2.08.2009 г., 23:13 ч.

Пътепис за остров Корфу в Гърция 

  Проза » Повести и романи
4343 0 0
16 мин за четене

 

КОРФУ

МОЯТА ГОЛЯМА МЕЧТА

 

       Гърция ни посрещна с дъжд. Това при мен, явно, е традиция. И в Тасос, преди година и половина, времето беше предимно облачно.

       Но тази красота си заслужава да се изстрада. Сега съм на брега на морето – на хотелския плаж. Месонги бийч. Каквото и да значи това, доста добре са го устроили собствениците. Има си всичко. И няколко сгради, и няколко басейна, и тенис-корт, и ресторант, и няколко зали за забавление – с ТV, билярд и т.н. И – много други удобства. Но най-важното – голям собствен плаж, до който се стига по живописни алеи, покрай красиви цветни лехи и спретнати бунгала.

       Но как започна всичко. До последния момент се колебаех дали да отида. Силно се тревожех за болното си котенце. Но после се реших. Оставих котенцето в грижливите ръце на вуйчо и Ники. Дано не проработи старата поговорка „много баби – хилаво дете“. Дано да заваря и тримата в добро здраве…

       На първи май сутринта в 5:50 вече бях зад „Александър Невски“.  В дъжда търкалях обемистия си куфар – в търсене на определения транспорт. А там беше като на митинг. Хора, автобуси, таксита, глъчка, суматоха. Всеки трескаво обикаляше и си търсеше превоза. Както си пробивах път през тълпата, две дами ме спряха със силно разтревожени физиономии. Попитаха ме говоря ли английски и притеснено се поинтересуваха какво се случва наоколо. Аз побързах да ги успокоя, че имаме 6 дни празници и всички са тръгнали да почиват зад граница. Все още невярващи, те уточниха: „А не е ли твърде рано?“. Наложи се да приемат обяснението ми, че всички пътуват на далече и за това са затръгвали толкова рано. Видимо успокоени, те любезно ми пожелаха "щастливи майски празници" и си запробиваха път всред множеството. Не ми дойде на ума да ги попитам те какво правят почти посред нощ насред София…

       Намерихме се с колегите, сбъркахме един път автобуса, но на втория път се качихме където трябва. След кратка – половинчасова суетня, малко след 6:30, автобусът плавно се заклатушка и потегли.

       Доста време ни трябваше, за да се измъкнем от София. Всички се бяха втурнали да пътешестват по празниците. Шофьорът беше цар. Караше като по масло. Имах известни неприятни чувства в областта на стомаха, но след известно време свикнах с полюшването и дори заспах. Пропуснах да отбележа, че както винаги, Съдбата беше благосклонна към мен. Беше определила да седя точно зад шофьора, въпреки че автобусът беше препълнен с народ. За което съм й много благодарна. Може би, за това понесох пътя сравнително леко. Макар че, пътувахме 15 часа до острова.

       Съседка ми беше бабата на едно голямо, шумно семейство с многобройна челяд. Деца и много внуци. Те веселяха целия рейс с жизнерадостната си глъчка. Само най-малкото, горкото –  още бебе, се съдра от плач и повръщане. Според мен, беше твърде малко за такова дълго и мъчително пътешествие.

       За три часа стигнахме границата. Там всичките се поотпуснахме и дори заизваждахме дисагите с храна. Бяхме изгладнели. Аз си отворих едни соленки и лакомо ги заръфах. Точно тогава се качи хубав, млад, гръцки митничар, за да провери паспортите. Аз взех припряно да си търся личната карта с дясната  ръка, докато с лявата държах наченатите соленки. Митничарят се спря, небрежно си взе соленка под изумения ми поглед и не пожела да погледне картата ми. Махна великодушно с ръка и продължи проверката дъвчейки. Това ме наведе на идеята да тръгвам за чужбина с порядъчно количество соленки под ръка. Спътниците ми се посмяха на случката, обявиха я за добър знак и продължихме пътя с повишено настроение.

       В Гърция валеше дъжд – по-силно, отколкото и в България. Беше мрачно, а на моменти влизахме в облаци и мъглата ставаше непрогледна. Това не смути ни най-малко сънната ми настройка. И без това не си бях доспала. Имах нужда да наваксам.

