Сирачето вървеше по своята малка пътечка на някъде. Навярно към мечтите си. Чувстваше в себе си голяма обич към всичко и всички. Искаше да се усмихне на някого. Всъщност на всички. Усещаше как лети – не ходи. А как обичаше всички. Но беше само. То беше малка сирота с коси като животворното слънце, а очите й виждаха по-далече и по-дълбоко от всеки друг. Понякога някои виждаха здездичка на челото й. А как искаше да даде на някого тази обич, която имаше в себе си. Да върви по своя малък чист път. Но не така сама. Сиротата легна на тревата и усети земята.
- Здравей, мила моя.
- Добър ден, госпожо. Но… аз не ви познавам.
- Аз обаче те познавам, мила. Защо лежиш така мълчалива? Къде е майка ти?
- Аз съм много сама, госпожо. Нямам майка. А колко искам да имам…
- Сближи се с мен. Аз ще ти дам майчина прегръдка. Ще стопля през деня нозете ти, за да си здрава. Ще ги мия сутрин с роса. Ще те храня с най-прекрасните си дарове. Ще те заобиколя с божествената красота. Ще ти дам сигурността, уюта на дома… за да не си бездамно, мило мое. Ще те възпитам според моите правила, според моите закони. Ще ти разкрия моите тайни, дете мое. Аз ще съм ти най-близката. И тогава, когато се умориш да вървиш по пътя си – ще знаеш, че винаги можеш да се върнеш завинаги в обятията ми. Ела при мен, върни се при мен, за да ти дам любов, дете.
- Идвам, мамо…
И сирачето продължи да върви. Устните й изразяваха лека усмивка, която не нарушаваше божствената хармония. Сега то се почувства по-свободно. Имаше някой, който да обича… Но… сякаш нещо отново й липсваше… Какво ли щеше да е, ако имаше татко, на който да се възхищава. Някой, който да й дава пример за благородство и чест по нейния път. Понякога да е тих, спокоен и добър, а понякога строг, разгневен и страшен. Но който заслужава любов. Сиротата седна на брега и тогава… чу морето.
- Здравей, мила.
- Здравейте, господине.
- Щастлив съм, че ме чуваш. Усещам щастието в тебе. Кой ти го подари?
- То е дар от Земята. Тя ме осинови и сега си имам майка. Преди бях много самотна, защото вървях сама по своя път. А сега… вече имам с кого да го споделя. Имам кого да обичам.
- Но усещам и тъгата в тебе…
- Искаше ми се да имам и татко. Някой, който да ми дава преднина. Който да ми покаже света през далекоглед…
- Тогава започни да ме слушаш, мила. Защото аз мога да ти кажа много неща. Аз ще ти дам съветите, от които се нуждаеш. Ще ти дам спокойствие. Ще те даря с най-щастливите мигове в живота ти. Ще каля волята ти с трудни уроци, за да си силна. Ще те науча да разбираш себе си, да говориш с душата си. Нощем, ще те приспивам със сладката песен на вълните, а сирените ще ти разказват за необятни светове. За да бъдеш щаствила, мила… ще ти дам от любовта си. Ела при мен…
- Идвам, татко…
И Мила отново тръгна по своя малък чист път. На малкото й детско лице личеше ясна усмивка. Сега тя имаше двойно повече сили, за да върви. Усещаше любовта на своята майка и своя баща. А тя им я изпращаше два пъти по силна, с двойно по-голяма бързина. Като светкавица, но с гръм от обич. Да сега не й е толкова трудно, но… Нямаше с кого да израстне. С кого да сподели своето палаво детство. Тогава срещна вятъра.
- Здравей, Мила.
- Здравей, Ветре. Не ми роши косите, защото мама преди малко ги среса и направи още по-красиви. А татко обича неговото момиче да е спретнато – както е хубаво да е спетнат човешкия живот.
- Кои са майка ти и баща ти, Мила?
- Майка ми е Земята, а баща ми е Морето.
- Щастлива ли си?
- Щастлива съм, но…
- Но…?
- Липсва ми някой, с когото да споделя деството си. Някой, с когото да си спомням след време за тези години, за лудориите, за опасните ситуациии, от които Бог да ни измъква. И за което ще сме Му обещали да не казваме на никого.
- Побратими се с мене, Мила. Аз ще бъда твоя по-голям брат. Ще те науча да се движиш бързо в пространството. Ще ти покажа силата на стихията – но вътре в тебе. Силата на емоцията, която ще е твоето водещо начало, Мила. Ще ти покажа агресията, ще ти покажа и смирението. Защото тези чувства са част от природата и те не трябва да ти бъдат чужди – за да не се превърнеш в лукавост.
- Идвам, братко, чакай ме.
И Мила отново тръгна по своя път, за да стигне мечтите си. Сега имаше семейство. Растеше с нежните ласки на майката Земя, която сгряваше сърцето й и я учеше на закономерна красота. Вслушваше се в съветите на баща си – Морето. И научи много – за това коя е; за трудностите, които има да преодолее. Имаше брат – Вятъра, с който съпреживяваха емоцията. С който след време щеше да си спомня за приключенията, изживени заедно. Тя имаше всичко, за да бъде щастлива, но… Нямаше любим, за когото да живее. А беше вече голяма. Тогава усети, че някой я докосва и сякаш искрица проблесна в сърцето й.
- Здравей, Мила моя.
- Кой си ти? Чувствам се странно в твое присъствие.
- Аз съм Слънцето, твоя любим – той се усмихна нежно и закачливо.
- Но аз не съм решила дали ще си ти. Как си позволяваш да говориш така?
- Любимият идва така, Мила. Той няма да те попита, защото ако го направи – ти няма да го пожелаеш истински. Той ще познае и най-съкровената частичка от душата ти и ще има власт над нея. Той ще бъде твоето вдъхновение. Той ще е силата, от която ще черпиш. Ще е топлината, с която ще си дарена. Ще омагьоса живота ти, за да стане божествен, защото той самият ще е божество за теб. На когото ще се покоряваш по своя воля. Така постепонно ще заприличате един на друг, докато не се превърнете в едно хармонично цяло. Ела с мен, Мила. Не бьгай, защото вече си моя, защото аз ще ти дам любовта, която ти липсва.
- Чакай ме, мили.
Изведнъж Мила видя, че нейната малка чиста пътечка се слива с друга пътека. И до нейните стъпки се присъединиха тези на нейния любим – Слънцето. С времето тя започна да гледа с неговите очи, да свети с неговата светлина. Докато накрая не се сля с неговото сияние. Мила беше най-щастливото същество на света. Беше познала градивната любов, която я бе накарала да свети със светлината на нейното Слънце – животворната сила. Да познае магията, с която се живее по-истински. Сега тя е там горе… при него… Тя знае всичко за всички, защото е Слънцето.