Тежката раница висеше на гърба ù и не ù позволяваше да се движи бързо, а тя сякаш напук правеше все по-големи и по-големи крачки. След известно време се умори и спря хода си, за да си почине. Стъпила с единия крак на земята, а другия подпряла на случаен камък, тя простря поглед напред - есента вече обгръщаше цялата гора с прелестната си пелерина и оцветяваше природата с огнени багри. Тревата в полето, вече пожълтяла и изгорена, помръдваше леко, подухвана от вятъра. Наоколо цареше тишина и спокойствието беше осезаемо - да, това определено беше любимият ù сезон.

От месеци плануваше мечтаната почивка в планината. Беше работила дори и неделите, само и само да може да си вземе няколко свободни дни и да избяга от целия ад, който я заобикаляше. Не издържаше, имаше нужда да се махне, да изчезне и да не вижда никой седмици наред, но животът ù не ù го позволяваше - мениджър в голяма фирма, Алена нямаше много време за себе си. Ежедневието ù беше сиво и беззвучно - ранното ставане бе следвано от бърз душ, пиене на кафе по време на обличане и хващане на най-бързия влак до работа - нямаше кола не защото не можеше да си го позволи, а защото нямаше желание да става част от “машинизираната еволюция” както наричаше тя модерния начин на живот.

В службата прекарваше по-голямата част от денонощието, изпълнено с постоянни караници, разправии с недоволни клиенти и завистливи колеги, които винаги се опитваха да ù казват как да си върши работата и да я поучават. Дразнеше се, ставаше ù обидно, но повечето пъти премълчаваше, с цел да избегне наближил скандал.

Днес обаче денят беше различен – Алена бе станала рано, бе се придвижила с такси до края на града и сега бързаше да стигне до обещаната малка къщичка в сърцето на гората, където щеше да прекара няколко дни насаме със себе си и мислите си.

Нейна позната ù беше разказала за изоставената вила и ù бе дала разрешение да се разполага с нея както намери за добре. Някога семейството ù я беше купило с надеждата да развие бизнес с туристи, но тъй като това така и не се случи, постройката остана необитаема.

„Ти си луда.”, спомни си думите на съпруга си Петър, когато му каза, че заминава. Но пък кое беше по-голямата лудост – да седи и да търпи непрестанните му запои и изневери, или да си осигури поне частица спокойствие и време за себе си? Въпросът беше реторичен.

Алена бързо прогони мислите за него и продължи пътуването си. Вече нямаше търпение да стигне до къщата, да се разходи из нея, да пооправи и да се настани удобно. Дори си представяше вечерта, седнала на верандата с книга в ръка, гледайки залеза. „Колко хубаво звучи.”, помисли си тя и ускори ритъм, но нещо привлече вниманието ù – докато пресичаше полето, тя забеляза хиляди паяжини, разположени  във влажната трева. Спря за секунда и се зачуди – защо паяците бяха пренебрегнали инстинкта си за самосъхранение и се бяха настанили до студената земя, защо не бяха оплели тънките, сребърни нишки в клоните на дърветата, където бе сигурно и безопасно? „Биология... кога ли съм я разбирала.”, каза си тя и навлезе в гората.

Отначало дърветата бяха разпокъсани едно от друго, израснали на широко, но колкото по-навътре отиваше, толкова те се сгъстяваха, докато в един момент вече не се виждаше път.

Алена погледна надрасканата с химикалка карта и обозначеното място. По нейни изчисления се намираше съвсем наблизо и наистина, трябваха ù не повече от десетина минути, за да се озове пред старата къща.

Личеше си, че мястото бе изоставено от години. Бравата беше ръждясала, затова едва след дълги усилия, Алена успя да отключи и да влезе. Не се изненада от това, което видя – навсякъде беше прашно и мръсно, въздухът бе застоял и тежък, а пердетата бяха проядени от молци.

Реши да не губи време и се впусна в подреждане и оправяне - първо измете и избърса всичката прах, след това изми плочките и изтупа килимите и останалите постелки, накрая разтреби по-обстойни и донесе дърва за огъня. До вечерта помещението бе преобразено, а мечтата ù се осъществи. Уморенa от всичко направено през деня, тя беше повече от щастлива, когато седна на люлеещия се стол и се загледа в залязващото слънце. Най-после чувстваше така мечтаните свобода и спокойствие.