       За наша радост и изненада, бяха пуснали един куп нови магистрали. Това правеше пътя почти безпроблемен. Имаше и участъци от старите зигзагообразни пътища. Но общото впечатление се създаваше от магистралите и беше с оценка 5 - 5.5 по шестобалната система.

       С колегите се виждахме само по спирките, защото те не бяха така облагодетелствани като мен. На тях им се паднаха места в дъното на автобуса. Добре е, че това не помрачи веселото им настроение. А и те, явно, нямат проблеми с вестибуларния си апарат като мен.

       През Солун профучахме транзит. За моя радост. Не го харесвам този голям, мръсен, типично балкански град. После минахме покрай много други гръцки градове, чиито имена не запомних. Бързахме, за да хванем ферибота в пет и половина след обяд.

       Дъждът на моменти спираше, даже изгряваше слънце, но за кратко. След това пак се заоблачаваше и валеше. Дори ни омръзна: дъжд, дъжд и пак дъжд. Пътниците коментираха, че никога не са имали такова лошо време в Гърция през този сезон. Гузно си признах, че аз водя лошото време навсякъде зад граница. Изсмяха ми се. И поясниха, че това не би могло да продължи дълго, понеже е в разрез с прогнозата. Щяло да има много слънце. За да ги обори, времето се влоши прогресивно.

       Когато навлязохме в най-високите части на планината, дъждът доста съмнително издребня. Приличаше повече на суграшица. А и снегът по билата на върховете не вдъхваше доверие. И така – до момента, в който буквално нагазихме в снега. Хората цъкаха с език и щракаха с фотоапаратите. Никой не беше предполагал, че ще бъдем заобиколени от сняг на връх Първи май – в Гърция. Някой бодро предложи да вадим банските. А друг уточни: „за да се пързаляме с тях”…

       Слава Богу, ледниковият период отмина. С намаляването на височината, снегът и дъждът намаляха, а после изчезнаха съвсем. Вече брояхме километрите до Игуменица.      От нейното пристанище щяхме да вземем ферибота. Или по-скоро -- той -- нас. Не успяхме за този в пет и половина, но се класирахме за следващия.

       В 9:30 вечерта бяхме на парадния вход на Месонги бийч. Премръзналият персонал ни чакаше в народни носии и подноси с бонбони в ръце. Първата вечер я запомних с лед-студения ресторант и въз-хладката вода в банята.  Друго разочарование беше набързо прибавеното походно легло в двойна стая, за да се съберем трите колежки. Въпреки организираните от мен размествания, стаята остана тясна и неудобна за трима души.

       И все пак „не всичко е лъжи”. На следващия ден времето реши да се отсрами. Проясни се, изгря слънце и дори започна да се стопля. На фона на дневната слънчева светлина видяхме, че стаята е с чудесно разположение и великолепна гледка. Изложението беше чисто южно, но като крайна, стаята ни даваше за бонус източна и северна панорама. На юг – точно под нас – беше паркът на хотелския комплекс. А веднага зад него – устието на вливаща се в морето река, превърнато в пристан за рибарски лодки. От всичките страни имаше сочни, зелени хълмове. А на североизток беше морето. Спокойно, синьо и красиво. По-късно научих, че хотелът си има собствена плажна ивица. Тя беше осеяна с чадъри, имаше няколко кея и заведения на самия бряг. Бяхме очаровани от първата ни сутрешна разходка по плажа. И започнахме с трепет да очакваме сбъдването на слънчевата прогноза.

       Този ден беше определен за обиколка на острова. В 11 часа се метнахме на рейса и турнето започна. От цялото безразборно търкаляне напред-назад, запомних само двореца на австрийската императрица Сиси. Който, след нейната смърт, се обитавал от кайзер Вилхелм. Тъжно място. Много красота, голям разкош, но от цялата обстановка лъха тъга. Явно, Сиси е била колкото красива, толкова и нещастна. Богатството, фреските, скулптурите, терасовидните градини и панорамата не са били в състояние да разтушат тъжната императрица. До смъртта й. Когато – по грешка – е била прободена с нож от анархист. Печален край на печален живот.

