Този мартенски ден беше слънчев. В девическото училище имаше много народ. Учениците, пъстро облечени, държаха в ръцете си цветя и чакаха с нетърпение чудото, което щеше да стане. Негово Преосвещенство Пинарет с клира, облечен в служебните си одежди, след свършване на Божествената служба, пристигна. Той сложи китка здравец, чемшир и босилек в сребърното менче с вода, което беше поставено върху дървената масичка и изрече: "В името на Отца и Сина, и Светаго Духа, в името на Исусовата кръв, прости, Господи, стадото Божие. Днес е началото на нашето спасение. Радвай се, Благодатна! Господ е с нас." Взе китката от менчето, направи кръст и пръсна с ръка три пъти към присъстващите. "Синът Божий стана син на Дева и Гавраила"- довърши той.
   Богородица беше станала тяхна покровителка и закрилница. Учениците трябваше да следват нейния път, когато завършат обучението си. От девическата гимназия излизаха бъдещи учителки. Тук беше и Вяра, момичето, което щеше да помогне на Павлето да свири на пиано.
   Докато  налюдаваше освещението на водата, някой допря ръка до рамото му. Той се обърна. Беше тя - Вяра. Отвори уста и весели пламъчета заиграха в очите му. 
- К'ва изненада! - продума момичето.
- Знаех си аз, че може да та вида.
- Павле, извини ма, трябва да ида при другите колежанки, че ма чакат.
   Момичето подаде ръка и се сбогува. Той махна със своята и изрече нещо, което не можеше да се разбере.
   Така измина този ден - с радост и болка. Вечерта стрина Стефана приготви трапезата. На софрата имаше постен боб, зеле, туршия от зелени чушки, моркови и целина. Имаше и кисели корнишони. Нали бяха пости. На масата нямаше от онова лютото и маврудовото винце.
   Бай Гьорги - баща му, допушваше цигарата с шарената лула, дето стрина Стефана купи от панаира при Света Петка. Беше красива. С множество орнаменти, вплетени един в друг. Огънят в камината бумтеше. Червени пламъчета огряваха цялата одая. Павлето стана от миндера и тръгна към рафта с книгите. Пъхна ръка между две от тях и извади книжно вързопче. Развърза връвчицата, с която бяха завързани куп стари вестници. Започна да ги разгръща. А, ето: "Цариградски вестник", брой 340, 3 август 1857 година. "Къде,къде?"- произнесе гласно той. Страница 2 и зачете: "С песни към създателя и благо към подателя. На мъдростта висока. Към Бога се обръщаше и сърца си усещаше. У почит страх дълбок, то Боже, който света въртиш. Оправяш, в добър ред държиш. У крепка си десница, избави нас от вси злини и подари ни добрини. От мир и тишиница. Ти, която с дух си напоил. И в миг един си просветил. Простаците рибари. Като насъщний хляб прати. На Дух Свети да просвети. Нас в разум, светла вяра." Разтвори наново вързопа, пъхна вестника и наново го върна на мястото му. След това взе библията, която стоеше самотна  на средния рафт. Разтвори я и, без да мисли, зачете: глава 9 на притчи Соломонови.

Следва продължение