Прочете няколко глави от новия роман на Дан Браун и се прибра вътре, където все още гореше огън в камината. Хапна набързо и се тръшна на леглото като малко дете. Тялото ù бързо се отпусна и тя потъна в дълбок и приятен сън, какъвто не беше спала от години.

Сънува гората с цялата ù красота и изящество - присъни ù се как се разхожда по незнайна пътека, а около нея всичко блести в златно и огнено. След това пред нея се показа величествен горски водопад, чиито води падаха шумно в кристално езеро. Тя се бе озовала в един приказен свят. Ненадейно силен вой прекрати съня ù. Тя се сепна и отвори очи – ослуша се все още сънена, а след секунди, ето пак - силен вълчи вой, някъде наоколо, сякаш зовеше себеподобните си. Надигна се в леглото и погледна през малкия прозорец, но не видя нищо в мрака. За трети път звярът изви глас, а после изведнъж утихна. Алена се огледа повторно, но отново не видя нищо обезпокоително и реши, че е нормално в гората да има всякакви диви животни. Без да се страхува, тя се намести удобно в леглото и потъна в нов сън.

Сутринта беше свежа и топла. Когато стана, Алена се изкъпа на бързо в примитивната баня и излезе на разходка. Тъй като не знаеше къде отива, се остави на инстинкта си да я води. Пресече близкото поточе и се изкачи нагоре към скалите. Повървя малко по тях, след което отново се намери обикаляща вековните дървета. По едно време забеляза нещо кафяво да се мержее в далечината и когато се приближи, разбра, че правилно беше предположила - манатарки. Като малка баща ù я беше водил за гъби и ù бе показал някои ядливи видове. „Вечерята ми е сигурна.”, каза си тя, но точно когато се канеше да откъсне няколко, чу глас зад себе си:

- Не бих го направил, ако бях на твое място. Освен ако не ти е писнало да  живееш.

Алена се сепна рязко от неочакваната среща и изви глава назад - висок и едър, с черни коса и очи, груби черти на лицето, облечен в тъмни дрехи и с пушка на рамо:

- Моля? - попита тя неразбиращо

- Синаквици. Отровни са. - обясни мъжът

- Това са манатарки, яла съм ги стотици пъти. - настоя тя

- Това са били манатарки, сега са преминали и са се превърнали в синаквици. Ето, виж. – той откъсна една, извади джобно ножче и я сряза -  Виждаш ли? – гъбата бързо посиня и се сбръчка – Няма да повярваш колко жертви взимат всяка година.

Гледайки гъбата, Алена стоеше и не знаеше как да реагира. Ако не се беше появил този непознат, тя щеше да се натрови, а може би дори и да умре:

- Благодаря ти много, буквално ми спасяваш живота. - най-накрая каза тя

- За нищо, и без друго това ми е работата. - отвърна той

- Работата ти е да пазиш заблудени туристи от отровни гъби? - попита тя с усмивка

- Не, пазя ги от дивите животни. Ловец съм. - чак сека Алена обърна внимание на дрехите и пушката - Има няколко оплаквания от глутница вълци по тези райони, от няколко седмици я издирвам, но така и не мога да ги хвана. - обясни мъжът

- Ето какво съм чула миналата нощ. - припомни си тя

- Къде се е случило това? - попита той със сериозен тон

- Надолу по пътеката, навътре в гората има една стара вила. Снощи, докато бях вътре, чух вой. Звучеше сякаш беше наблизо. - разказа му Алена

- Имаш ли нещо против да дойда с теб да поогледам? Пък и да те пазя, ако някоя друга гъба се изпречи на пътя ти. - пошегува се ловецът.

- Сега вече се засрамих от некомпетентността си. Но нямам нищо против да ме пазиш и от гъби, и от вълци, и от каквото крие в тази гора.

Двамата тръгнаха обратно по пътеката:

- Аз съм Алена, между другото. Теб как те наричат? - попита тя.

- Ловеца. - отвърна той.

- Нямаш ли си истинско име? - попита жената учудено.

- Имам, но не го харесвам. Пък и така ми викат всички.