       Денят по начало съдържаше някакви миньорни нотки. Дали защото всичките бяхме преуморени от дългото пътуване. Или от промяната на времето. Но е факт, че всичките бяхме унили и нервни. Не успяхме бързо да се приспособим към рязкото затопляне. А и обиколката беше доста хаотична. Към края на деня бяхме толкова изморени, че ни беше все едно какво и къде гледаме. А мен ме беше налегнала такава морска болест, че слязох преждевременно от автобуса и се прибрах пеша.

       Безславен ден. Но поне направих доста снимки и клипчета. Сполучливи, надявам се. Вечерта пропуснах сбирка на колегите с техни приятели. Но поне се наспах. Нещо, от което наистина имах нужда…

       Днес сме вече за трети ден на Корфу. Научих доста неща. Например: Корфу е италианското име на острова. Гръцкото е Керкира. Островът се намира на запад от Гърция – откъм Италия. И италианското влияние е очевидно. Стилът има и гръцки, и венециански мотиви. По-различно е от типичното гръцко строителство. А комплексът на Старата крепост съдържа сграда, която напомня римски пантеон. И в двореца на Сиси статуите са повече в римски, отколкото в гръцки стил.

       През днешния ден трябваше да направим обиколка на корабче с прозрачно дъно. За да могат да се виждат всичките подводни обитатели и растителност. Отказах се от този епизод, поради силния световъртеж. Но колегите обещаха да направят подобаващи снимки.

       Аз си прекарах деня по собствена програма. Най-напред си изхарчих парите в магазина пред хотела. След това, с чиста съвест и празен портфейл, отидох на плажа. Бях леко притеснена да няма много хора. Не обичам да ме зяпат непознати. И познати – също. Опасенията ми са били неоснователни. Там имаше едно-две семейства и много празно място. Избрах си свободен тръстиков чадър и се настаних доволно. Не можех да повярвам, че съм на плаж. И то – в Корфу. Гледах, слушах, дишах. Времето беше слънчево, небето – ясно-синьо – с няколко пухкави бели облачета. Морето – синьо-зелено, спокойно и прозрачно. Водата беше кристално-чиста. Виждаха се дъното и камъчетата. Единствено вятърът нарушаваше идилията. Беше твърде силен, а аз – доста изнежена. Ту се обличах, ту се събличах. Но до къпане така и не се стигна. Водата беше направо студена. Макар че, някакви смелчаци – северно-европейци – се къпеха с видимо задоволство.

       Постепенно плажът започна да се пълни с хора. Но аз бях в заварено положение и новопристигащите не ме смущаваха особено. Бях прекалено заета да се боря с вятъра. Той ми обръщаше хавлията, отмъкваше ми дрехите, отнасяше ми шапката. В късния следобед вятърът засили толкова, че се наложи да си тръгна. И без това бях вече едновременно и слънчасала, и поизстинала. Че даже – и изгоряла на места. Не пропуснах случая да поснимам цялото това великолепие. За да мога да си спомня тези трепети…

       Имаше и досадници, естествено. Разни самотни чужденци се увъртаха около мен с тайни надежди. Въобще не се впечатлих от тях. А и те бяха джентълмени, та не ми се натрапваха съвсем откровено.

       Резултатът от плажуването беше предвидим. Изгорените от слънцето места боляха. Намазах се с крем, но след дъжда качулка не върши работа. Което идва да покаже, че слънцезащитният крем се поставя преди, а не след изгарянето.

       На следващата сутрин колежките ме събудиха по-рано от обикновено. Срещата при автобуса била за 9 часа. А целта – полуостров Палеокастрица с манастира на Пресвета Богородица. Закусихме на две – на три и потеглихме.

       Най-напред се спряхме да снимаме Мишия остров. Понеже бил приличал на мишка. А и е доста мъничък. Но на него има красива бяла крепост, която искахме да снимаме. Макар и в 10 сутринта, изнудихме съдържателката на крайбрежния ресторант да ни пусне да поснимаме от терасата на заведението. Наистина прекрасна гледка.

