Не се бяха чували от две седмици. Беше й казал, че ще й се обади в четвъртък – в девет вечерта. Днес трябваше да й съобщи решението си дали остават заедно или се разделят окончателно след седемгодишна връзка. Тя погледна часовника си– часът беше осем, в четвъртък, в средата на март. Беше си приготвила тоалет и беше вдигнала косата си на красив кок.

Слезе в градинката пред блока и реши да почака, докато й звънне. Настани се на една пейка и сложи телефона в скута си.

Беше пролет. Дърветата бяха цъфнали в бяло. Пленително  ухание се носеше из въздуха. Беше почти тъмно. Тя се загледа в белите, напомнящи на пух цветове. Нежните листчета в короните на дърветата леко се поклащаха. Някои падаха като сребърни снежинки. Вятърът ги понасяше в прелестна вихрушка, а след това бавно ги връщаше на земята. Това й напомняше на зимна виелица, но в хладната, уханна, пролетна вечер.

Погледна часовника – осем и трийсет.

Огледа се. Ветрецът продължаваше да си играе с белите цветчета. Приличаха на дълъг, сребърен камшик, който се размяташе из градинката. Удряше се в земята, губеше форма и после отново започваше танца си. И опияняващото ухание! Ах, опияняващото ухание се стелеше навсякъде около нея. Тя пое дълбоко въздух и затвори очи. Искаше й се той да е до нея и заедно да се насладят на този аромат. Да, двамата щяха да споделят пролетта през нощта.

Отвори очи, за да види колко е часът. Девет и двайсет. Защо се бавеше? Беше обещал да се обади точно в девет.

Вятърът утихна. Белите корони на дърветата съвсем леко  помръдваха. Замигаха звездите в небето. Тя дълго се взираше в тях. Мислеше си, че снежните, пролетни цветове са красиви колкото сребърните съзвездия.

Приближи до едно цъфнало дърво, отчупи си отрупано в цвят клонче и вдиша нежното му ухание. „Ти ще ми напомняш на пролетта през нощта”, каза му.

След това се прибра.