Алена не настоя повече. Докато стигнаха вилата, тя разбра, че Ловеца е извикан от група възрастни хора, които все още живеят в гората и отглеждат добитъка си. Вълците бяха навлизали в кошарите и душили много от овцете, затова се бе наложило собствениците да вземат мерки:

- И ти ще ги убиеш всичките? - попита Алена, след като той бе приключил с разказа си

- За това ми плащат, така че да. - отвърна невъзмутимо той

- Защо не убиеш само главатаря? Глутницата няма ли да се разпадне след това?

- Не, точно обратното. Вълците не са глупави животни - те ще изберат нов водач и ще продължат да убиват, но този път не само за храна, но и за отмъщение.

-Разбирам. Е, явно те чака нелека задача. - накрая завърши Алена и застана на прага на верандата. - Благодаря, че ме опази, длъжница съм ти.

- Няма проблем, ще можеш ли да се пазиш сама?

- Ще се опитам, но все пак ще разчитам, че ти ще се навърташ наоколо. - отвърна тя и запристъпва навътре.

- Чао, Алена. - сбогува се той

- Довиждане, ловецо. - тя влезе и затвори вратата след себе си.

Седна на масата, подпряла лицето си с ръце, и се замисли. Не всеки ден се случваше да завързва приятни запознанства, а още повече и на място, като това. Новият мъж определено й допадна, имаше нещо потайно и скрито в него, което я привлече. След малко се засмя наивно „И добрият ловец спасил Червената шапчица от Големият лош вълк и те заживели щастливо! Да, ако беше приказка така щеше да стане, но Ловеца е обикновено момче, което си търси място под Слънцето, а Червената шапчица много скоро ще се върне при неблагодарния помияр и всичко ще си е по старому.”

Усмивката изчезна от лицето ù и тя си припомни живота, който беше оставила зад гората – грозен, задушаващ и отблъскващ. Тежеше ù, че трябваше да се справя сама, че нямаше подкрепа и не чуваше успокоителна дума от близките си. Семейството ù отдавна живееше в чужбина, виждаше родителите си само по празници и то не винаги. Приятелите ù не бяха много и донякъде наистина държаха на нея, но собствените им проблеми напоследък ги спираха да погледнат настрана. Личният ù живот беше най-болното ù място – беше се омъжила едва преди две години, а съпругът ù вече не прекарваше и половината ден вкъщи. В началото търпеше и прощаваше, плачеше и се молеше, обичаше го прекалено много, за да се откаже от него, но той направи и невъзможното да изкорени любовта й и да я превърне в пепел. Беше го решила в съзнанието  си – щеше да се раздели с него, но първо искаше да закупи свое жилище и да заживее „у дома” най-накрая.

Изведнъж се сепна – какво правеше? Нима трябваше да прекара толкова трудно откраднатите почивни дни в мисли и терзания по някой, който не го заслужаваше? Не, разбира се, че не. Обу маратонките си, взе плейер-а си и излезе навън да потича. Слънцето ù се усмихваше весело и топлеше гладката ù кожа. Нагласи малкото устройство на „Рамщайн”, сложи слушалките на ушите си и започна да тича леко. Чувстваше се толкова свободна и лека, забързваше и забавяше, прескачаше камъни и листа, надпреварваше се с поточето, преливаше от енергия. Ритъмът на музиката подсилваше усещането и я караше да се чувства истински жива.

Видя отвесна пътека и реши да се спусне по нея. Ускори скорост и се затича по нея, но изведнъж от близкия храст пропълзя змия и препречи пътя ù. В уплахата си Алена отскочи в страни и падна тежко на земята. Удари ръката си – раната не беше голяма, дори не я болеше толкова, но кървеше обилно. Реши, че е време да се прибира и бавно закрачи нагоре. Беше свалила слушалките – този път слушаше песента на гората – лекия полъх на вятъра, честото чуруликане на птиците, шума на падащите листа – една прекрасна симфония. Имаше чувството, че природата я приветства, никога преди не се беше чувствала толкова истинска, както сега, в този момент. Толкова много красота имаше в заобикалящия я свят, че тя не можеше да ù се насити. Помисли си, че никой художник, дори и най-добрият, не би могъл да пресъздаде в картината си реалния образ на есента.

