Просто истината

 Тази история не съм я измислял аз. Не! Всичко тук е самата истина! Това, което ще ви разкажа е просто една истина от сивия и суров живот – истина, която се случва често и единственото, което аз съм измислил тук са имената и нищо повече.

 Този, да го нарече разказ, е просто едно огледало, което отразява мрачните събития, случващи се всеки ден и отнемащи смисъла на живота у много хора.

***

 Може да се каже, че семейство Димови бяха едно щастливо и задоволено от живота семейство. Нямаше от какво да се оплачат, ни най-малко дори. Госпожа Паолина бе начална учителка в едно основно училище близо до блока им, а господин Никола бе банкер. Печелеха добре и нищо не им липсваше.

 Всъщност, те бяха родом от Варна, но преди около двадесет години се бяха преместили в столицата, заради работата на господин Никола. Бяха успели да си купят един хубав апартамент и да свикнат с новото място. Само година след това се роди малката Валерия – тяхната единствена и най-скъпа дъщеря, която гледаха като очите си, но само едно погрешно вдигане на ръката им я отне безвъзвратно.

***

 Валерия израстна красиво и умно момиче.  Стараеше се много в училище и бе отличничка, за радост на своите родители, които летяха от щастие заради умното им момиче. Тя много ги обичаше и с всеки изминал ден го правеше още повече и повече.

 Та, тази сутрин Валерия се събуди доста рано – шест и тридесет. Не можа да заспи повече и отиде да се измие в банята. Тя имаше една такава красива и гъста коса, черна като нощното небе и блестяща като звездите в него. Устните й бяха кърваво червени и понякога човек можеше да изгуби часове, гледайки ги. Имаше прекрасни кафяви очи, които винаги бяха жизнени и усмихнати. Или иначе казано – Валерия бе една красива млада жена.

 Въпреки че бе рано, тя бе много щастлива. Все пак преди няколко дни бе навършила двадесет и пет години, а скоро щеше да завърши и следването си. Със сигурност щеше да стане един страхотен журналист. На всичко отгоре това лято с годеника й Сашо щяха да ходят на море, само двамата. Щеше да бъде прекрасно.

 Валерия се освежи и отиде в кухнята да изпие едно кафе и да послуша новините. Тъкмо след нея се събуди и майка ù.

- Добро утро, мамо! – поздрави я момичето.

- Добро утро, слънчице – сънено рече майка ù и си сипа чаша кафе също. - Рано си станала днес.

- Не мога да заспя. Просто тази година е твърде вълнуваща.

- Ох, милата ми – нежно я потупа по рамото госпожа Паолина – Доживях да видя как завършваш университет.

- Даа, както и аз.

 След това Валерия стана и си тръгна към стаята.

- Аз ще ида да си взема някой вестник от близкия клек шоп, докато ти приготвиш закуската. Нали става? – рече тя.

- Няма проблем, но да не се бавиш, че и аз скоро трябва да тръгвам за работа.

- Ок.

 Валерия не обичаше да се гримира и тем подобни, за това беше готова бързо. Тя просто си облече едно по-дебело яке, за да не настине и тръгна.

Бе март месец, но тази сутрин си беше студено. Духаше лек прохладен ветрец, който караше косите ù нежно да се веят и кожата ù да настръхва. Тя се присви леко и тръгна по запустелите улици. Още нямаше кой-знае колко хора, но автомобилите продължаваха да си хвърчат все така бързо и монотонно из улиците, без да обръщат внимание на загадъчното утро, което предвещаваше, че може нещо да се случи днес.

 Клек шоп имаше след завоя отсреща. Не беше далеч. Валерия стигна до там и се спря да изчака светофара да даде зелено за пешеходците. Заедно с нея чакаше една стара жена и още една жена, млада и с едно малко детенце в ръце.

 Те стояха и чакаха, а зеленото човече на светофара все не светваше. Сякаш и той виждаше, че нещо странно ще се случи днес, нещо зловещо. Това усещане обаче не бе достатъчно за него и скоро той позволи на пешеходците да минат.

