Пътят, по който вървим
Беше слънчев съботен ден... Вървях пеша и замислена по софийските улици, прибирайки се към вкъщи. Срещах и отминавах непрекъснато хора. Млади, стари... Едни се усмихваха, други вървяха угрижени. Всеки от тях носеше своя свят в себе си, всеки беше запалил по някакъв начин своя живец в душата си, всеки живееше в своята вселена. Вървях и аз със своя свят, но се чудех коя съм? Чудех се и се опитвах да намеря себе си. Къде отиде момичето с блестящи очи и неизменна усмивка? Какво стана с мен ? Нямах мира, не можех да намеря пътя към себе си. Лутах се безпътно насам-натам, имах въпроси, но отговорите все ги нямаше...
Дали това не е криза на средната възраст? Или просто в търсенето на нови пътища така се обърках, че просто не знам кой е верният. Всеки човек в живота си има нужда от глътка въздух, има нужда от цвят в живота си, но само като нюанс, който да очертае първоначално начертания и поет вече път. Всеки има път, по който се движи, но защо ли не го следваме, а все т ...