Насочи поглед напред, някъде там в простора, и почувства облекчение, усети как тежината в душата й бавно изчезва и оставя усещане за свобода. Въздъхна тихо, но след секунди се ослуша и забеляза, че нещо липсваше. Нотки на тревога се появиха по лицето ù – всичко беше утихнало – не се чуваха нито птичите песни, нито бързите води на потока, нито вятърът и листата. Огледа се нервно, като едновременно с това засили ход. Пресече потока и закрачи по пътеката, която водеше към колибата, когато силен вой прекъсна мислите ù – беше същият като този, който бе чула миналата вечер, но много по-ясен. Тогава осъзна какво ставаше и пребледня – вълкът беше опасно близо, вероятно примамен от капещата ù рана. Потърси го с очи и не беше дълго преди да го намери – ето там, на двайсетина метра от нея се показа звярът. Стори ù се огромен – черен, с лъскава козина и наострени уши, той седеше безмълвно и я наблюдаваше. Лапите му бяха оставили кални дири, които бяха по-големи от дланта ù. Алена усети как тялото ù се вледенява, сърцето ù забива все по-бързо и по-бързо, устата ù пресъхва от страх. Инстинктивно потърси нещо за самоотбрана, но установи, че няма такова. Вълкът явно усети страха ù, защото в този момент запристъпва бавно към нея. Тя отвърна с крачка назад, но това само подсили интереса му и той стана по-настоятелен в хода си. „Бягай!” извика наум и с цялата си енергия и сила се затича към вилата. Хищникът я последва светкавично. Тя бягаше, а той не я изпускаше от поглед. Движеше се ту от ляво, ту от дясно на нея, спускаше се надолу, а после отново се изкачваше по склона, а падналите листа шумяха под тежестта му. Докато тичаше, Алена чуваше ритъма на сърцето си – то се блъскаше в гърдите ù, вените по цялото ù тяло пулсираха, а кръвта от раната все така неспирно течеше и оставяше следи по пътеката. Унесена от мисълта за спасение, изведнъж тя се сепна и спря – звярът беше изчезнал. Погледна назад, но нищо – не се виждаше тъмната, черна фигура, нито се чуваха тежките стъпки. Вълна на облекчение премина през нея – беше му избягала, беше се спасила. Но точно тогава го усети – мрачен, животински поглед, който минаваше през нея и навлизаше надълбоко, чак до душата ù.

Бавно изви глава назад и го видя – там, на десетина метра от нея, стоеше вълкът – черен, страшен, величествен. Гледаше я безмилостно и свирепо, като плячка, като твърде слаб противник, недостоен за него. Взираше се в очите ù сякаш без думи ù говореше. Ненадейно тръгна напред, затича се и скочи към нея.

Чу се глух тътен от току-що произведен изстрел, последван от тихо скимтене. Алена се стресна и се обърна – Ловеца все още държеше тежката си пушка в готовност за нова стрелба. После жената се обърна напред и видя мъртвия звяр пред нея:

- Ти го уби... – едва изрече тя

- Ако не го бях сторил, щеше да те убие. – отговори той и се приближи до трупа  - Имаш късмет, че бях наблизо, за вълк като този щеше да си свежа хапка. – той го бутна с крак, за да се увери, че наистина е мъртъв.

- Какво ще правиш с него? – попита Алена като гледаше трупа

- Мисля да го оставя в музея, красиво животно е, не заслужава да изгние в гората.

- Не е ли прекалено голям? Доста е страшничък. – добави тя и се отдалечи

- Имаш право, рядко стигат такива размери. Да се надяваме, че другите са по-малки. – обясни й той – Явно е бил много гладен, за да дойде сам. По принцип глутницата ловува заедно, но нищо чудно, че се е откъснал, кръвта ти го е привлякла.

- Не мога да си представя какво щеше да стане, ако не се беше появил. – с треперещ глас отвърна Алена

- Спокойно, аз се навъртам по тези места, ще те пазя, докато си тук. – успокои я той с усмивка

- Е, няма да ти се налага дълго да ме гледаш, след два дни слизам в града, почивката ми приключи. – отговори му с нескрито разочарование

- Жалко, можеше да те разведа наоколо, има какво да се види от природата.

