- Здрасти.
Отначало тя не го чу. После го погледна намръщено докато го фокусира. След това се усмихна и леко се изпъна на пръсти, отговори "Здрасти" и отново си върна сериозното изражение. Всичко това докато се разминаваха забързано. И преди се беше случвало - успяваше да смени няколко различни физиономии само докато направи една крачка.
Беше странно и неочаквано да я види точно тук и сега. Два и десет на обяд, работен ден през дъждовния октомври, през който рядко хората излизат в отпуск. Тясна междублокова уличка в квартал, който е еднакво отдалечен и от дома и от работата й. Не я беше виждал почти три години. Откакто го повишиха - направиха го мениджър. Преди това беше фронт офис служител в кварталът, в който тя живееше. Беше получил работата по случайност, свързана с бившата му приятелка, с която също се запознаха по случайност, което беше доста отдавна.
Беше на осемнадесет. Един безгрижен летен ден се прибираше вкъщи след няколко часа игра на сварка и пиене на бира в парка с приятели. Малко преди да стигне до блока, в който живееше на пътя му се изпречи едно момиче - Мария. Беше я виждал няколко пъти - съученичка на един приятел. Настояваше да я наричат Мери. Каза му "Здрасти мило", прегърна го и го целуна по устата.
- Ти закъсняваше - каза малко пискливо тя - и за това реших да те посрещна.
Хвана го под ръка, задърпа го напред и му прошепна в ухото "Продължавай да вървиш, после ще ти обясня". Той се зачуди за момент, но после си каза "Какво пък толкова" и се съгласи да се прави на нейно гадже. Заведе я у дома си, родителите му бяха на работа и бяха само двамата. Там тя му разказа, че бившият й приятел я преследвал, тя казала, че има нов приятел в опит да го разкара, но той не се вързал, тръгнала да бяга от него, той я следвал по петите, тогава видяла познато лице и му се метнала на врата. Разплака се. За първи път беше насаме с плачещо момиче и не знаеше какво да прави. В началното училище имаше една съученичка, която често плачеше за всякакви дреболии като например, че някой, добре де - той й беше счупил химикалката. Спомни си, че тогава нейната приятелка идваше и я потупваше по рамото. Седна до Мери и я потупа по рамото. Тя го прегърна. Малко по-късно започна да го целува, а след това целувките се разгорещиха. После дълго лежаха един до друг и си говориха. За всичко.
Преди това беше правил секс с няколко момичета по разни партита, но не се вълнуваше от сериозни връзки. Държеше се добре с момичетата, но за него те бяха пискливи досадни същества с цици, дупе и вагина, които стават за секс, но не и да си говориш с тях. Мери му показа, че не е бил прав и така започна първата му сериозна връзка. Бившият й приятел - някакъв кльощав смъкант рапър с гола глава от съседния квартал, се опитваше да ги раздели - правеше интриги, два пъти дори се сбиха, но след време се отказа и изчезна.
Мери беше на петнадесет и все още учеше. Той харесваше спокойният си живот и събиранията с приятели. Нямаше професионални амбиции и си намери работа в едно квартално павилионче. Мери обаче искаше да се изнесат от дома на родителите си, да наемат квартира и да заживеят заедно. Често му намекваше, че с неговата заплата и постоянните партита това никога няма да се случи. Освен това намираше всевъзможни начини да му внушава да кандидатства в УНСС - било то някаква брошура, която случайно са им дали на улицата или истории от типа на "един приятел на сестрата на приятеля на братовчедка ми е завършил там и сега изкарва много пари".
Той имаше достатъчно добри оценки по математика. Разбираше математиката до толкова, че да може да решава голяма част от задачите, които му преподаваха в училище, но не му беше интересна. За него математиката беше просто някакви формули с числа и букви, които трябва да прилагаш по определени правила, за да получиш определен резултат. Не искаше да работи с математика, струваше му се скучно. Искаше да работи с хора, обичаше големите и шумни компании. Въпреки това Мери го накара поне да се яви на кандидат-студентския изпит с уговорката, че ако не изкара достатъчен резултат, ще спре да му мрънка. Без да иска изкара достатъчен резултат и записа задочно.
