Сирачето вървеше по своята малка пътечка на някъде. Навярно към мечтите си. Чувстваше в себе си голяма обич към всичко и всички. Искаше да се усмихне на някого. Всъщност на всички. Усещаше как лети – не ходи. А как обичаше всички. Но беше само. То беше малка сирота с коси като животворното слънце, а очите й виждаха по-далече и по-дълбоко от всеки друг. Понякога някои виждаха здездичка на челото й. А как искаше да даде на някого тази обич, която имаше в себе си. Да върви по своя малък чист път. Но не така сама. Сиротата легна на тревата и усети земята.
- Здравей, мила моя.
- Добър ден, госпожо. Но… аз не ви познавам.
- Аз обаче те познавам, мила. Защо лежиш така мълчалива? Къде е майка ти?
- Аз съм много сама, госпожо. Нямам майка. А колко искам да имам…
- Сближи се с мен. Аз ще ти дам майчина прегръдка. Ще стопля през деня нозете ти, за да си здрава. Ще ги мия сутрин с роса. Ще те храня с най-прекрасните си дарове. Ще те заобиколя с божествената красота. Ще ти дам сигурността, уюта на ...