- Знаеш ли какво? – поде тя плахо – По принцип не постъпвам така, но искаш ли да дойдеш в колибата с мен тази вечер, чисто приятелски, да не оставам сама, а утре ще ме разведеш насам-натам за последно?

- За мен ще е удоволствие да Ви придружа, мадам. – отвърна той и ù се поклони.

По лицето ù преминаха горещи вълни, очите ù засияха повече от обикновено, а сърцето ù затуптя от вълнение. Имаше нещо, което силно я привличаше в Ловеца, успокояваше я, даваше и сигурност и защита. Този мъж я караше да се чувства на мястото си, без излишни преструвки и лъжи, покоряваше я без дори да прави усилие. Желаеше го, но не знаеше как да постъпи, как да го привлече, без да остави грешно впечатление след себе си:

- Ще тръгваме ли? – попита тя с напрежение

- Трябва първо да се справя с това приятелче тук. – отвърна той и посочи вълка – Ти върви, а когато приключа, ще дойда при теб. И промий раната със спирт или алкохол, да не се възпали.

- Добре, до скоро тогава.

Тя тръгна бавно по пътеката, оставяйки мъжа и убития звяр зад себе си. Когато се прибра, побърза да пооправи малката стая, после притопли останала от вчера храна, взе си бърз душ и зачака. След около час Ловеца се появи. Този път изглеждаше различно – бе захвърлил мръсните, маскировъчни дрехи и се бе облякъл с панталон и тъмна риза. Когато го видя, Алена ахна – пред нея не стоеше простоляв хлапах с пушка на рамо, а истински, зрял мъж, който излъчваше невероятна сила и респект:

- Ако знаех, че ще се контим, щях да си взема някоя рокля. – каза тя, смеейки се.

- Ха-ха, а аз си мислех, че ще ме харесаш и в ежедневно облекло, но ако много настояваш, ще се преоблека. – отвърна той шеговито.

- Не, нямам забележки, даже напротив – много добре изглеждаш.

- Благодаря ти, чувствата са взаимни.

Тя му предложи да седне, след което двамата се насладиха на вкусната вечеря. Говореха почти безспир – обсъждаха професиите си, интересите си, любимите си книги и филми, флиртуваха и се смееха и не усетиха как времето минаваше. Но скоро нещо прекъсна опиянението им – нов вой, още по-страшен и силен от тези преди, раздра тишината. Алена се стресна и инстинктивно се доближи до Ловеца:

- Звучи много свирепо, страх ме е. – изрече тя

- Прав бях. – отвърна той и я прегърна - Глутницата иска да си отмъсти за вълка днес. По-добре да заключим вратата.

- Мислиш, че биха могли да влязат тук ли?! – попита жената, видимо разтревожена.

- Не и ако им попречим.

Той отиде до входната врата и завъртя ключа по часовниковата стрелка. После свали старите щори и дръпна пердетата отгоре им. Накрая изгаси лампата и седна до нея:

- Така е по-добре – сега трябва да мируваме и скоро ще си тръгнат.

- Нямаш си и на представа колко се радвам, че не съм сама сега. Благодаря ти, че ме защитаваш. – каза тя и очите ù засияха

- Това ми е работата все пак. – отговори Ловеца и се усмихна чаровно - Пък и как да оставя красива жена в беда, какъв джентълмен ще съм тогава?

- Ха-ха, ти си бил и ласкател.

- Не, просто съм искрен.

Те поговориха още малко и решиха, че е време за сън. Легнаха си заедно, прегърнати. Алена усещаше силните му ръце около тялото си и изпитваше спокойствие, каквото отдавна не беше. Реши да му се наслади, докато го има, но тези мигове бяха прекъсвани от воя на вълците навън, които често напомняха за себе си до сутринта, когато всичко утихна и двамата успяха да заспят.

Лъч светлина навлизаше през малкия прозорец и огряваше леглото. Алена усети топлите лъчи и бавно отвори очи – не сънуваше, Ловеца все още беше до нея и спеше кротко. Тя се обърна към него и се загледа, а въображението ù я отведе надалеч. Запита се как ли щеше да изглежда животът ù, ако вместо Петър, бе срещнала Ловеца, дали този мъж щеше да я направи щастлива и да ù даде любовта си, а не само да ограбва и опропастява душата ù. Знаеше, че е наивно да мисли за това, но някаква сила в нея надделяваше и я пращаше в други светове:

- От много време ли ме зяпаш? – измърмори той и се протегна сънено.