Отначало беше добре - срещна нови различни хора, с които висяха по кафенета в почивките и ходеха на дискотеки вечер. Водеше Мери със себе си, но тя ревнуваше и се дразнеше от колежките му. Започнаха да се карат, за това спря излизанията и наблегна на ученето. Математиката, която учеха в университета започна да му се струва неразбираема и още по-скучна. Междувременно павилиончето фалира и го купи някакъв човек, който смяташе да продава пица на парче. Той успя да се свърже с него и получи отговор, че ще го имат предвид за работа след ремонта, но ремонта се проточи с месеци. През това време Мери на свой ред се готвеше за кандидат-студентски изпити, а той подготвяше дипломна. И двамата бяха изнервени, караха се по-често, виждаха се по-рядко. Мери му уреди интервю за счетоводител при някакъв приятел на колега на баща й. За пръв път от месеци беше щастлива и развълнувана, а той се чувстваше като че ли отива на собствената си екзекуция.
Закъсняваше за интервюто, защото за да стигне до мястото трябваше да хване автобус, който минаваше през половин час, а разписанието, което беше гледал явно беше грешно. Пушеше нервно сам на спирката, когато покрай него мина един нисък, оплешивяващ мъж, лъхащ на ракия. Две крачки след като го подмина, се върна, застана срещу него и с полюшване му каза "Здрасти". Не отговори, продължи да пуши нервно и се направи, че не го вижда.
- Здрасти - повтори по-настоятелно пияният.
- Не ви познавам - отговори и се обърна в посоката, от която трябваше да дойде рейса.
- Е, как така - учуди се непознатия, - ти не си ли на Петър сина?
- Не съм.
Непознатият извади бавно очила от джоба на ризата си, след известна борба с дръжките ги сложи на главата си и се ококори съсредоточено срещу него.
- Вярно - каза разочаровано. - Извинявай.
Свали очилата си и ги прибра.
- Почнал съм съвсем да недовиждам - продължи да говори вече на себе си. - Така е то... Толкова години в оная тъмна стаичка... Все взиране в числа... Глупава работа, еднообразна, как да не почне човек да пие... и да недовижда. И за какво това? За нищо. Счетоводител бях - каза го рязко и ясно като че ли внезапно се беше сетил, че има друг човек срещу него. - Двайсет години. А рейса идва след пет минути, не е нужно да подскачаш толкова нервно, по-бързо няма да дойде.
Не изчака автобуса и не отиде на интервюто. Разказа на Мери за непознатия, а тя само го изгледа продължително и не каза нищо до края на вечерта.
Усещането, че връзката им не върви, го преследваше като сянка, но за разлика от обикновените сенки, тази го стискаше за гърлото и му пречеше да диша. Случваше му се за първи път и не знаеше какво да прави за това се опитваше да се държи като че ли нищо не се случва. Разделиха се някак постепенно - срещите им ставаха все по-редки, по-кратки и по-мълчаливи, докато не я видя да се разхожда хваната за ръка с някакъв неин колега с омазана с гел коса и глупава розова риза.
Един ден се събуди с махмурлук. Кафето беше свършило, водата беше спряла, единствения останал хляб беше мухлясал, установи, че няма чиста тениска и освен това се спъна болезнено в рамката на вратата. Реши, че така не му харесва и отиде на казино, след което единствените му спомени бяха, че се напи, изхарчи парите си за следващите две седмици и се самосъжалява толкова стабилно пред един колега от университета, че получи предложение за работа и беше занесен в таксито в полу-заспало състояние.
Всъщност нямаше никакви спомени, съдеше за събитията по резултата - пари нямаше, ужасен махмурлук и наповръщан панталон имаше. От години не му се беше случвало да повръща. Събу панталона и с погнуса го метна в пералнята. Същият ден пералнята се повреди. Майсторите казаха, че причината е стотинка или копче и многократно повториха, че трябва да се изпразват джобовете на дрехите преди пране. След седмица, когато пак реши да пере същия панталон, първо му изпразни джобовете и намери визитната картичка - така си спомни за предложението за работа. "Виж сега - ти хем ще работиш с хора, хем ще е по специалността, хем ще получаваш сносни пари. Брат ми ще те уреди, ти ако решиш му звънни и само кажи, че аз те пращам". Така беше казал колегата му. Номерът беше размазан, но се четеше, с изключение на една тройка, която можеше да бъде и осмица или пък девятка, нямаше значение - уцели го от първия път.
