведоха, махайки им качулките.
Слънцето беше доста снишено, оранжево-червено. Смрачаваше се, но все така заслепи очите на Наташа. Тя премигна и опита да фокусира погледа си за да огледа мястото на което се намираха.
- Не си прави труда. - рече снизходително копието й. - Насред шибаната гора сме. Няма жива душа наоколо.
Така беше. Дървета надясно, дървета наляво и само един черен чакълест път водещ до някаква къщурка.
- Не съм никак впечатлен. - промърмори Михаил, който беше рамо до рамо с Наташа и гледаше с отвращение малката къщурка. - В тая барака ли ще влизаме? Да бяхте казали. Сега ще си изцапам новите дрехи.
Сарказмът му по незнайна причина стопляше Наташа по някакъв странен начин. Пък и при думите му тя мигновено погледна към облеклото му.
Нови, друг път. Обувките му може и да са били някога нови, но сега плачеха за смяна. А останалите му дрехи също не бяха нищо особено. Носеше анцуг и широка тениска, сякаш се беше облякъл домашно.
- Сеш' се, бях на работа до преди малко - каза й той усетил погледа й. - Това са работните ми дрехи.
- Новите дрехи, а? - усмихна се тя унило.
- Тръгвайте. - изведнъж Искров се беше появил зад тях и ги заблъска към къщурката.
Наташа извърна глава назад търсейки Мъров и на часа срещна очите му.
Изглеждаше...уморен и разтревожен, но и в същото време, сърцето на Наташа за миг подскочи. Подскочи толкова силно, че тя самата го усети дори и в движение, та чак се сепна. Премигна и отново потърси погледа на Виктор. Той очевидно бе усетил, че нещо става и до такава степен се бе намръщил от притеснение, че веждите му се бяха сключили. Поклати глава сякаш я питаше дали е добре, а тя бързо кимна в отговор и обърна глава напред.
Тъкмо единия от командосите отвори вратата на къщурката и изблъска Тихомир и двойницата първи през нея. Чу се сумтене и докато Наташа успее да реагира и тя беше натикана вътре заедно с Михаил. Искров и Мъров влязоха последни придружени от останалата част на миниармията. Нещо щракна и две мижави крушки осветиха вътрешността.
Каква ти къща. Беше вила с една стая,скромно обзаведена. В средата на стаята имаше дървена маса и два стола. Всичко изглеждаше старо и изоставено. Няколко шкафа и едно-единствено легло. Върху масата имаше две дебели книги една върху друга с избелели корици.
Искров се приближи до масата и бутна една от тях при което самата вила сякаш се раздвижи. Масата се раздели на две и отдолу зейна дупка широка около метър и половина, а от там със леко скърцане се появи метална плоча, някакво подобие на товарен асансьор с рампа от едната страна.
Наташа преглътна и хвърли кос поглед към Михаил, който също гледаше като крава.
- Уелкъм ту корпорейшън "Ъмбрела". - Мишо си беше преправил гласът и английския му беше с британски акцент.
- Млъквай. - излая единия командос и ги заблъскаха към асансьора.
Наташа се зачуди от къде Мишо знаеше тази реплика, тъй като беше останала с впечатлението, че нямат време за филми, но това беше тема за друго време.
Не пътуваха много. Поне не колкото Наташа очакваше след коментара на Михаил. Щом слязоха се озоваха в тунел, мрачен и мръсен.
Командосите се бяха оборудвали с фенерчета и осветиха до някъде тъмния тунел. Щом Искров светна със своето фенерче в краката на Наташа, един съсел изцвърча и мина през кракът й като се опитваше да избяга от лъча на фенера.
- Мамка му. - погнусена изсъска тя и отстъпа крачка назад като се блъсна в Мъров, който се оказа точно зад нея.
Искров се изсмя злобно и продължи напред така, че лъча светлина изчезна и двамата с Мъров останаха на тъмно.
- Добре ли си? - тя само чуваше гласът му, не знаеше къде е лицето му, не знаеше къде са устните му. Беше същинска тъмница.
В този момент единия от командосите светна в очите на Мъров и изблъска и двамата напред.
- Добре съм. - беше й писнало да убеждава себе си и тия, които се интересуват от нея, че е добре. Не беше добре, по дяволите.
Беше отвлечена от някакви тъпанари, дето кой знае какво смятат да правят със всички тях и никой не знаеше къде се намират.
По едно време тунелът свърши изведнъж и се озоваха в голямо помещение, което, слава богу беше осветено, но пък си оставаше гнусно. Ръждиви тръби обикаляха стените, а от тях капеше мръсна вода. Плъховете бързо се изпокриха по дупките си, уплашени от раздвижването в подземието.
- Елате да ви покажа нещо. - Искров проговори без да се обръща директно към тях.
Единия от командосите се изпъна като струна.
- Сър, - мъжът преглътна тежко и се прокашля сякаш се страхуваше да говори - мислите ли, че е удачно?
Искров замръзна на едно място и бавно се обърна. Впери поглед в подчинения си и известно време го гледа.
Наташа забеляза как командосът се напрегна и малки капчици пот избиха по слепоочията му. Той отново преглътна и понечи да каже още нещо, но Искров разпери ръце и се ухили.
- Споко бе, младеж. - той погледна към заложниците. - На никого няма да кажат.
Това не беше на добре. Щом искаше да ни покаже нещо и беше сигурен, че няма да кажем на никого за нещото, гаранция, че нямаше да излязат живи.
Искров се доближи до едната от железните врати в помещението и я отвори.
- Елате. Всички.
Последваха го и щом минаха през вратата, Искров светна някаква лампа. Обаче не беше лампа, която да освети стаичката в която се намираха, а осветяваше друга стая. Стая намираща се зад някакво огромно стъкло. Приличаше много да стая за разпити и те бяха полицаите, наблюдаващи през затъмненото стъкло.
Стаята отвъд стъклото беше чисто бяла без никакви мебели. Обаче в единя ъгъл имаше човек. До такава степен се беше свил в ъгъла, че не можеше да се определи дали е момиче или момче. Дрехите върху него му бяха много големи и приличаше на клошар.
Искров се приближи до стената и натисна някакъв бутон точно до стъклото.
- Ей! - извика той. - Приближи се.
Изведнъж мършавата фигура се изправи и с бавни крачки взе да се приближава.
Наташа цялата изтръпна, чак главата я заболя. Знаеше кой е...
- Как ви се струва моят план? - Искров ги попита ентусиазиран и се усмихна злобно. - Умник съм си, зная.
- Момиче е. - Наташа чу възклицанието на Сай.
Момичето се беше приближило до такава степен, че постави ръка на стъклото.
- Коя е тя? - попита Михаил.
- Мисля, че вашите придружителки се сетиха. - осведоми ги Искров и хвърли любопитни погледи към момичетата.
Двойницата на Наташа беше заби поглед в пода и дишаше тежко. Наташа се чувстваше по същия начин. Усещаше как малко по малко започваше да отпада. Гледката не й понесе.
- Таша? - Мъров се обади някъде зад нея. - Коя е тя?
- Друга двойница. - прошепна едва копието.
Автоматично всички погледнаха към момичето зад стъклото и ахнаха.
- Стана "Трима братя, три сестри", човече. - невярващо рече Михаил и се приближи до стъклото.
Друга двойница.
Само тия думи се въртяха в главата на Наташа.
- Сигурно се шегуваш. - това беше слисания глас на Сай, застанал до брат си втренчил поглед в мършавото момиче.