 Валерия бавно тръгна. Тя бе първа, зад нея старицата, а най-отзад майката с детето. Докато се движеше, Валерия чу странен шум – като от кола, която се движи много бързо. Тя се огледа, но никъде не се виждаше подобно нещо. Може би бе далече. Та заради това не обърна много внимание на шума и продължи. Ала само след миг ревът на двигател се чу изумително близко до тях и още преди да се усети, от завоя излетя един огромен джип. Никоя от трите жени не успя да реагира. Валерия остана като заледена и издаде един единствен писък, когато колата връхлетя върху нея и другите две и се блъсна в отсрещната сграда, оставяйки кървави следи от гуми по улицата.

***

Инцидентът се разчу из цялата страна. Във вечерните емисии на новините, че в някои дори и в обедните, водещата новина бе поредният случай, в който пиян шофьор бе карал с превишена скорост и бе катастрофирал. Този път жертвите бяха три жени и едно шестмесечно дете. Нямаше оцелели. Детето умряло на място, майката на път за болницата, тъй като тя била най-отзад. Другата жена останала също на място, а пък младата студентка Валерия Димова тотално е била завлечена от огромната машина и размазана на стената, където се е блъснала.

 На шофьора му няма нищо – само леки драскотини. Та за него – той е просто едно мамино момче, син на известен депутат. Празнувал е цяла нощ из столичните барове и после се е качил в колата с два промила алкохол в кръвта. Натиснал е газта до край и не могъл да спре както трябва. Дори не е разбрал какво става и че е прегазил някого.

 Роднините са потресени. Майката Валерия разбира, отивайки за работа. Пътят ù минава точно през този завой. Докато върви, тя забелязва насъбралата се тълпа от хора и една линейка. Бързо отива и за малко не припада. Заклещена между автомобила и бетонната стена стои не кой да е, а самата нейна дъщеря.

 Изпада в истерия, сълзи се леят от очите ù и не знае какво да стори. Вика, крещи и моли дъщеря си да се изправи и да отиде при нея, за да я прегърне, но уви, тя си стои все така неподвижна и покрита в кръв. Каквото и да направи, опечалената майка не може нищо да стори.

 Идва ред на делото – момчето, карало джипа би трябвало да получи една хубава присъда за стореното, но това е става. Решението на съда се бави, а то си стои на свобода и продължава да си живее живота, без да му пука, че е оставил цели семейства без смисъла на живота им. И защо? Защото баща му е голяма клечка и никой не смее да го укори или осъди.

***

 Кой да помисли, че две години ще минат така бързо, а? През тези две години светът бе продължил да се движи напред, докато светът на госпожа Паолина бе спрял на едно място – онзи пагубен ден.

  Днес тя стоеше на гроба на Валерия, сама. Мъжът ù и Сашо си бяха тръгнали преди малко и я бяха оставили, защото тя стоеше с часове тук.

 Не плачеше, вече не ù бяха останали сълзи, за да ги изплаче. Сега просто гледаше надгробната плоча, красивите цветя от Сашо и следите от неговите сълзи, които той не бе успял да задържи и спре дори след цели две години.

 Да, можеше да се каже, че дните минаваха бавно, много бавно. Всеки един ден до сега можеше да се сравни с цяла година, в която споменът за безжизненото и окървавено тяло на Валерия не напускаше госпожа Паолина. Всеки път, когато си спомнеше това, с хиляди ножове се забиваха в сърцето ù. Преди не можеше да заспи – плачеше по цяла нощ, но сега бе станала безчувствена.

 В допълнение на всичко, виновникът за всичко това все още бе на свобода. Съдът все отлага и отлага делото и най-вероятно никога няма да го стори. На семейство Димови им оставаше единствено да се уповават на справедливостта на Бога, който със своята свята ръка да раздаде правда из този изгнил свят.

 Но госпожа Паолина бе изгубила и тази надежда. Сега единственото, което правеше бе всеки божи ден да идва и да стои на този гроб, в който лежеше тя – нейната скъпа дъщеря. Всеки ден тя гледаше, но не можеше да помогне на своето чедо, което й бе отнето така внезапно и не на време. Всеки ден някъде вътре тя плачеше с пълно гърло, защото не можеше да вземе в обятията си своето дете, което с толкова труд и обич бе отгледала, а сега тя просто стоеше в тази студена сива земя, безжизнена и невиждаща нищо.

 Тя бе загубила шанса си да се радва още на живота заради една нелепа страст към една нелепа напитка.

 Това, мили читатели, е истината!