Назначиха го като фронт офис служител в малък квартал в края на града, пълен с луди и пияни хора и бездомни кучета. Трябваше да наизусти всички промоционални пакети, да разбере всички видове лихви, как работи принтера, ксерокса и глупавата им служебна програма, да се държи любезно с изнервените клиенти, а на всичкото отгоре нямаше от къде да си купи нещо свястно за обяд. Все още му липсваше Мери и периодично изпадаше в настроение, в което без видима причина се сърдеше на целият свят.
Един ден случайно дочу разговорът между колегата му и една клиентка. Момичето казваше, вече за втори път, че изискванията за паролата за услугите им са прекалено строги и невъзможни за запомняне. Колегата обясняваше, че всички тези изисквания са с цел защита на сигурността на клиента, но според момичето това не правеше паролата по-лесна за запомняне и беше сигурна, че след месец пак ще я забрави. Засмя се, а малко по-късно колегата му мина покрай него и с въздишка каза "Хора - всякакви ги има".
Тогава осъзна, че работи с хора и всъщност това беше искал през цялото време. Работата стана основен приоритет за него, започна да обръща специално внимание на всеки клиент. Всеки идваше със своята история, трябваше просто да я разгадае и отношението веднага се променяше. "Искате да отворите магазинче", "Това е рисковано начинание", "Помислили ли сте за мястото", "Ще можете ли да плащате наема". Всичко това вече не бяха редовните служебни въпроси преди одобрение за кредит. Вече беше съпричастен, опитваше се да разбере ситуацията в детайли и да предложи най-изгодната оферта. Клиентите му отвръщаха с някаква тиха, но видима благодарност. Сваляха защитната си стена и се отнасяха с него като с приятел. Напомняше му за доброто старо време, когато работеше в кварталното павилионче и хората идваха при него понякога не за да си купят нещо, а само за да си поприказват.
Увеличиха му заплатата, поднови излизанията с приятели. Повечето от тях вече бяха обвързани, а някои дори имаха деца. Не искаше да се обвързва, но обичаше децата - общуването с тях винаги беше много по-чисто отколкото с възрастните. Всичко беше просто и ясно и изразът "има космато коте" означаваше, че има космато коте. Един приятел искаше да си купи апартамент в хубав квартал близко до работата му и го помоли да помогне с някоя промоцийка по кредита. Оказа се, че ако купят целият етаж ще имат намаление в цената и след няколко напивания с цел уж сериозно да помислят над офертата, той се нави, възползва се от служебните преференции и се изнесе от къщи. С новият си съсед почти всеки петък правеха партита. Канеха и някакви момичета, но той винаги държеше нещата да са предварително ясни - всичко е за една нощ, освен това ако повръщаш после си го чистиш. Никога не го чистеха, а веднъж едно стабилно повръщано от слабо момиче, което нямаше как да е побрало всичко това, развали настроението му за цялата събота и неделя, че дори и понеделник.
Точно в този развален понеделник се появи момичето с оплакването от паролата. Този път не си я беше забравила, а се интересуваше от овърдрафта. Попита я за работата й, така завързваше разговор обикновено, но тя го погледна със смесица от учудване, съмнение и нещо, което не успя да определи и май се изплаши. След два дни дойде да подпише договорът и изглеждаше също толкова неадекватно, колкото и първия път - като попаднала на място, за което не е подозирала, по случайност, която не разбира и й се случват неща, които не е очаквала.
Не беше далеч от истината - опита се да си активира овърдрафта преди два месеца в клона на банката, който беше най-близо до работата й. Там обаче служителят й се подиграваше открито и след няколко неуспешни опита да се свърже с него, за да го попита има ли някакво развитие по случая, с учудване се сети, въпреки че отдавна го знаеше, че от няколко години банката има офис точно под носът й - в кварталът, в който живее. Отиде с очакване отново да се отнесат несериозно с нея, но това не се случи и я обърка. Излезе от банката с усещане за някаква зараждаща се магия, от онези, които правят всемогъщите тайнствени сили, когато те накарат да си мислиш, че всичко е чиста случайност. И след години поглеждаш назад и разбираш, че нищо не е било случайност - всичко е било предварително планувано и изпипано до най малките детайли и изобщо не е започнало когато си мислиш, а може би години преди това, пък защо не и от както си се родил, знае ли някой...
