Пътуване до село

 Преди много години, когато бяхме млади, и все още младоженци, и ни беше много малко акъла, много малко, а и все още е така... но това е друга тема...

Боян беше на около 11 месеца и през лятото искахме да посетим роднините, едните в Добрич, а другите в Стара Загора. Напълнихме два куфара с багаж, с почти всички дрехи на малкия, и не знам още какво си - не просто само най-необходимото, а толкова голяма част от имуществото, а то не беше много по принцип - колкото можехме да носим. Та, покрай двата куфара имаше и две раници на гърбовете, на раниците отстрани имаше вързани по две чанти, аз бутах детската количка с малкия, която беше с две дръжки и на двете дръжки бяха закачени още две чанти, а Коста носеше, по-горе споменатите, два големи куфара.

И така "добре екипирани" потеглихме с влака за Варна. От Варна хванахме маршрутка за Добрич, от която слезнахме в средата на пътя и там от един разклон ни взе свекърва ми с един черен джип, който караше яко из нивите, и ни закара на село. Родното село, при дядо Костадин. Дядо Костадин се държеше с голямо уважение към мен - обичаше внука си. Там нямаха хладилник, колкото и странно да ми беше, защото от както се помня, и колкото и бедно да сме живели, ние на село имахме, а те са били по-богати. Имаха една дупка на двора, с формата на шахта, в която спускаха манджите и храната на хладно и затваряха с капак. Когато се опитах веднъж и аз да се спусна вътре, дядото не ми позволи, забрани ми, слезе сам - доста пъргаво за осемдесетте си и няколко години. В един от другите дни беше отишъл да брули джанки за ракия в другия край на двора. Аз реших да му помогна, и му викам: "Да дойда да ти помогна със сливите? Мога да се кача горе и да друсам." А той: "Не, къде ще ходиш?" Качи се сам - на осемдесетте си и няколко години. Инат човек. "Брей, викам си, какъв пъргав дядо!" После казах на Коста, да отиде да му помогне, ако иска. Той отиде, обичаше дядо си. Аз обаче останах сама и по едно време така ми се приходи до тоалетната - каква тоалетна? - селски кенеф, който се намираше в другия край на двора с кокошките. И проблем! Няма на кого да оставя малкия - не можеше да остане сам, беше много палав, ама много, и ходеше от месец, а имаше опасни места по двора. Взех го на ръце и си викам: "Ще прекося двора с кокошките, ще го оставя пред вратата на кенефа и после бързо ще изляза." Този великолепен в простотата си план обаче, имаше имаше сериозна пробойна: още след първите няколко крачки се сблъскахме с рицаря на кокошия двор, пазителя на кокошото царство, защитника на невинните птици  - петела! То не, че се сблъскахме, ами той летеше към нас, накокошинил се - с два пъти по-големи размери, сърцето да ти се разхлопа, който не е виждал това, само той не знае колко може да е страховит един петел! В кратките мигове за размисъл, държаща детето в ръце и защитаваща пък аз него, се сетих за времето, когато се случи да тренирам шотокан. Ръцете ми бяха заети, но краката не – хехе! И шат – един красив ритник в главата! Онова животно се олюля, отстъпи назад, аз направих няколко крачки към кенефа, но след няколко секунди се окопити и след още малко пак летеше към нас. Почаках го да се приближи на удобно разстояние и шат! Още няколко крачки… И после пак, докато се измъкнахме. През това време моя се заливаше от смях в ръцете ми. "Каква ли сцена вижда – викам си – нещо рошаво и пернато лети към нас, а майка ми го удря по главата! Да му имам смешното!"

Тъкмо излизам от кенефа и гледам Коста се задава с две кофи сливи. Казвам му: „Коста, пък вашия петел така и така… !“ „Тъй ли – вика – сега ще му дам да се разбере!“ Остави кофите и тръгна в битка с петела. Аха да го срита, и като му прещрака крака, даже не го улучи. Блокира му коляното, крака спря да се движи и боли! „Боже - викам вече към Господ – какво стана? Тоя мъж ще се разглоби! Падна геройски в битка с един петел и даже не го улучи!“ Почти две години по-рано, служителката в обрядния дом, в който се венчахме беше казала, в специално приготвената за случая възторжено-приповдигната реч, на него – да е опора в живота ми, а на мен – пазителка на семейното огнище. От тогава често го наричах – „опоро моя“. И сега, гледах своята опора – аха да се разглоби. Майка му, като се прибра следобяда, ни качи в черния служебен джип, който караше из нивите, понеже беше агроном по това време в района на селото и ни закара в Аксаково, в поликлиниката. Там му сложиха гипсова шина, изписаха му силни противовъзпалителни лекарства и така стоя цял месец. Стоя е силно казано, защото продължихме да пътуваме. С влакове, автобуси… инат човек.
Няколко месеца по-късно ни изпратиха петела – заклан и оскубан.