Пътят, по който вървим

Беше слънчев съботен ден... Вървях пеша и замислена по софийските улици, прибирайки се към вкъщи. Срещах и отминавах непрекъснато хора. Млади, стари... Едни се усмихваха, други вървяха угрижени. Всеки от тях носеше своя свят в себе си, всеки беше запалил по някакъв начин своя живец в душата си, всеки живееше в своята вселена. Вървях и аз със своя свят, но се чудех коя съм? Чудех се и се опитвах да намеря себе си. Къде отиде момичето с блестящи очи и неизменна усмивка? Какво стана с мен ? Нямах мира, не можех да намеря пътя към себе си. Лутах се безпътно насам-натам, имах въпроси, но отговорите все ги нямаше...

Дали това не е криза на средната възраст? Или просто в търсенето на нови пътища така се обърках, че просто не знам кой е верният. Всеки човек в живота си има нужда от глътка въздух, има нужда от цвят в живота си, но само като нюанс, който да очертае първоначално начертания и поет вече път. Всеки има път, по който се движи, но защо ли не го следваме, а все търсим и нещо друго? В това търсене на нещо понякога така се оплитаме, че живеем в пълен хаос, живеем с маска и грим, като се опитваме може би да се скрием от себе си.

Така неусетно влезнах в малка черква и запалих свещ пред иконата на Богородица. Огледах се, нямаше никого и седнах за да усетя спокойствието в храма и да се опитам в тишината да намеря отговори...

Не знам колко време седях замълчана и замислена, животът ми се въртеше като на кинолента, когато в църквата влезнаха малко дете и възрастна жена. Тя му помагаше да свие пръстите си, за да се прекръсти пред иконата на Дева Мария. Момиченцето като видя, че го гледам, се смути, но с жената разменихме усмивки. Бяхме само трите в черквата - три поколения, символ на минало, настояще и бъдеще.

Странно, но на излизане се сетих за мисълта на Айнщайн, която напоследък често ми се въртеше в главата: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо."

По кой път да тръгнеш е въпрос на личен избор. Но дали винаги избираме правилния път?

Дали ако се движим праволинейно, спазвайки всички правила, виждаме това, което е около нас. Дали усещаме повея на вятъра, или се борим със стихията? Дали чуваме музиката, дали виждаме цветовете, или само сезоните се сменят: пролет, лято, есен, зима, годините си минават и когато се обърнем, се оказва, че края на пътя се вижда, а ние не сме погледнали встрани, не сме се насладили на живота, на цвета на живота.

А ако поемем по другия път, приказния, когато всеки ден се случват чудеса, дали ще открием истината и дали всяко чудо е това, което искаме, дали всяко чудо е това, което ни е необходимо, за да сме живи?

Когато сме млади, тичаме и си мислим, че по който и път да поемем, все ще е добре. Но животът ни показва накъде да тръгнем и създаваме семейство, градим кариера... Но понякога животът си прави шега с нас, като ни предлага все красиви и примамливи пътища и човек, в стремежа си към търсене на нещо ново, се втурва стремглаво напред, но понякога стигаме до стена и какво правим тогава? Връщаме се обратно... Докато вървим по пътя назад, си правим равносметка на живота и когато стигнем до нов път, решаваме да опитаме по него, и така цял живот. Търсене, търсене...

Докато се отдалечавах от църквата, малкото момиченце се обръщаше и ми махаше с ръчичка, вдигнах и аз своята в знак на отговор и продължих...

Усмихвах се! Странно, като че ли това малко момиченце с „детския спомен”, вървящи ръка за ръка с възрастта и мъдростта, ми показаха пътя.

Тръгнах по моя път, чудния път на моя живот... 

Mila

http://www.youtube.com/watch?v=tOyMpQQriY0&eurl=http%3A%2F%2Fforum%2Eall%2Ebg%2Fshowflat%2Ephp%2FCat%2F0%2FNumber%2F2309890%2Fan%2F0%2Fpage%2F0&feature=player_embedded

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.