Пътуването с влака

Да пътуваш с български влак е истинско предизвикателство- не знаеш кога и къде ще пристигнеш, какво ще ти се случи и с кого ще се паднеш в едно купе. По принцип винаги съм избягвал да пътувам с влак, но в тази късна вечер нямаше с какво друго да отида от София към Пловдив. Още с купуването на билета започват предизвикателствата. Намръщена лелка с хладен, смразяващ поглед, поглед витаещ в отвъдното, поглед, в който се вижда само тъмнина. Лице, в което няма и следа от скорошна усмивка. С хладнина те поглежда  и ти продава билета, а ако посмееш да я попиташ за информация - тежко ти! Става като звяр! 

Взимам билета и тръгвам към моя сектор, по пътя срещам пиян, изтормозен от собствения си живот- циганин. Всички го заобикалят, псуват и гонят. Някои изобщо не го забелязват. В лицето му видях само, колко дълбоко може да бъде едно дъно, едно страдание. Колко много можеш да копаеш и да затъваш. Най-вероятно този човек никога нямаше да се измъкне от ямата, която сам е прокопал. Сякаш беше като призрак, идващ от дълбините на ада. 

Подминах го и влязох във влака.

Остра, задушаваща миризма на пикоч, прониква дълбоко в съзнанието ти и убива всяко усещане за лукс и комфорт. Преодолявам и това, тръгвам към коридора и започвам да оглеждам пътниците, за да избера при кой да пътувам.  Поглеждам дрехите им, погледите им, и преценявам за секунди, както всеки пътник прави. 

Погледнах в първото купе и видях брадясал човек със скъсано яке и изглеждаше доста нечистоплътен, а лицето му изглеждаше застарено от прекалена консумация на алкохол.

Продължих напред и видях двойка влюбени да се целуват. бяха млади хора, добре облечени, самата им енергия беше приятна, но реших да ги оставя така двамата и да не им развалям приятната обстановка, в която се намират. Накрая намерих празно купе и си седнах. Обичах да пътувам сам, да съм на спокойствие и никой да не ме занимава. След малко обаче видях един човек да прави същото като мен. Минаваше и с плах поглед, с крайчеца на окото си поглеждаше и преценяваше бързо. Мина и през моето купе, погледна ме плахо и продължи . Погледите ни се засякоха. Винаги съм се удивлявал на това, как само с един поглед човек може да прецени в рамките на стотни от секундата един човек. Не след дълго се върна и попита дали може да седне в моето купе. На мен ми стана интересно, как от всичките купета избра точно моето и го поканих да седне.  

На пръв поглед изглеждаше странно облечен, беше облечен в старомодни дрехи и беше доста слаб, около 35 годишен млад мъж, но имаше нещо мистериозно в погледа му, някаква загадка, която исках да разбера.

Прибираше се от болница в София, имаше проблеми с бъбреците.

Изглеждаше доста самотен човек, затова реших да го заприказвам и да разбера повече за него. Не беше трудно, сякаш в душата му имаше изгарящо желание да говори, желание, което е потискал или не е имал възможност да изрази. Аз пък обичам да слушам, така че се заслушах внимателно. 

Беше интелигентен човек, по всичко си личеше, че е прочел много книги и знае много, но беше доста самотен и ми каза, че живее с майка си. 

Говореше пълни глупости, ограничения и заблуди от сорта на "жените всичките са к'рви, само гледат да те използват", "в тази държава само мошеници" , "нищо не можеш да постигнеш в този живот" и т.н. 

Аз го изслушах внимателно. Винаги съм гледал на това, което хората говорят, някак аналитично, като тяхно мнение, опитвайки се да ги разбера защо го мислят, а не за да споря. И някак си по този начин не се натоварвам. Но в този момент реших да му разбия илюзиите. Често съм забелязал, че неудачниците смятат отговорни за неуспехите си всички други, но не и себе си.

Забелязал съм също така, че когато слушаш внимателно някого, след това той те слуша много внимателно. Започнах да му говоря и започнах да забелязвам как думите ми му влияят и как той започва да се замисля върху тях. Малко по малко очите му светваха. Живеца в него се връщаше и свежестта идваше в очите му. 

Слушаше ме все по-внимателно, а аз опитах да бъда максимално премерен в думите си и му казвах точно това, което би му въздействало и да го накара да се замисли. Няма как да скрия, че се почувствах удовлетворен от това, че може би с една малка частичка, аз съм докоснал душата на този човек и съм допринесъл  тя да засвети.  

Накрая влака пристигна на гара Пловдив, разделихме се. Той ме прегърна сякаш освободен. 

"Човек може да бъде или най-добрият си приятел или най-лошият си враг"

Споделих му тези последни думи и влакът превозващ стотици човешки съдби потегли и може би в една от тези съдби, аз бях оставил следа.