Благодаря ви предварително за това, че ще прочете моя разказ.

Написах го специално за конкурса "Прелестни създания" и трябваше да са включени митични същества. Задачата ме затрудни повече, тъй като текстът не трябва да съдържа повече от 5000 символа. Съжалявам, че всичко е наблъскано и действието се развива така бързо, но нямаше как.

МОЛЯ ВИ!!! Не спестявайте коментарите и критиките си, тъй като са от голямо значение за мен, преди да съм изпратила текста. Благодаря ви!

Нов живот

Една сълза се стече по лявата ми буза. Не трябва да плача, повторих си за стотен път през последния един час.

Замислих се. Дали пък нямаше да е по-добре за родителите ми, ако мен ме нямаше. Можеха да се забавляват на воля по цели нощи, вместо да наглеждат 16-годишната си побъркана дъщеря. Да, побъркана, умопомрачена. Това направиха с мен всички тези книги за вампири, върколаци и вещици. Дори мечтаех да подаря кръвта си на някой неземно красив вампир.

Рязко завъртях волана на старото си пежо. Колата излезе от пътя и се завъртя в съседната нива, покрита с дебела снежна покривка.

Какво правех, за Бога?! Да се убия ли се опитвах?! Набързо разкопчах колана и излязох от колата. Студеният вятър се забиваше като хиляди стрели в лицето ми. Пресякох пътя, без да се оглеждам и спрях пред стената от високи борове и елхи от другата му страна. Докато бях размишлявала над живота си, ми се стори, че нещо мръдна тук из дърветата. Огледах се още веднъж, но по-спокойно. Глупачка, укорявах се, щеше да се убиеш заради някакви си привидения.

Обърнах се, за да си вървя и тогава го видях. Стоеше точно срещу мен. Имаше огромна глава и големи жълти очи. До кръста наподобяваше човек, а надолу – кон. Тялото му беше покрито с черна гъста козина, а на главата му се виждаха дълги рога. Кръвта ми замръзна във вените. Караконджул, помислих си. Но дали е възможно? Подобни същества съществуваха единствено в съзнанието ми.

Без да се замислям дали халюцинирам или не, хукнах измежду дърветата. Леденият въздух раздираше дробовете ми, сърцето ми думкаше в слепоочието, краката ми се движеха затруднено. Тичай, Розали, мислех си, не се предавай. Обърнах се, за да видя дали ме следва. Той летеше. Беше на височина около метър и половина над земята, а тялото му приличаше на огромна стрела. Копитата му бяха изтеглени назад.

Така, тичаща като обезумяла, с обърната назад глава, усетих силен удар в гърдите, който ми изкара дъха. Паднах на студената земя, бореща се за глътка въздух.

Караконджулът се надвеси над мен и ме сграбчи за раменете със силните си ръце. Опитах се да се отскубна, но без особен успех. С всички сили ме запрати в близкото дърво. Остра болка прониза цялото ми тяло. Свлякох се тежко. Главата ми тежеше, ръцете ми трепереха, а краката ми не помръдваха, въпреки усилията да ги раздвижа.

Опипах главата си отзад. Пръстите ми усетиха топлината на стичаща се кръв и попаднаха в нещо като вдлъбнатинка. Отново остра болка ме преряза и осъзнах, че краят ми настъпва. Виждах как съществото приближава, за да ме довърши. Затворих очи и зачаках.

Но изведнъж осъзнах, че караконджулът се бави. Защо ли не бързаше да ме убие?! А болката в главата ми се усилваше.

С последни сили успях някак си да отворя очи. Това, което видях, силно ме изненада.

Срещу мен стоеше караконджулът, вплетен в схватка с някакво момче. Не, не с някакво момче, а с Мартин. Мартин от моя клас. Мартин, когото харесвах, а той се правеше, че не ме забелязва.

И тогава видях острите издължени зъби на Мартин. И разбрах цялата ситуация. Не Мартин беше в опасност, а караконджулът.

Измежду дърветата изникна слънчев лъч и за миг огря тялото на Мартин. Сякаш хиляди диамантчета бяха впити в кожата му. Можех да го наблюдавам цяла вечност, но тогава караконджулът се премести и слънчевият лъч огря него. За секунди се сгърчи на земята и изглеждаше така, сякаш изпитва огромна болка. Изведнъж просто се стопи и на земята останаха само няколко черни косъмчета.

И тогава вече не можех да се сдържам. Болката превзе цялото ми същество. Изпаднах в агония и започнах да се гърча. Сърцето ми все повече и повече забавяше своя пулс. И накрая мракът ме обгърна съвсем.

Като през мъгла усетих ледените ръце на Мартин. Нежно докосна главата ми, което ме накара да потръпна от болка и... удоволствие. И изведнъж впи зъби в ямичката под ухото ми.

Болката беше непоносима. Измести на заден план всичко, случило се преди това. Сякаш хиляди игли се забиваха по цялото ми тяло. Усещах отровата, вливаща и смесваща се с кръвта ми. Затворих уморено очи. Ръцете и краката ми вече не бяха под мое влияние. Тялото ми сякаш гореше в адските пламъци.

И тогава всичко приключи. Отворих очи и се огледах из просторната стая. Как стана всичко, запитах се. Имах чувството, че само преди минута лежах в гората, а сега...

В стаята влезе Мартин. Белите му, като на холивудска звезда, зъби блеснаха

- Добро утро, госпожице Вампир – усмихна се и седна до мен в леглото.

- Значи сега съм... вампир? – попитах неуверено. – Ами семейството ми?

- Това беше единственият начин да те спася. Боя се, обаче, че няма да можеш да ги виждаш.

- Може би така е по-добре – усмихнах се на свой ред. – Но защо ми помогна? Не ме ли мразиш?

- Защо да те мразя? – попита озадачено.

- Така ме гледаше в училище... и се държеше странно...

- Понякога нараняваме тези, които обичаме. Но за нас започва едно ново начало, госпожице Вампир – прошепна миг, преди да ме придърпа в прегръдките си. Усещах силните му мускули да играят под бялата риза.

- Обичам те – промърморих във врата му.

- И аз – след тези думи захлупи устните ми със своите.