Тя възприемаше света като хаос - цялата вселена е повредена, нищо не е наред и това е най-естественото състояние на нещата. Драмата и трагедията също бяха важни - ако нещо не е драматично и трагично, значи не си заслужава вниманието. Всекидневната цел беше търсене на някакъв вътрешен баланс, за който много добре знаеше, че не съществува. Беше чувала едно проклятие и напук на всичко си го пожелаваше - "дано животът ти е интересен". Това си помисли и когато настоящият й приятел за първи път я покани на среща - забавно и общително момче от квартала на име Мартин. Беше тайно, или не толкова тайно, влюбена в него в продължение на три години, през които се редуваха периоди на драми, трагедии и привидно спокойствие. Не си спомняха как са се запознали. Спомняха си само, че се разминаваха из кварталния парк и се поздравяваха, като че ли винаги са се познавали.
Още на втория месец заживяха заедно в един апартамент, който родителите й държаха под наем. Не издържаха да са разделени. Той понасяше сравнително леко депресивните й състояния, през които тя повтаряше до безкрайност, че нищо няма смисъл. Тя мълчаливо търпеше съмнителните му опити за забогатяване с някакви далаверки, предложени от познати, на които не може да се има доверие. Записа се в Техническия университет, но това не я вълнуваше. В края на първата година разбра, че ще получи стипендия.
В училище не беше получавала стипендия, защото оценките й не бяха достатъчно високи - беше аутсайдер и се вълнуваше от живота, вселената, седем кафета дневно и цигари, не от оценки. Седмичните й джобни не бяха много и беше навлязла във вечен кръговрат на "нямам пари". Не се оплакваше, винаги измисляше нещо.
В университета дори не й хрумна да кандидатства за стипендия. Стартира някаква нова Европейска стипендия и секретарката от канцеларията в последния момент беше записала студентите с най-висок успех без да ги пита. Трябваше да си изкара дебитна карта, а това за нея беше нещо доста сложно и неразбираемо. Университетът имаше договор с определена банка - същата която в последствие отвори офис в кварталът й. Това беше първият й досег до банковата система. След като изтегли стипендията, захвърли картата в едно чекмедже вкъщи и не се сети за нея следващите две години. Извади я чак когато започна работа, за да получава заплатата си през нея. Фирмата й работеше с друга банка, но тя категорично отказа отново да се занимава с нещо толкова сложно като отваряне на сметка.
Започна работа случайно - родителите й натякваха, че трябва да замине да учи в чужбина, за да има възможност за развитие. Вместо това тя чуваше "мразим те, искаме да те пратим някъде далеч за да си нещастна". Известно време се опитваше да не обръща внимание и търпеливо се съгласяваше за да избегне караниците. След един такъв опит за избягване на караници изкара Тойфел и беше приета в университет в Холандия. Тогава усети, че нещата са стигнали твърде далеч и направи една стабилна драма и трагедия - "тук имам всичко и не мърдам, точка по въпроса". Само работа нямаше. Веднага потърси в интернет и първата обява на която попадна беше от един приятел на родителите й, който отговори, че няма проблем да я вземат на работа.
Работата й харесваше, екипът също, събуждаше се всяка сутрин с желание. Мартин се беше отказал от далаверките и всичко беше наред. Беше весел, както преди и постоянно я разсмиваше. Наложи се да сменят няколко квартири, но в крайна сметка заживяха на място, което много им харесваше. Намериха си котки. По-точно котките ги намериха и решиха, че са царете на къщата. Само деца нямаха, но за нея това беше прекалено депресивна тема и не искаше да говори, камо ли да мисли по нея.
Веднъж й се наложи спешно - до утре, да намери някакви четиристотин лева, които нямаше от къде да вземе. Някакви глупости, които Мартин бил направил преди години, паникьосано обяснение включващо призовки, полиция и затвора. "Спокойно", каза си. Беше свикнала да използва пари, които няма и въпреки силната си нетърпимост към всякакви банкови институции и твърдото си убеждение, че не бива да се забърква с тях, взе бърз кредит и изпадна в добре познатия кръговрат на "нямам пари". Периодично си измисляше някакви трагедии, които да я правят нещастна. Бързо разбираше, че всичко е само в главата й, което я правеше още по-нещастна.
