ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

                                                (по действителен случай)

    Реката пресичаше целия град от край до край и минаваше през много интересни места. Беше препасана с много мостове, някои от които - много широки. Бяха ги направили заради хората, но по някои от тях минаваха и коли.

    Преди много години облякоха стените ù с каменни плочи. А тъй като водата в нея беше малко, покриха и дъното ù с някакви други плочки. И реката се превърна в един тесен канал – широк колкото една голяма човешка крачка и дълбок около две човешки педи. Бистрата вода виеше тънката си снага и гордо се плъзгаше между плочките. 

   Още с влизането ù в града, реката завиваше покрай една голяма градина, в която имаше няколко шатри. Лятно време там се събираха много компании – реката се упойваше от аромата на печената скара и красивата музика, която звучеше навън. Но нямаше време да се спира – продължаваше пътя си на изток, където градът свършваше. Трябваше да го прекоси...

    Реката си течеше бавно и се оглеждаше. Но вече не можеше да вижда много неща – преди две години я покриха и малко след голямата градина тя продължаваше пътя си през един тунел. Само че на едно място тунелът прекъсваше и реката беше много щастлива, защото това място беше точно в центъра на града, до градския театър. Там имаше един широк мост, по който  минаваха много хора. От този мост реката отново се гмурваше в тъмнината на следващия тунел.

    От известно време в реката, там, където вторият тунел се прекъсваше, живееха три малки кученца. Те бяха много красиви - с остри муцунки и  кафява козина. Хората, които минаваха по моста, се заглеждаха по тях и им се радваха. Хвърляха им храна и кученцата растяха безгрижно. По цял ден се гонеха и лаеха радостно. 

   Но след известно време някой взе двете кученца и третото остана самичко. Беше доста пораснало. Тръгна да обикаля по реката и да търси братчетата си.

    Както си вървеше под тунела, стигна до другия мост, който беше до театъра. Излезе на открито и подгони прелитащите буболечки, пеперудки и пчелички. Искаше да си играе с тях, но те не му обръщаха внимание. Слънцето грееше, а клоните на тополите край реката зеленееха от листа и хвърляха шарена сянка върху плочките, по които се разхождаше кученцето. Толкова беше приятно – само за игра...

    Изведнъж слънцето се скри, небето потъмня и заваля силен дъжд. Гърмеше, святкаше – много беше страшно. Кученцето се скри под моста, сви се на кълбо и се заоглежда страхливо. Не знаеше какво да прави. Реши  да почака, докато дъждът спре и тогава да продължи играта си.

    Но времето минаваше, а дъждът не спираше. Все така продължаваше да се сипе като от ведро.

    Водата напълни канала и тръгна по плочките. И ставаше все повече и повече.

     Малкото кученце реши да бяга. Но не знаеше  накъде. Изправи се до каменната стена и се опита да се покатери по нея. Водата стигаше до гушката му.

    Беше светло – по моста се движеха много хора, които носеха някакви неща над главите си. Сигурно те ги  пазеха от дъжда. Кученцето реши да вика за помощ. Нададе вик, но от устата му излезе само едно жално джафкане. „Джау, джау“ не спираше да повтаря то. А на неговия език това означаваше „Помощ, помощ“.

     Хората започнаха да се спират и да се тълпят край парапета на моста.

     Кученцето започна да вика още по-силно. Искаше час по-скоро да го извадят от студената вода. Затова драскаше с лапички по стената и продължаваше жално да джафка. От бряг до бряг реката беше пълна с мътна и силна вода, която го блъскаше и се опитваше да го събори.

   В този момент кученцето усети, че се случва нещо – хората викаха и сочеха нагоре по реката. То едва-едва изви вратлето си и видя един човек да се бори с водата и да приближава към него.

Зарадва се и започна да джафка радостно, но не спираше да се държи за стената.

    Най-после човекът дойде до него, хвана го под мишничките, изкара го от водата и го гушна. То потрепери и го близна благодарствено по лицето. Погледна отблизо очите му и разбра, че е добър.

    От моста започнаха да викат, че искат да му направят снимка.

    На кученцето му беше все едно – за него беше важно, че вече не е в студената вода. И въпреки мокрите дрехи на човека, то се притисна силно към тялото му, за да се стопли.

    След малко човекът го вдигна високо във въздуха и го подаде на някого. Кученцето усети как две ръце здраво го хванаха и го загърнаха в прегръдка. Това вече беше наистина топла прегръдка. Но кученцето продължаваше да се тресе от студ. И търсеше с поглед своя герой. Хората сочеха нещо пак в същата посока, от където дойде неговият спасител. Погледна натам и го видя. Видя как в този момент той се потопи до шия във водата, защото беше хлътнал в канала по средата на реката.

    Но беше доволен от свършената работа.

    Защото след около два часа водата беше стигнала точно до мястото, където преди това беше муцунката на кученцето.