- Не те зяпам. – побърза да се оправдае Алена.

- А какво правиш тогава?

- Чудя се какво да приготвя за закуска. – бързо отвърна тя.

- Добро извинение, да кажем, че ти повярвах. – засмя се той.

- Не е извинение, това е самата истина. Но тъй като продуктите ми са ограничени, нямам голям избор.

- Не се притеснявай, не съм капризен. Но ти по-добре хапни хубаво, обещал съм ти да ти покажа някои места, ще ти трябват сили днес.

- Не мислиш ли, че е малко опасно да се разхождаме сами сега? Ами вълците?

- Май забравяш с какво се занимавам. А и случаи като вчерашния са рядкост, едва ли ще си позволят да нападнат по сами и то по светло.

- Надявам се да си прав. – заключи тя и стана от леглото.

Двамата закусиха обилно, след което се приготвиха за излета и тръгнаха из гората. Ловеца водеше, а Алена го следваше неотлъчно. Днес дърветата бяха необикновено красиви. Не приличаха на жива природа, а на грациозни, високи богове, облечени в шарена премяна, които сякаш бяха отворили обятията си и приветстваха посетителите. Алена ахваше при вида на всяка нова гледка – Ловеца ù показа безширните ливади, стръмните склонове и билото на планината, тайните горски пътеки и малките, тъмни пещери в района; къде растат лековити билки и ядливи растения; как може да намери вода или да се ориентира по вятъра ако се загуби. Денят мина бързо и неусетно слънцето вече бе започнало да се спуска към земята:

- Беше невероятно... просто нямам думи, спря ми дъха. – каза Алена по пътя за колибата

- Радвам се, че ти хареса. Природата е необятен организъм, може да ни даде толкова много ако не се опитваме да я унищожим толкова настойчиво. Всичко тръгва от тук, от дивото. При хората е същото като при животните – инстинктът е водещ, останалото е механика.

- Звучиш като някой професор в университет. Май си си сбъркал професията. – пошегува се тя

- Животът, опитът – те са най-големите учители.

- Прав си, така е.

Когато се прибраха в колибата, Алена се зае с приготвянето на вечерята, а Ловеца – с носенето на дърва и паленето на камината. След като хапнаха, се изкъпаха и уморени легнаха да спят:

- Наистина беше много хубаво днес, всичката тази красота... няма да я забравя цял живот. - промълви Алена

- Радвам се, че оценяваш природата. Тя е наша майка и трябва да я уважаваме.

- Имаш ли представа колко малко хора мислят като теб? Всички са прекалено заети със себе си, за да обърнат внимание на който или каквото и да било друго.

- Така е, хората са егоисти. Прекалено са вглъбени в себе си, не поглеждат настрани. Но ти не си такава, различна си, истинска. – отговори Ловеца и я погледна с топлите си очи

- Да, но „различна” и „истинска” не се приемат много добре в днешно време.

Ловеца се обърна към нея, погали лицето ù с ръка и я придърпа към себе си. Целуна я толкова страстно и горещо, че цялото ù тяло потрепери. Обхвана тялото ù с ръце, обходи го с длани, като бавно сваляше дрехите ù. Нейните пръсти правеха същото. Чувстваше се невероятно, като в сън, като в друга реалност. Беше забравила градския си живот, беше оставила болката в миналото, беше се отдала на първичното – за нея съществуваше само тук и сега.

След минути телата им се сляха в едно – взрив от енергия разбуди сетивата за нови усещания. Той беше едновременно нежен и властен, земен и чужд, а тя покорно се подчиняваше на желанията му. Тялото ù се извиваше грациозно, ръцете ù се вплитаха в неговите, устните не се отделяха. Не чуваха и не виждаха – просто усещаха с целите си същества.

Накрая Алена се отпусна блажено на леглото. Сърцето ù все още пулсираше, а душата й искаше да излети.

- Беше невероятно.. – промълви тя

- Беше... – отвърна Ловеца и стана от леглото- ... но никога няма да се случи отново.