Реши, че парите никога не стигат, кредитите са крайно неизгодни и е по-добре да си активира овърдрафта, за който беше чела в интернет. Не се получи от първия път, нито от втория или третия. Получи се чак след като отиде в банката в квартала си. Там човекът доста грубо и неочаквано, по нейно мнение, навлезе в личното й пространство - питаше я какво работи, забеляза къде живее, вметна някакъв коментар за годините й, също спомена заплатата й и поиска копие от договора за някакъв стар кредит. След два дни отиде да занесе копие от договора и да подпише останалите документи. Предварително се беше настроила на войнствена вълна и беше премислила всякакви възможни отговори на теоретични провокации от негова страна. Беше готова да се заяде без никаква причина, но се случи нещо друго. Той мълчаливо печаташе малка купчина с документи, които тя трябваше да подпише. Тогава тя го погледна и го видя истински. Не беше страшен или досаден. Просто човек - същия като нея. С изключение на погледа му, който беше един... някакъв... такъв... не успяваше да определи какъв. Излезе от банката учудена и като че ли кръвта й се беше стекла в краката.
Една сутрин, два месеца по-късно, тя изскочи забързана иззад ъгъла на банката право пред него, стресна се, стресна и него и той инстинктивно я поздрави. Той знаеше кога минава на път за работа, беше я засичал често когато излизаше да пуши, но не изпитваше желание да привлича вниманието й. Съжали, че я е поздравил и очакваше момента, в който тя щеше да го попита как е, да заговори за времето, за работата, а той да се чуди как да я отреже. Достатъчно клиентки го сваляха, но той беше предпазлив и не искаше нищо сериозно.
Нищо от това не се случи. В продължение на година се разминаваха по средно пет пъти месечно, но никога не си казаха нищо повече от "здрасти". За сметка на това си казваха здрасти по много различни начини. Обикновено тя се появяваше иззад ъгъла със сериозна физиономия, след като го видеше подскачаше ухилено, измрънкваше едно тихо здрасти и моментално си връщаше сериозното изражение все едно нищо не е станало. Понякога профучаваше покрай него без изобщо да се огледа, а после се въртеше нервно със слушалки в ушите докато чака рейса и скришно поглеждаше към него. Друг път вървеше бавно, като че ли за да да прецени ситуацията - ако той говореше с колегата си или по телефона или беше с гръб, го оглеждаше внимателно, чудеше се дали да каже нещо, отваряше уста, в последния момент я затваряше и продължаваше по пътя си. Колегата му го осведомяваше заговорнически с тих тон - "Здрасти-то ти пак те зяпаше". Той също я зяпаше от време на време, особено след като започна да носи онези тесни дънки, които очертаваха дупето й. В последствие свикна със сутрешното поздравяване, спря да очаква опити за нежелано обвързване и започна да влага едно негласно пожелание за лек ден към "здрасти-то му", както колегата се изразяваше.
Тя беше побъркана - така се самоопределяше първите няколко месеца. После започна да си лепи разнообразни психични диагнози, но нищо не променяше факта, че човекът с неопределимия поглед й казваше "здрасти". Вярно е, че тя първа беше решила да му каже "здрасти" и за това беше коригирала скоростта и траекторията по която отиваше на работа така че да е възможно най-благоприятна за поздравяване и беше тренирала малко "здрасти" в главата си. Но човекът я изненада и й каза "здрасти" първи, което я смути и обърка всичките й планове. Беше убедена, че не я е объркал с някой друг, защото ако я беше объркал, щеше да каже "здрасти" веднъж и да престане. Той продължаваше да я поздравява, когато се засичаха, понякога дори се усмихваше и тогава й се струваше, че грейва като слънце. Дълго време се чуди защо той не казва нещо повече от "здрасти", но осъзна, че самата тя също не би казала нещо повече. Нямаше какво - на въпроси от типа на "как си", отговорът никога не е искрен, а общите разговори не са интересни. Нямаше и смисъл - "радвам се да те видя" и всякакви подобни добри пожелания се подразбираха от самият факт, че се разминават, усмихват и поздравяват. Не беше нужно да си казват нищо повече. Нужно беше само едно "здрасти", което носеше в себе си цяла вселена и правеше денят по-хубав.
Повишението му включваше преместване в нов офис, дойде внезапно и нямаше много време за мислене. На два пъти едвам се сдържа да не извика след нея, да й привлече вниманието някак, да й каже, че ще се мести и няма вече да се разминават сутрин. Но не искаше да разваля традицията.
