Тъкмо когато си мислим, че вървим напред, правим най-много крачки назад. 

Вървим и напредваме, точно когато не се сещаме, че се случва това. 

Лесно се самозабравяме, трудно притихваме, бързо се стремим, бавно губим, силно желаем, трудно обичаме...

Задъхваме се.

 Замръкваме...

Жадуваме за светлина, но произвеждаме тъмнина. 

Крием се в мрака и се маскираме след себе си.

Срещаш се, отдаваш се, стремиш се, градиш...

Подминават те, отхвърлят те, убиват стремежа, рушат те...

И после!?

Не си бил там, където е трябвало... Знаеш го, разбираш го, но оставаш...

за да се самоунищожиш (или поне част от всичко, което имаш)...

А имаш ли? - питаш се...

Нямаш - отговорът е...

И продължаваш да умираш, раждаш отново...

И пак стигаш до същото - нямаш нищо (дори и всичко, което вече познаваш и си открил).

Прах на вятъра.

Посипваш го между пръстите и остава самотата.

Отваряш длан, която е пуста... следите от праха стоят, но ги няма.

Затваряш очи и виждаш всичко, което нямаш...

Отваряш ги - виждаш всичко, което имаш...

Искаш ли го? Вече не! Имаш си всичко!

Дори това, което нямаш, ти е най-ценно и скъпо.

Запазваш го -

в спомен, в усмивка, в дума, в жест, в притихване...

До следващия път...