Алена почувства ледена вълна да връхлита отгоре ù. Нима и той е като всички останали, защо не се беше сетила, как можа да не го предвиди, да се заблуди, да посмее да мечтая за нещо хубаво. Чувстваше едновременно гняв и разочарование. Не знаеше какво да отговори, затова отвърна:

- Разбира се, ти оставаш тук, а аз се прибирам вкъщи, никога повече няма да се срещнем. – в момента, в който го изрече, сълзи започнаха да напират в очите ù.

- Никъде няма да ходиш... – промълви той и наведе глава сякаш виновно.

- Моля? Какви ги говориш?– сепна се Алена и чувство на тревога я обзе.

Ловеца вдигна глава и я погледна – очите му бяха все така тъмни и топли, но вече в тях се забелязваше и друго – тъга:

- Не мога да те пусна да си идеш, съжалявам.

- Не знам какво ти става и за какъв се мислиш, а и не ме интересува – махай се веднага! – извика тя, но в гласа ù ясно личаха страхът и неведението.

- Наистина ми се искаше да не се налага да направя това. Ти си добър човек, сърцето ти е топло, уважаваш природата, но те са моя плът и кръв...

Алена продължаваше да го гледа с неразбиране и страх. Тя осъзнаваше, че се намира в опасност, но не знаеше как да реагира. Преди да успее да каже каквото и да е, силен вой раздра тишината. Но това, което последва, беше още по-фрапиращо. – Ловеца също изви глас и отговори на вълка с друг вой.

- Какво, по дяволите... – понечи да каже Алена, но тогава се чу счупване на стъкло, което се разстели на пода – два големи, черни вълка скочиха през прозореца и нахълтаха в колибата.

Алена стоеше като вцепенена и не можеше да си поеме въздух от страх. Очите ù бяха изцъклени и ужасяващи, лицето ù – бледо като платно, а сърцето ù биеше бясно.

Вълците я обградиха и ù се озъбиха, но не направиха и крачка без позволението на господаря си:

- Нужна си ми, за да запазя себе си и вида си. Единствено човешкото месо засища глада ни.

- Но аз... те видях да го убиваш... – едва простена Алена и започна да хрипти

- Халосни патрони. Трябваше да спечеля доверието ти, трябваше сама да тръгнеш към мен и да ми се отдадеш, за да взема душата ти. Сега тя ми принадлежи. А тялото ти принадлежи на тях. – той посочи с ръка вълците, които покорно седяха до него.

Алена зарида неудържимо и се сви в леглото. Знаеше, че няма как да избяга, знаеше, че смъртта е пред нея, но отказваше да приеме. Искаше, боже, как искаше това да беше сън... но не беше.

Ловеца пристъпи напред и отиде до нея, тя не реагира. Той погали лицето ù с ръка, надвеси се над нея и прошепна: "Съжалявам...”

В следващия момент се случи нещо невероятно – той рязко отстъпи встрани и изрева като истински звяр. Падна на колене на земята с ръце, опряни в пода. Лицето му се сбръчка и почерня, челюстта му изхрущя и започна да се чупи, очите му засияха в жълто, очите му се удължиха. В същото време кожата по гърба му започна да се цепи, а под нея да се показва черна козина. От пръстите му израснаха здрави нокти и крайниците му се превърнаха в лапи. Алена пищеше неистово и ридаеше безспир. След минута пред нея се показа същество величествено и божествено – нещото беше застанало на задните си лапи, силна, дълга опашка се виждаше встрани, тялото му приличаше на човешко, но завършваше с животинска глава, чиято паст беше отворена и разкриваше няколко реда остри зъби. Последна силен и смразяващ вой – другите два вълка му отвърнаха и тримата заедно се нахвърлиха върху жената. Светкавично разкъсаха тялото ù, на големи хапки поглъщаха месото ù и превръщаха стаята в истинска касапница. Глозгаха костите и ближеха кръвта. Когато приключиха, бързо изчезнаха в гората. Остана само Ловеца – преди да се изгуби в тъмнината, той обърна поглед назад към трупа – жълтите му очи продължаваха да бъдат страшни и чудовищни, но с тях се виждаше и разкаяние. Той се изви напред, скочи през прозореца и се изпари в мрака.