Отначало тя помисли, че е в отпуск. След месец се притесни, че нещо му се е случило. Майките в парка бяха осведомени за всичко, което се случва в квартала. Вече не работи тук. Добре. Хубаво. Можеше поне да каже. Беше сърдита и обидена. Драматично и трагично изоставена. Една вечер, след обилно количество бира и няколко превъртания на възможно най-депресивния албум от любимата й група, тя си пое въздух и с учудване разбра, че всичко е наред и животът й е точно такъв, какъвто трябва да е. На следващия ден откри нов интересен сериал, който започнаха да гледат с Мартин и си представяха, че също като героите, живеят на космически кораб.
Неговият живот продължи почти като по старо му, но с малко повече отговорности и повече възможности. Научи се да кара ски. На планината се запозна с една много дива, но и приятна жена - Нина. Тя пиеше като мъж, ядеше като мъж, караше ски перфектно, разказваше мръсни вицове и в същото време беше красива, умна и внимателна. Оказа се, че имат общи приятели. След няколко месеца Нина започна да излиза с него и общите познати по кръчми, смееше се на почти всичко, което казва, опитваше от яденето му. Разбра, че тя го харесва чак една вечер, когато Нина го завлачи на дансинга и след кратки танци правиха секс в тоалетната на кръчмата. Обвързаха се неусетно за него. Нина беше наясно с желанията си, беше директна и винаги знаеше какво прави, а той беше изморен да бяга от сериозните връзки и просто се остави тя да го води. Бяха на път да заживеят заедно, но миналият ден Нина дойде много разстроена на срещата и му изнесе дълга реч, в която основното беше нещо за фейсбук и стара негова приятелка, но това не било важно, важното било, че той не й показвал истинското си лице и не отварял сърцето си. И това беше повторено поне пет пъти. Разделиха се скарани, не успя да заспи, сутринта изпи няколко кафета едно след друго, и след няколко неуспешни опита, си уговори нова среща с Нина. Не разбираше какво значи, че не показва истинското си лице. Глупава женска логика - все едно има няколко лица и си ги сменя според случая. В това за сърцето имаше повече смисъл - отварянето на сърцето беше болезнено и той упорито се стараеше да не го прави, защото не знаеше дали може отново да го понесе.
Беше потънала в мислите си и замалко щеше да го подмине, но реещият й се поглед случайно попадна на него и веднага позна очите му. Онези - неопределимите. Успя да реагира на време, но все още й се гадеше и силите й не стигаха за нещо повече от онова старо понеделнишко "здрасти", когато обикновено беше с махмурлук и още по-късогледа. В главата й продължаваше да кънти една единствена дума. Не биваше да се опитва да мине по пряк път, все още не беше наясно къде точно се намира. Сутринта беше отишла на работа, както обикновено, но след час започна да изпитва някакво странно гадене и болки в корема, които й бяха непознати. Паникьоса се, реши че умира и се съгласи да отиде на доктор. Няколко часа по-късно й казаха, че е бременна. Което е хубаво. Теоретично. Искаха бебе. Теоретично. Но знаеше, че не е готова и никога няма да е готова, защото още се чувстваше като тийнейджър и винаги щеше да си остане такава. Освен това се беше наслушала на историите на колегите за детските болести - коя от коя по-страшна. И нещо още по-ужасно - ами ако детето попита какъв е смисълът да е тук, смисълът на живота и защо са го направили? Какво право има човек, който вижда единствено хаос и липса на смисъл във вселената да създава друг човек, който вероятно също ще вижда само хаос и липса на смисъл?
Неочакваната среща събуди старите им спомени. Преди години той беше решил да я отреже, защото очакваше тя да му се лепне. Имаше вид на човек, който се лепва, може би заради упоритото постоянство, с което го поздравяваше всеки път. Беше сгрешил и сутрешният ритуал се превърна в приятно занимание без неприятни изненади. Може би грешеше и сега - може би отварянето на сърцето не беше толкова опасно, а може би си заслужаваше поне да опита.
Тя си спомни как едно време всяко "здрасти" придаваше смисъл на деня и предвещаваше да е хубав. Дори и самото "здрасти" да не променяше деня, тя се стараеше да го промени за да съответства на предвещанието. Едва ли някога би отговорила на детето си "Смисълът да съществуваш е да казваш "здрасти" на непознати хора". Можеше обаче да го перифразира - "Смисълът да съществуваш е да кажеш "здрасти" на един определен човек, в един определен момент, когато той има нужда от това". Звучеше по-философски и ставаше като за начало.
Те спряха за момент, бавно се огледаха и след дълбока въздишка си помислиха "Всичко ще е наред", след което продължиха по пътя си.
© Анна Всички права запазени