       Продължихме към манастира. Ако всичко видяно до тук беше прекрасно, то наближаващата красота бе вълшебна. Полуостровът съчетаваше планина с море по неповторим начин. Заливите бяха няколко, а хълмовете – многобройни. Водата беше изумрудено-зелена на плиткото и постепенно преминаваше към тъмно-синьо в дълбокото. А синьото, на свой ред, избледняваше, докато се слее със светло-синьото небе на хоризонта. И цялото това лазурно зрелище беше заобиколено от дивна разнообразна зеленина. А всред зеленината – на невисок хълм – се намираше самият манастир.

       Както ни разказаха, Пресвета Богородица сама е избрала това място за своя обител – с помощта на Чудотворна икона. Иконата сама е избрала и стената, на която да стои – южната. В разрез с канона, според който иконите се поставят на изток. Това не е странно. Има много други случаи, при които Пресвета Богородица и нейни изображения сами избират къде да живеят.

       Манастирът не е голям, а и черквата не е особено внушителна. Природата е, която създава цялото очарование. Зеленина, синева, изумрудени заливи. Истинско райско кътче. Мястото много напомня манастира на Свети Наум в Охрид – но в умален вариант. Това, което ме заплени, беше любимата ми комбинация на море с планина и удивителни растителни видове – красиви и кичести. В допълнение – любимите ми котки, които бяха в изобилие. Те така бяха свикнали с туристите, че въобще не се влияеха от нашето присъствие. Най-невъзмутимо се хранеха, миеха, излежаваха. А едно струпване на хора ни доведе до трогателна картина. Едно малко жълто куче и средно голяма жълта котка се грижеха за три мънички котета. Те едва се държеха на лапичките си и смешно се клатушкаха. Котката лениво ги наблюдаваше, а кученцето припряно ги събираше на куп. Семейната сцена беше надлежно запечатана с фотоапарата ми. Не стана ясно каква е ролята на кучето – може би бавачка?

       С голяма неохота си тръгнахме от това приказно местенце. Идеята беше да ни откарат до центъра на Корфу, за да си напазаруваме. Но аз вече нямах евра – нали ги бях изхарчила в хотела. В града започнах да търся банка, където да ми обменят малко левове. От първата банка ме препратиха във втора, а от нея – в трета. Там ми обясниха, че родната ми валута е в немилост. Бях обидена и огорчена. От отношението към нашия лев. Не ми остана друго, освен да се разхождам безцелно из града, докато дойде време за връщане в хотела.

       Имаше улици, улички, пресечки, площадчета, неопределени пространства. Магазини, сергии, бутици. Зяпах, влизах, излизах. По едно време се сетих, че е време да се върна при рейса. Започнах да вървя назад, но по най-сложния начин. Мислех, че помня от къде съм минала на идване. По едно време разбрах, че съм се загубила. Започнах да питам хората за пътя: българите – на български, гърците – на английски. Накрая стигнах до мястото на срещата, но с десетина минути закъснение.

       И – о, ужас! Рейсът го нямаше. Беше си тръгнал. Без мен. Обидно някак си, както се казва. Изпаднах в паника. Не защото не можех да се справя със ситуацията, а защото нямах евра. Каквото и да предприемех, щяха да ми трябват пари. Наоколо беше пълно с автобуси, но повечето – чуждестранни. От един автобус дочух българска реч и се хвърлих към тях. Те бяха отседнали в друг хотел, но ми предложиха да ме закарат, ако не си открия моя автобус. Обиколих отново местността с последна надежда да видя нашия автобус. Не го намерих, но внезапно видях към мен да тича нашата екскурзоводка. Оказа се, че са просрочили престоя и се е наложило да направят обиколка на града. Търсили сме се взаимно. И се намерихме, Слава Богу.

       На следващия ден си тръгнахме към дома. Този път времето беше чудесно – слънчево и топло. Гърция ни изпращаше със светлина. Пътуването с ферибота беше истинско удоволствие. Нямаше го ураганният вятър от идването. Нямаше го и дъждът. Беше светло и ясно – точно време за снимки. Снимахме всичко наред – морето, небето, островите покрай нас, преминаващите кораби. Имахме щастието да видим и делфини. Снимахме ги и тях.

      Пътят по суша беше лек и приятен. Малко се проточи чакането на околовръстното, но това беше бял кахър. Нали си бяхме на родна земя. Тук и чакането даже е сладко…

 

© Илиана Проданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??